— Истина е. Клара, майката на Мери, бе моя много, много добра приятелка в ония далечни дни на нашата младост. Тя бе сестра на този мистър Едуардс, когото ти познаваш. А лорд Озбърн беше неин любовник. О, по онова време той бе буен момък! Естествено, когато детето се роди, нищо не се разбра, всичко бе потулено и тя напусна страната. После почина, горкото момиче, а семейство Едуардс прояви огромна човечност, взе и отгледа детето като свое собствено. Но кой би си помислил, че нещата ще се извъртят така? Подобна женитба не бива да се допуска, в никакъв случай не бива да се допусне. Най-добре е да напиша писмо на Хенри Едуардс, той би умрял от ужас, ако разбере какъв риск поемат. Предполагам, че бедната Клара изобщо не му е казала. Тя се доверяваше единствено на мене…
— Велики небеса — промърмори полугласно Ема. — Като си помисля сега, съществува доста силна прилика между лорд Озбърн и Мери Едуардс — те и двамата имат светла кожа, бистър тен и сини очи…
Мисис О’Браян поиска писалка и лист и се зае да твори своето изключително трудно писмо. В същото време Ема си мислеше: „Колко странно, направо потресаващо откритие! Колко различно трябва да са се държали хората тогава, за разлика от сега, когато всичко е толкова порядъчно, гладко, стриктно подредено. Но, скъпи Сам, тази новина наистина подобрява изгледите ти за успех!“
Щом мисис О’Браян установи, че е в състояние да се придвижва без чужда помощ, да се разхожда из стаите и после да излиза смело на собствените си два крака на улицата, Ема предложи да си намерят по- удобна квартира и откриха приятен апартамент над пекарница на Бъръхийт Роуд. Тук Ема можеше да си установи собствена приемна с пиано и арфа за уроците по музика, без да безпокои мисис О’Браян.
— Макар че всъщност, когато те слушам да свириш на пианото, скъпа Ема, се чувствам много щастлива, защото се връщам в старите времена.
Сега, когато мисис О’Браян бе на път да оздравее, тя и племенницата й с най-голямо удоволствие и в пълно разбирателство възстановяваха онези прекрасни отношения, които бяха основата на радостния им живот през цялото детство на Ема. Единствената пречка за пълното им щастие бяха угризенията и съжаленията на лелята заради загубата на богатство, така безсмислено пропиляно.
— Толкова ми се иска да съм в състояние да внасям пари в домакинството — отново и отново въздишаше тя.
— Скъпа лельо, не се безпокой за подобна дреболия. Помисли си колко обич и грижи си ми дала, както и скъпо струващото музикално образование, от което сега бера полезни плодове.
Преместиха се в новото жилище и започнаха да ги посещават повече приятели — стари приятели, някои от тях познати от далечното време на детството на мисис О’Браян: семейства Хънтър, Нортън, Френшъм, Девърел.
— Според мене имаме късмет — каза Ема. — Брат ми Робърт ще сметне, че е още по-позорно да живееш над пекарница, отколкото над аптека. Няма вероятност той да ни дойде на гости.
— Не мога да го понасям — отвърна мисис О’Браян. — Той не притежава и половината от достойнствата на милия си баща.
На Ема й бе мъчно, че не вижда сестра си Елизабет, нито Пенелъпи или доктор Хардинг. Опасяваше се, че те също са я отхвърлили. Не направи второ посещение и мис Озбърн. Все пак тя получи вести за семейство Озбърн, като един ден, докато пазаруваше на главната улица, срещна мистър Хауард.
Той изглеждаше малко смутен и обясни, че е паднала подковата на коня му и очаква да го подковат.
— Бихте ли дошли да се запознаете с леля ми? — предложи Ема.
Той започна да мънка, поколеба се, но накрая прие поканата. Мисис О’Браян напълно бе възвърнала стария си дух — беше весела, оживена и проявяваше интерес към хората и обществените дела. Само бръчките по отслабналото й лице издаваха премеждията, които бе преживяла.
— Мистър Хауард! Чух, че сте бил голям приятел на бедния ми брат. Много ми е приятно наистина да се запозная с вас.
Мистър Хауард изглеждаше доста блед и потиснат, но лицето му просветна при това сърдечно посрещане.
— Аз също съм много щастлив да се запозная с вас, мисис О’Браян — каза той. — Особено след като бях свидетел на дълбокото безпокойство, което терзаеше вашата племенница през месеците, когато нямаше вести от вас. Чудесно е, че накрая пак сте заедно. Всъщност нося на нас и мис Ема окуражаваща новина. Публикуването на проповедите на вашия брат има забележителен успех. Първото издание е вече изчерпано и се подготвя второ. Скоро ще ви предам чек, мис Ема, за над двеста лири.
— Двеста лири! Та това е цяло богатство! С тази сума леля и аз можем да живеем без никакви притеснения безкрайно дълго.
— Не е само това, мис Ема. Издателите настояват за втори том, след като чуха от мене, че публикуваната поредица е само малка част.
— О, милостиви небеса! — възкликна Ема. — Наистина ли? Това е чудесно. Но всички книжа и книги на татко сега са у брат ми Сам в Гилфорд — помислихме, че след смъртта на татко така ще е най-добре, тъй като, въпреки че аз действително наследих авторските права, по това време не бе ясно къде ще се установя.
— Съвсем вярно, съвсем вярно — потвърди мистър Хауард, леко смутен.
— Ще пиша на Сам и ще го помоля да пренесат книжата тук. Така с леля ще имаме чудесно вечерно занимание — да преглеждаме и подбираме втори том.
— Точно така! — възкликна мисис О’Браян.
Настроението на мистър Хауард се развали, сякаш очакваше тази задача да бъде предложена на него.
— Е, с нетърпение ще чакам да ми се обадите — каза той след миг-два, — когато сте готови с подбора.
— Да, да — каза Ема, — но сега ще ти трябва да ви отпратя, мистър Хауард, защото съм сигурна, че конят ви е подкован, а вече мина времето, когато леля трябва да изпие горещата си бира с разбито яйце.
С неохота, но примирен, той се сбогува.
— О, между другото — неловко каза той на стълбата, — има новина, която може би не сте чули. Лейди Озбърн ще се омъжи за братовчед си, лорд Руфъс Бънги. Той неотдавна се завърна от чужбина. Те са стари приятели от времето на детските си игри.
— Наистина ли? — попита Ема, съвсем смаяна. — Но… — Тя преглътна остатъка от думите си и остана да го наблюдава как се отдалечава бавно и с наведена глава по улицата.
Когато се върна горе с горещата бира с разбита вътре яйце, мисис О’Браян веднага каза:
— Този мъж възнамерява да се върне и да ти направи предложение, мила.
— Така ли мислиш? — със съмнение запита Ема. — Въпреки нашето по-ниско обществено положение?
— Целият му вид го показва — мисис О’Браян говореше с авторитета на жена, която на времето си бе имала множество флиртове, довели до две женитби.
— Но той неизбежно ще се чувства неудобно при неговото положение, след като е известно, че е бил тъй дълго във всяко отношение собственост на лейди Озбърн…
— Ах, мила, един мъж скоро ще забрави подобно дребно неудобство. Важният въпрос обаче е: смяташ ли ти да се омъжиш за него?
Ема си помисли за писмото в чантата си, за книгата за сакските крале до леглото си. Тя все още не бе споменала за тия неща пред леля си. Нямаше и намерение да го прави. Чувстваше се като птичка с едно- едничко драгоценно, крехко яйце. Не искаше да поема никакъв риск, не искаше да предизвиква съдбата.
„Каква глупачка все пак се оказах — помисли си тя. — Би било съвсем в реда на нещата да попитам мистър Хауард дали има някакви известия от братовчеда си.“
— Не, — бавно произнесе тя. — Не, не смятам.
— Но той изглежда прекрасен човек, мила — свещеник, от добро семейство, със стабилно материално положение…
Ема упорито изрече:
— Липсва му решителността, която искам да виждам у един мъж. Прекалено дълго се остави лейди
