— Определено трябва да изчакаме в Епсъм… без съмнение сме длъжни… поне докато разбереш кой точно е написал бележката. Но пък… не зная… не ми се ще да държа конете на едно място. Може би ще решите да се върнете в Клисъкс с нас?
— О, не, Ема не трябва да го прави! — бързо изрече Маргарет.
Ема я погледна, леко изненадана, но отвърна на доктор Хардинг:
— Не, скъпи господине, трябва да продължите пътя си за вкъщи, защото в противен случай Пенелъпи ще се чуди какво ви се е случило.
Доктор Хардинг изглеждаше облекчен, че друг е взел решението вместо него, но обеща, че поне ще изчакат пред къщата, докато Ема провери за какво става дума.
— Да, да, Епсъм не е лошо местенце — забеляза той, след като спряха. — Ако стане онова, което е намислил Тикстаф, то също ще се окаже на брега на Главния канал… отново ще живне това градче, несъмнено! Ето, мис Ема, това е адресът, който търсите — точно до главната улица, близо до мястото за разходки, не би могло да бъде по-удобно. А сега аз ще разведа моите кончета, докато вие откриете какво става… Моля ви, постарайте се да не се бавите много…
Ема провери в листчето, което държеше, и затърси „Чърч Стрийт“, №2. Откри врата край една аптека.
Сърцето й ускорено биеше, когато позвъни.
11
— Вие ли сте мис Ема Уотсън? О, толкова ми е ви видя!
Облечената в износени дрехи несресана жена говореше със силен ирландски акцент, което разсея последните съмнения на Ема.
— Тук ли мисис О’Браян?
— Да! Ама е много зле, мис! Честна дума, честна дума, направо ще се побъркам! Тя има толкова силен дух, та не иска да викам никого от вас, а, кълна се в душата си, тя е на ръба на гроба, освен ако нещо незабавно не се предприеме! Но качете се горе, мис, и вижте сама, моля ви…
— Добре, но… само за секунда, искам да известя моя зет, че съм попаднала, където трябва.
Ема се върна на улицата и каза на доктор Хардинг:
— Това наистина е моята леля О’Браян, сър… Още не съм я видяла, но прислужницата ми съобщи, че състоянието й е много тежко, така че нямам думи да изразя благодарността си, задето ме докарахте при нея. Определено трябва да остана и да се грижа за леля. Още веднъж ви благодаря и ще съм ви признателна, ако осведомите за тази новина сестрите ми Пенелъпи и Елизабет. И Сам, когато го видите.
— Ще го направя — отвърна той. — Но… вижте… ако бедната жена е в бедствено положение, може би ще са ви нужни пари — той бе поровил из джобовете на панталоните си и сега сложи сгъната банкнота в ръката й. Изглеждаше малко засрамен, сякаш съзнаваше, че трябва да окаже по-действена помощ, но просто му липсваше воля или енергия. Изразът на Маргарет разкриваше единствено нетърпение да се измъкне от положение, което можеше да се окаже неловко. Затова Ема без възражения прие банкнотата. Изрече:
— Благодаря ви, сър, много сте любезен. Ще ви пиша и ще ви известя как съм. Благодаря ви още веднъж. Довиждане!
Тя измъкна чантата си и побягна нагоре по тесните стълби. На горната площадка се изправи пред две врати. Едната стая, малка тясна гостна, гледаше към улицата. Прислужницата й даде знак да влезе в другото помещение, тъмна и също така мъничка спалня, в която имаше само тясно легло, маса и стол.
— Лельо Марая? — прошепна Ема.
На леглото, подпряна на възглавници, лежеше измършавяла дама.
— Лельо Марая? Ти ли си?
Тя отвори очи.
И тогава вик, изпълнен с толкова болка и ликуване, разцепи тишината, че Ема бе принудена да стисне ръце и да поеме дъх, за да не избухне в сълзи.
— Ема! Моята малка Ема! Ти ли си наистина! Възможно ли е?
— О, лельо Марая!
Ема не се осмеляваше да докосне леля си — толкова изтощена, крехка и слаба бе станала от болестта. Трябваше да се задоволи с лека целувка по бузата и погалване, подобно на допир на крилата на пеперуда, на стопените до кости пръсти. Стори й се опасно да задава въпроси какво е докарало леля й до това положение.
— Толкова съм щастлива, че те намерих — каза Ема. — Не трябва да те уморявам с много приказки. Би ли пийнала малко вино, ако ти донеса? Или малко говежди бульон?
Няколко сълзи се търкулнаха по бузите на мисис О’Браян.
— Говежди бульон! — прошепна тя. — О, да! Бриджит е добро, много добро момиче, само че не умее, никой от ирландците не умее да приготвя говежди бульон.
Ема отиде в другата стая, където състави списък на нещата, които трябваше да се купят, и даде малко пари на Бриджит.
— Можеш ли да доведеш и лекар?
— Да, мис, с удоволствие. Гуспожата не ми позволяваше, защото я беше страх, че няма достатъчно пари да му плати. А е ясно, че й е нужен доктор, страшно много.
— Знаеш ли от какво боледува?
— От ревматизъм, мис, хвана го в Нока. А после в Дъблин се влоши. И след това… господарят…
— Добре, ще ми разкажеш всичко това, когато се върнеш. Донеси ми необходимото. Но най-напред повикай лекар. Мисля, че хората в аптеката ще те упътят къде да го намериш.
Когато докторът пристигна, той потвърди диагнозата — остър ставен ревматизъм и предписа натриев салицилат и калиев йодид, които да се взимат на всеки три часа, освен това порто, говежди бульон и разбити яйца. Тъй като имаше голяма опасност да бъде засегнато сърцето, препоръча да прибегнат до услугите на професионална медицинска сестра, която да помага на Ема в грижите за бедната й леля, и обеща да изпрати такава.
За Ема започна странно, безмълвно и отначало ужасно тревожно време. Най-малко седмица не бе сигурно дали болната ще оживее. Ема си намери стая наблизо и се грижеше за леля си наравно с прислужницата Бриджит и сестрата Флечър, мила и разумна жена.
За щастие Ема разполагаше с доста пари: сгънатата банкнота, дадена от доктор Хардинг, се оказа от петдесет лири. Без нея тя не можеше да си представи как щяха да се оправят, защото се оказа, че средствата на горката мисис О’Браян са напълно изчерпани. Пътуването от Ирландия до Англия и с пощенска кола до Епсъм бе погълнало последните остатъци от богатството й.
Малко по малко Ема научи какво се е случило: отчасти от Бриджит, отчасти от леля Марая, когато силите й започнаха да се възвръщат.
— Никога не се омъжвай за човек, който се увлича по хазарта, миличка. Тези хора са най-опасните. Всъщност това е по-лошо от порок, то е пристрастеност като към силен опиум. А трябва да кажа, че горкият капитан О’Браян имаше ужасяващо лош късмет — направо не бе за вярване! Само трябваше да заложи на някой кон и конят си счупваше краката. Колко пъти съм му казвала: „Любов моя, онова, което трябва да правиш, е да си избереш кон и да не залагаш на него — по този начин със сигурност ще спечелиш.“ Но… той никога не обръщаше внимание на онова, което му казвах. Мислеше, че е най-умният.
След като в продължение на няколко седмици слушаше разказите на леля си, в крайна сметка Ема стигна до изненадващия извод, че макар капитан О’Браян да се бе отнасял към жена си нехайно и да бе пропилял цялото й състояние, тя не таеше никаква омраза към него. Всъщност продължаваше да го обича.
— Ах, какъв чаровник беше! Толкова мил мъж — въздъхна тя. — Винаги бе изпълнен с добри намерения, Господ да му даде вечен покой. Той не бе лош човек, ни най-малко. Само тая ужасна склонност към хазарта. „Този път — казваше той, — този път ще ти възвърна състоянието, Марая.“ Само че така и не успя, милият.
— Какво се случи с него? — осмели се накрая да попита Ема.
