черен път и бавно пътуване, нямаше време за подобни светски учтивости.
— Несъмнено ще намерим мистър Хобхаус да ни чака у дома с най-горещо безпокойство, за да разбере дали Маргарет отново ни е удостоила с компанията си при връщането ни — продължаваше Джейн. — Той е чувал такива разкази за франтовете в Стантън, особено за някой си Том Мъсгрейв!
В този момент Том Мъсгрейв с един приятел прекосиха в лек галоп съседната ливада, с което допълнително затвърдиха решението на Маргарет да замине, тъй като не направиха никакво усилие да се спрат или да поведат разговор, а само размахаха шапки и камшици, докато яздеха покрай групата.
— Твърдя, че мистър Мъсгрейв е много неприятен млад господин, изцяло разяден от гордост — отряза Джейн Уотсън. — Ще ти бъде много по-добре, скъпа Маг, в град Кройдън, където човек поне може да ходи по улиците с боти от нанкин, без да затъва в калта, и където ще имаш на разположение мистър Хобхаус като придружител.
И така, триото отпътува и в пасторския дом отново се установи спокойното обичайно ежедневие.
Но една от забележките на мисис Робърт Уотсън бе заседнала в съзнанието на Ема и не е й даваше мира.
Баловете в Доркинг се провеждаха ежемесечно и до следващия имаше трийсет дни. Ема саможертвено бе решила, че този път тя ще остане у дома, за да прави компания на баща им, а Елизабет, която от все сърце се радваше на всяко общуване с хора, не трябваше да бъде лишена от удоволствието да потанцува.
— Освен това, мила сестричке, позволи ми, моля те, да изпитам въздействието на укрепващия балсам върху твоята коса. Леля Търнър имаше навика непрекъснато да го употребява, резултатите бяха превъзходни и съм уверена, че той ще сътвори чудеса в твоята външност.
Елизабет бе изпълнена със съмнения и колебания и бе трудно да я убеди човек, както да отиде на бала вместо сестра си, така и в ефективността на балсама.
— Та ние нямаме и капка балсам — добави тя като необорим аргумент.
— Вярно е, но аз имам записана в бележника си рецептата. Прислужницата на леля ми я даде. Ето я. Всичко, което ни е необходимо, е малко трагаканта, малко бадемова есенция, зехтин, розмаринов спирт и известно количество отлежал ром. Всички тези съставки ги имаме вкъщи, с изключение на смолата, но съм уверена, че можем лесно да я набавим. Моля те, моля те, скъпа сестричке, позволи поне да опитам.
— Не мисля, че татко би одобрил опитите да се разкрасява външността.
— Глупости! На него му харесва да изглеждаме спретнати и да имаме изискан вид, а онова, което ти предлагам, е само една по-нататъшна крачка в това отношение. Залагам цялото богатство на английските финансисти и банкери срещу един порцеланов портокал, че той няма да забележи разликата. Ех, само ако можеше да сдобиеш с нова рокля — тъжно въздъхна Ема. — Колко жалко, че си по-висока от мене, иначе можеше да носиш една от моите. Но възнамерявам да прекроя кадифената ти наметка и да придам по- елегантна форма на диплите. Смятам да ти направя черно дантелено боне, за да смениш онова, което носиш още от времето на смъртта на лорд Нелсън.
— О, Ема! Не трябва да полагаш толкова усилия заради мен. Какъв смисъл има? Вместо мене редно е ти да отидеш на бала — каквато си млада, хубава, стилно облечена, трябва да се възползваш от своите шансове.
— Мило мое, ще имам достатъчно шансове занапред. Само си представи, както явно прави сестра ми Маргарет, колко потресаващо ще се разшири нашият кръг от съседи, когато Пенелъпи и нейният доктор се върнат и настанят в Клисъкс. Задоволявам се да чакам тая блажена епоха. Междувременно е несправедливо ти да стоиш вечно затворена тук, защото имаш, мисля, цял куп познати, на които ще е приятно да те видят на бала, докато аз нямам никакви приятели и се стеснявам, когато пред мен се изпречат толкова чужди хора.
— А не е ли именно балната зала мястото, където стават запознанствата? Когато дойде времето за по- следващия бал, ще бъде твой ред да присъстваш. Няма да приема никакъв отказ. Но засега, скъпа сестричке, ти всъщност имаш една приятелка, у която следва да се отбиеш. Определено трябва да се отговори без повече бавене на любезността й да ни посети миналата седмица.
— Мисис Блейк. Права си. Ще отида още тази сутрин.
— Бих желала да те придружа, но докато старата ни бавачка все още куца, не смея да се отдалеча много от къщата, защото на татко може да му е нужна помощ…
— Не, за това не може и да се помисли. Пък и аз добре си спомням нейната къща. Не е ли същата, където едно време живееше старата мисис Хеншоу, която често ни даваше джинджифилови курабийки с формата на човечета?
— Точно така, не много навътре в парка, след като се прекосят вратите. Бих предложила старият Пийзмарш да те закара с файтона, но сега има много работа — строи новия кокошарник. Ако нямаш нищо против да караш кобилата сама, колата е на твое разположение — ще бъде по-представително, ако се появиш така…
— О, не, скъпа моя сестричке! Не ми трябва файтон, мога да извървя пеша една миля. Ще ми бъде много приятно.
— Алеята вероятно ще е доста кална — колебливо произнесе Елизабет. — По-добре да защипеш с карфици фустите си.
— Не се безпокой. Ще си сложа обувки с дървени подметки, след като арбитърката на модата от Кройдън вече ни напусна — с дяволита усмивка каза Ема.
Предпазена по този начин, тя потегли с намерението да се наслади на приятната разходка по слизащия надолу варовиков коларски път, където ледът върху локвите бе образувал причудливи рисунки. Бе сухо ветровито зимно утро и високо горе плаваха огромни облаци. Ема, която изпитваше удоволствие да бъде сама, се надяваше, че тъкмо този ден местната хайка ловци няма да се събира в замъка Озбърн и че не я заплашва опасност да срещне Том Мъсгрейв и неговия приятел.
Множество мисли изпълваха съзнанието й. Тя не можеше да скрие от себе си дълбокото разочарование от брат си Робърт и неговата съпруга. Робърт, когото тя помнеше от детските си години като мил и грижовен по-голям брат, се бе превърнал, вероятно под влиянието на Джейн, в дребнав, скучен, пресметлив мъж. Като глава на семейството, какъвто щеше да стане след смъртта на баща им, той не би могъл да служи за опора и утеха на сестрите си. А Ема знаеше от Елизабет, че естественият развой на нещата правеше невъзможно дългото забавяне на тази смърт. „Така ми каза брат ни Сам — довери Елизабет на Ема със сълзи на очи. — Сам е добре запознат със състоянието на татко, а той е много способен лекар, независимо какво мисли за него семейство Едуардс. Сам смята, че баща ни никога не е успял напълно да превъзмогне скръбта си от дългото боледуване и смъртта на мама и че тази скръб просто го я изяла отвътре.“ Ема бе видяла Сам за последен път, когато той бе десетгодишен, но бе склонна да се довери на мнението му. Тя долавяше, че баща й доброволно се сбогува с живота и спокойно очаква да се пренесе в друг, по-добър свят. Това й причиняваше огромна мъка, тъй като през месеците след завръщането си вкъщи тя дълбоко се бе привързала към благия стар джентълмен и не можеше да си представи как ще продължат да живеят без него. Колкото и уединен начин на живот да водеше по необходимост, неговият спокоен твърд дух властваше над цялата къща. След смъртта му сестрите щяха да бъдат принудени да напуснат пасторския дом, който минаваше във владение на следващия енорийски свещеник, и къде можеха да отидат? Съществуваше мрачната вероятност Робърт и Джейн да се окажат задължени да ги приемат в дома си в Кройдън — перспектива, която ужасяваше и най-храброто сърце. Ема почти се изкушаваше да помоли в писмо за помощ леля си в Ирландия, но като се имаше предвид изключително силната взаимна нетърпимост между самата нея и новия съпруг на леля й, това щеше да остане като последно средство.
„Може би пък брат ни Сам ще успее да подобри материалното си положение — с надежда помисли Ема — и да има дом, в който да прибере Елизабет и мене.“ Тъй като Сам в момента бе млад лекар, борещ се да си създаде име в Гилфорд, това не изглеждаше много вероятно. Разбира се, Пенелъпи, след като се установеше в Клисъкс с доктор Хардинг, можеше да предложи да приюти сестрите си, но тази възможност като най-неприемлива засега оставаше на най-заден план. „Колко странно — помисли си тя, — че баща ми, толкова мил човек, е могъл да създаде три такива ужасно неприятни деца като Робърт, Пенелъпи и Маргарет!“
В този момент, укорявайки се за недоброжелателните си мисли „Какво би си помислил татко за мене?“ — Ема свърна в отворената врата на Озбърн Парк. Нямаше къщичка за пазач, откъдето да се охранява този
