своите курсове и вдигаха над главите си табели, на които бяха написали цифрите.
Предстояха няколко по-малки надбягвания преди основното за деня, в което щеше да се състезава Изгубена надежда. Докато те се провеждаха, Ема се разхождаше с мисис О’Браян и Мери Едуардс и гледката я забавляваше от все сърце. Докато бродеха, се натъкнаха на лорд Озбърн, сестра му, която носеше разкошна розова шапка, обрамчена с нещо, приличащо на пух от прецъфтял магарешки трън, и мистър Хауард. Виждайки Ема, мис Едуардс извика радостно и се втурна възторжено да я поздравява.
— Ах, колко съм щастлива да ви видя, мис Ема! Мама казва, че не бива да разговарям с вас, нито да ви посещавам, че вие не сте достойна за вниманието на доброто общество, така че това е невероятно щастлива възможност да не изпълня нарежданията й. Тя е тук, но за късмет много далече — близо до другия край на пистата. Старае се да си пробие път колкото е възможно по-близко до каляската на принца с надеждата, че той може да пожелае да заговори нашия братовчед Руфъс Бънги, който на времето е изпълнил няколко дребни поръчки на престолонаследника и никога не пропуска да ни го припомни. Ах, толкова съм радостна да ви видя, мис Ема, и тъй ме е яд на мама заради това глупаво скъсване на отношенията. Та какво вина имате вие, че на младини татко е бил толкова безразсъден? И нека ви кажа (тя зашепна в ухото на Ема), че брат ми Озбърн ви е страшно благодарен, защото изобщо не желаеше да се жени за Мери Едуардс и бе много щастлив, че успя да се измъкне с чиста съвест. Нали така, скъпи?
Лорд Озбърн непохватно се поклони на Ема и й се усмихна.
— Много съм щастлив… невероятно признателен — смънка той.
— Братята ми и аз възнамеряваме да напуснем замъка Озбърн. Ще го дадем под наем — не сте ли чули? — Мис Озбърн продължи: — Ще го направим, щом мама се омъжи за Руфъс. Ще се преместим в къщата, отредена за вдовиците на лордовете Озбърн и ще живеем там в пълни удобства с парите от наема. Възможно е също, Озбърн има такива планове, той да се нанесе в тази къща с Том Мъсгрейв и там заедно да направят конюшня за породисти животни. Но с даването на замъка под наем всичко е уредено. В него се нанася изключително богат адмирал — адмирал Крауфорд със своя племенник. Адмиралите винаги са най- добрите наематели, защото за тях е естествено да бъдат изискани и да обичат реда. А пък аз (тя прошепна още по-тихо на Ема) — брат ми още не знае, но смятам да се омъжа за мистър Хауард. Ще бъде страхотно, нали?
Ема кимна, повдигнала усмихнат поглед към сините очи с цвят на великденче, които с искрящ взор се бяха вторачили към нейните.
— Отличен план — съгласи се тя. — Мис Озбърн, случайно да знаете дали братовчедът на мистър Хауард, капитан Фриймантъл е…
Бурен изблик на викове почти ги оглуши. Мъже крещяха резултатите от първото надбягване.
Мис Озбърн енергично кимна. Устните й оформиха нещо, което сякаш завършваше на „ил“. „Оставил“? „Удавил“? „Тук отправил“? „Ударил“?
— Хети… й… мм… мисля, че трябва да се връщаме към нашата карета — надвика лорд Озбърн шума. Сестра му се наведе и целуна Ема по бузата. Двамата мъже се поклониха и се отдалечиха с мис Озбърн.
— Хайде, миличка — каза мисис О’Браян, която бе свършила някаква своя работа и се бе завърнала. — Смятам, че трябва да последваме примера им.
Но преди да успеят да стигнат до своята карета, пред тях се изправи младият мистър Хейдън, изтичал стремително по стъпканата трева.
— Мис Уотсън! — задъхано произнесе той. — Може ли да ви обезпокоя само за минутка? Това е мистър Кларк, той много би желал да говори с вас.
Мистър Кларк, висок човек с удължено и заоблено лице, тъмни дрехи и внушителна фигура, произнесе:
— С мис Ема Уотсън ли имам честта да разговарям? Дъщерята на преподобния Хенри Уотсън, починалия енорийски свещеник на Стантън в графство Съри? Моят господар, Негово Кралско Височество Уелският принц, има голямо желание да се запознае с вас. Ако не възразявате това да стане в неофициална обстановка, ще бъдем много улеснени и хубавото събитие ще ни донесе допълнително удоволствие…
— Разбира се, че не възразявам — отвърна Ема, неимоверно смаяна.
— В такъв случай ме последвайте, ако обичате.
Те го последваха. Беше им доста трудно да не изостават, защото, независимо от набитото си телосложение, той се провираше ловко между многобройните кабриолети, файтони и ланда. Накрая се приближиха до една разкошна каляска, разположена на място, откъдето се разкриваше най-пълна гледка наоколо. Вътре седеше достолепен пълен господин, в стегнат син жакет. Смутената Ема, докато правеше най-ниския реверанс, на който бе способна, остана с беглото впечатление за едро червендалесто лице, пълна брада на множество гънки, увиснала над здраво пристегната широка вратовръзка, и огромен диамант, блестящ сред снежнобели ленени дипли. А над всичко това светеха чифт изненадващо умни сиви очи.
Един глас произнесе:
— Госпожо, проповедите на вашия баща са предпочитаното ми четиво преди лягане през последния месец. Попитайте Кларк дали е така. Тяхната яснота, тяхната възвишеност, просветлението, което носят — накратко, не намирам думи, за да изразя удоволствието си от срещата с дъщерята на забележителния и свят човек, който ги е сътворил. Съжалявам само, че нямах възможността да се срещна лично с него…
„Боже Господи! — помисли си Ема. — Та той наистина мисли това, което казва!“
Тя заговори:
— Сир, аз съм неизразимо трогната от вашите думи и зная колко щастлив би бил моят баща…
Мистър Кларк докосна ръката й, аудиенцията бе свършила. Ема отново направи нисък реверанс и се отдръпна до мисис О’Браян, която чакаше на няколко крачки встрани. Докато се изправяше след реверанса, Ема стреснато срещна убийствения бесен поглед на лейди Озбърн, която седеше в разположена наблизо карета до един мъж с огромна червена рунтава брада и бакенбарди. Лорд Руфъс, без съмнение.
Ема учтиво им кимна с глава, след което се оттегли, стиснала ръката на леля си.
— Чудесно! — възкликна лелята. — Така й се пада! Направо ще се поболее!
Ема избухна в смях.
— Лельо Марая! Ти ме смайваш!
— Хайде бързо, най-добре е да се връщаме в нашия кабриолет. Голямото надбягване скоро ще започне.
От мястото им стартът оставаше скрит от погледа, но видяха всички участници — огромна смесица от хора и коне — когато те стремително завиха край Татнъм Корнър.
— Правят се две обиколки по пистата — обясни мисис О’Браян, която бе погълнала огромно количество сведения от Том. — Първият кръг отсява бавните от бързите. Следващият път ще можем да видим дали конят на Том има някакъв шанс.
— Какъв е на цвят?
— Ема! Ти ме изумяваш! Той е сив кон. Състезателните му цветове са черно и жълто. По принцип се смята, че сивите коне не са толкова бързи като червеникавокафявите или сиво-кафявите… Нека да видим сега…
Бурно препускащата група коне отново приближи, но вече много бяха изостанали… Два-три се бяха откъснали напред.
— Милостиви небеса! — възкликна мисис О’Браян, която виждаше надалече. — Наистина ми се струва… да, да, точно така… Изгубена надежда е в челната тройка. Черно и жълто!
Тълпата крещеше като обезумяла. Аутсайдер, озовал се в челната група на състезанието, неизбежно печели симпатиите на публиката. Тя ревеше:
— Изгубена надежда! Давай, давай, давай, юнак! Надежда, Надежда, Надежда!
И Изгубена надежда изпълни исканията й, като мълниеносно задмина останалите и спечели надбягването с цели пет дължини пред Панджандръм на принца.
— Милостиви небеса! — гласът на леля Марая отново бе отмалял. — Аз заложих сто лири на тоя кон.
— Лельо! Да не вземеш да припаднеш! Откъде, за Бога, взе парите? — гневно запита Ема.
— Зае ми ги Том.
— Надежда победи! — крещеше тълпата.
— Лельо! — извика Сам. — Том пита дали искаш да слезеш и да водиш коня по време на почетната
