Междувременно Том Мъсгрейв с изумление се бе вторачил в Пенелъпи.
— Мис Пенелъпи? Казвате, че сте се омъжили? О, милостиви Боже!
В този момент лорд Озбърн прояви по-пристойно държане и повече здрав разум, отколкото бе показал дотогава.
— Позволете ми да ви пожелая щастие, госпожо! Хайде, Мъсгрейв, мисля, че пречим. По-добре да последваме Хауард. Освен това може би си спомняш, че мистър Уотсън обича да вечеря в този час.
И той задърпа ръката на Том, като почти го извлече от стаята. Накрая Том се остави да го изведат, като мърмореше сам на себе си:
— Пенелъпи Уотсън омъжена? Омъжена? Да вярвам ли на ушите си? Наистина ли каза това?
— Да, приятелю, но хайде, ела. Раджа и Бендиго ще се простудят, ако до половин час не ги върнем в конюшнята.
— И наистина ли я чух да казва, че са купили Клисъкс?
Гласът на Том този път прозвуча отвъд предната врата.
Отговорът на лорд Озбърн се загуби сред чаткането на копита, тъй като двамата господа яхнаха изкаляните си жребци и се отдалечиха.
Зазвуча гласът на Пенелъпи, която, пребледняла от ярост, заяви на всички:
— Как може! О, Господи! Дотолкова ли западат обноските в провинцията? Никога не съм била така потресена! Едва вярвах на очите си! Също и на ушите си! Ако не беше нашето силно желание да видим скъпите ми брат и сестра по-късно днес…
Ема, улавяйки се за възможността да се измъкне от тази вълна на нелишено от основание негодуване, помогна на баща си да се качи по стълбите обратно горе и бързо му приготви и отнесе табла с малко студено месо и чаша подсладено греяно вино с подправки, за да хапне на спокойствие край своята собствена камина.
Когато се върна в гостната, намери Елизабет да се опитва да успокои сестра си с остатъците от печените в тесто гълъби и малки питки с червени джанки отгоре, предназначени за компанията, която щеше да се събере на вечеря по-късно.
Доктор Хардинг все още изглеждаше малко объркан, сякаш в резултат на неотдавнашният потоп от събития бе останал самотен на някакво изолирано островче. Ема седна до него и положи всички усилия, за да го накара да се почувства по-свободно, като му задаваше учтиви въпроси за сватбата.
— О, да, беше много хубава церемония, много хубава. Със специално разрешение, нали разбирате, без да се обявяват предварително имената ни в църквата. Нямаше гости, с изключение на моята племенница мис Шоу и човекът, който се грижи за деловите ми въпроси, Пърси Тикстаф. А след сватбената закуска скоро потеглихме на път. И знаеш ли, скъпа Пенелъпи, мисля, че сега трябва бързо да тръгваме — добави той с по-овладян маниер, отколкото бе показал дотогава. — Ако искаме да стигнем до Пълтни преди здрач, смятам, че трябва да се сбогуваме.
Пенелъпи не бе доволна. Тя все още явно се надяваше да покаже пръстените си на Джейн и Маргарет.
— Но нашите прислужници отидоха в странноприемницата — възрази тя.
— Мога много скоро да пратя градинарчето да ги доведе — каза Елизабет, неизразимо облекчена от перспективата поне за кратък интервал между приемането на групите гости.
И когато семейство Хардинг бяха изпратени с махане на кърпички и множество обещания от Пенелъпи за скорошно събиране отново „веднага, щом в Клисъкс се появи стая, подходяща за спане!“.
Елизабет изпусна дълбока въздишка на облекчение и каза:
— Знаеш ли, Ема, смятам, че все пак, с малко късмет и изобретателност, можем да свършим с нашето пране, преди останалите да са се върнали от своето посещение. Освен това старата Мами твърди, че се чувства достатъчно добре, за да стане и да ни помогне довечера, а пък Бетси Кинг обеща да остане и да измие чиниите.
2
Стана по-добре, че вечерта не успяха да склонят мистър Уотсън да се присъедини към компанията на масата, тъй като Робърт, Джейн и Маргарет се прибраха толкова късно, че преобличането им се превърна в трескава суетня и вечерята бе поднесено с голямо закъснение. Както и предишните дни от гостуването им Робърт бе хокан от своята съпруга, че не е напудрил достатъчно косата си.
— Е, нали за жена ми и сестрите ми има пудра в изобилие — кратко отвърна Робърт. — Задоволи се с това, Джейн, че самата ти си облякла много елегантна рокля.
Забелязвайки израза върху лицето на снаха си, Ема незабавно се зае да хвали дрехата.
— Наистина ли мислиш така, миличка? — възкликна Джейн, моментално превърнала се в олицетворение на приветливост. — Не смяташ ли, че е претрупана? Малко се колебаех дали да не сложа тази златиста дантела върху сатенената рокля в убит сив цвят, която носех вчера — как ти се струва? Ще я освежи ли? Ха! Честна дума, безсмислено е да питам сестра ти Маргарет, защото тя е такава ласкателка! Хвали всичките ми рокли с еднаква жар.
— Може би те всички го заслужават? — усмихна се Ема.
— О, скъпо дете! Моля те, остави иронията! Ще си помисля, че си същата ужасна присмехулница като присъстващата тук мис Маргарет — със самодоволен вид заяви мисис Робърт.
Жената на Робърт се обличаше много изискано и си правеше косата изключително умело въпреки отсъствието на своята прислужница, от чиято липса непрекъснато се оплакваше. Имаше ниска фигура, широк нос и голяма уста, но живото й изражение напълно задоволително компенсираше тези отклонения от нормите за красота. Лицето й почти никога не застиваше неподвижно, тъй като от нея постоянно бликаха енергия и остроти: ругаеше съпруга си заради неговото мълчание и дразнеше Маргарет по повод нейните кандидати в Кройдън, особено на някой си мистър Хобхаус. В минути на покой се виждаше, че кожата на лицето й, въпреки своята мекота, бе загрозена от хиляди дребни бръчици подобно на емайла на порцелан, престоял прекалено дълго твърде близо до огъня.
Маргарет Уотсън, сестрата, която бе най-близка по възраст до Ема, не бе лишена от хубост: имаше тънка, добре оформена фигура и по-скоро приятно лице, отколкото правилни черти, но обичайното й остро и неспокойно изражение намаляваше впечатлението от нейната привлекателност. Женитбата бе единствената цел, към която тя така неистово се стремеше, че необходимостта от проява на изтънченост в предварителните ходове за очароване на един мъж напълно бе убягнала от съзнанието й.
Когато разбра, че Том Мъсгрейв и приятелят му същата сутрин са направили кратко посещение в пасторския дом по време на нейното отсъствие, Маргарет не направи опит да скрие раздразнението си.
— И двамата ли — той и лорд Озбърн? Какво казаха? Колко дълго останаха? Попитаха ли за мене? Не съобщиха ли за някакъв план — не обявиха ли някакво намерение да ни посетят отново?
Ема не бе в състояние да изрази кой знае каква надежда, че в близко бъдеще съществува подобна вероятност. Неудоволствието на Маргарет от тази новина остана незабелязано сред обхваналото всички изумление. Робърт и съпругата му изпаднаха в ужас и недоумение при вестта за женитбата на Пенелъпи.
Робърт Уотсън бе слаб, тъмнокос мъж, който приличаше на баща си по телосложение и ръст, но твърде много се различаваше по характер и това беше отпечатано върху лицето му. Некрасив, макар и с фини черти, той имаше предпазливо, нервно и пресметливо изражение, което постоянно нарушаваше впечатлението за жизнерадост и приветливост, изкуствено демонстрираше пред обществото.
— Пенелъпи се омъжила? — попита той. — Сериозно ли говориш, Елизабет? Да не е някаква нескопосна шега, която вие с Ема сте съчинили, за да ни позабавлявате?
— Омъжила се? — пискливо извика Джейн Уотсън. — И в коя църква, моля? Сигурни ли сте? Беше ли облечена като младоженка? Носеше ли венчална халка?
— Няма лъжа, беше облечена като младоженка, носеше халка, а и пръстен с диамант, огромен колкото грахово зърно — отвърна Ема, която намираше почти непоносима пошлостта на снаха си и навика й да завижда на успеха на всички останали дори когато това не нарушаваше собственото й благополучие.
— Ама че работа! През целия си живот не съм била толкова изумена. Та най-малко от пет години Пен бе лишена от всякакви основания да се надява, че ще успее да си намери съпруг — да не говорим за богат.
