вход, който се ползваше съвсем рядко; главният се намираше на срещуположната страна, пет мили по на юг. Пътят минаваше между горичка от дъбове и лешници и трънлив плет, с вплетени къпинови храсти. Ема си спомни как бе идвала тук като малко момиченце със сестрите си, за да бере къпини, а после ходеше за мляко и джинджифилови курабийки в къщата на милата стара мисис Хеншоу, която имаше чекрък и предеше прежда от овча вълна, събрана от децата по тръни и гъсталаци.
„Колко отдавна беше всичко това — помисли тя тъжно, докато вървеше по пълния с локви път, който извиваше между две полегати тревисти височинки, където пасяха овце. — Колко щастливи бяхме тогава!“
Пред нея се намираше друга врата и две малки къщи точно толкова големи, че да се избегне думата „къщурки“. Бяха с проста квадратна форма, всяка имаше веранда с колони и бе разположена в скромна градина на фона на бледоморава горичка от бодлива зеленика и дъбови дървета. Едната къща бе заета от мисис Блейк и децата й, а другата — от мистър Най, иконома на лорд Озбърн.
Ема наближаваше къщите, когато чу зад себе си приглушен тропот на копита. Обърна се и видя мистър Хауард да язди към нея на сив нисък набит кон.
Лицето му светна, щом я съзря. Повдигна шапка и слезе от коня.
— Добър ден, мис Уотсън! На едно и също място ли отиваме?
— Сигурно, сър, тоест, ако сте тръгнали да посетите сестра си — усмихнато отвърна Ема.
В този момент вратата на най-близката къща рязко се отвори и оттам стремително изскочи група деца, които се оказаха трите малки момченца на мисис Блейк, следвани от бавачката с бебето на ръце.
— Вуйчо Адам! Вуйчо Адам! Ще се разходиш ли с нас? Или ще поиграеш на ловене на топка с купи?
— Което вие предпочитате. Къде е майка ви? И къде са ви добрите обноски? Мис Уотсън е дошла да ви посети и искам да чуя вашите поздрави.
— Добър ден, мис Уотсън! — отговориха всички в хор, а Чарлс плахо пристъпи напред и пое ръката на Ема.
— Ще дойдете ли на разходка с нас, мис Уотсън? Може ли да ви покажем ледницата?
— Ако има време — засмя се тя, — ще се радвам да я видя.
— Както разбирам, вие вече познавате Джордж, Франк и малката ми племенница? — осведоми се мистър Хауард.
— Да, имах това удоволствие. А сега съм дошла с надеждата да се запозная с домашната зайка и да видя сбирката от диви кестени.
— Елате да заобиколим къщата, за да видим зайката Хариет — подкани Чарлс, дърпайки Ема към градината, която представляваше приятна смесица от розови храсти и зелки, шипки и зеленчукови лехи.
— Мисля, че най-напред трябва да поздравя майка ви — възрази Ема.
За щастие в този момент самата мисис Блейк се появи на вратата, загърната в плътно топло наметало.
— Скъпа мис Уотсън! Извинете за това неофициално посрещане. Много се радваме да ви видим тук, нали, деца?
— Да, мамо! — извикаха всички.
— Много ли сте изморена от ходенето пеша, искате ли да влезем вътре, за да се подкрепите с малко угощения? Или най-напред да се разходим в парка?
— О, паркът, разбира се! Много съм любопитна да видя тази ледница.
— Отлично. Зайката Хариет и кестените можем да покажем на връщане — утеши мисис Блейк Чарлс, чието лице бе помръкнало. — Тогава се надяваме, че мис Ема ще влезе и ще си хапне студено месо с нас. При тези разходки, мис Уотсън — добави тя, — сме възприели обичая брат ми да води Дапъл за поводите, а момчетата да го яздят поред. Така никой не се преуморява.
— Но вие също може да пояздите, мис Ема, ако се уморите — учтиво предложи малкият Джордж.
— Благодаря ти, миличък, но се боя да не падна. Не съм свикнала да яздя на мъжко седло — отвърна му Ема.
Малката Софи и бавачката й останаха в градината, а компанията тръгна напред през тревата. Беше ясно, че в този вътрешен участък от Озбърн Парк бяха направени подобрения със старание и вкус. Умело създадени просеки през групи млади дървета насочваха погледа към изкуствено езеро с извита форма, като на най-тясното място над водата се простираше изящен мост с висок свод. А още по-нататък, в самия край на парка, се извисяваше замъкът Озбърн, за който Ема имаше мъгляви спомени отпреди четиринайсет години, тъй като го бе виждала само един или два пъти. Сега тя го разгледа внимателно и с интерес и осъзна, че онова, което с детската си невинност бе смятала за кули и назъбени бойници от далечен исторически период, бяха всъщност сравнително скоро добавени съоръжения.
— Боже мой! Бях забравила колко е огромен!
— Какъв чудесен готически стил — усмихнато каза мистър Хауард. — По-голямата част от това, което виждате, както и назъбените стени, са били пристроени от дядото на сегашния лорд Озбърн преди около четиридесет години, а синът му, бащата на лорд Озбърн, е изградил двете високи кули. За късмет настоящият лорд няма архитектурни амбиции. Всъщност чувал съм да го характеризира дома си като „стара грамада, подобна на гробница“ и той много повече предпочита ловната хижа в Мелтън.
— Ако не греша, известно време сте преподавали на лорд Озбърн? — каза Ема.
— Да, бях учител на него и по-младия му брат Чилтън до миналата година, когато Чилтън постъпи в Кеймбридж. Сега съм прехвърлил вниманието си върху моите племенници — обясни мистър Хауард, като в същото време свали Франк от седлото и настани на негово място Джордж. — Намирам, че напълно си заслужава да им преподавам, нали, момчета?
От тона му се подразбираше, че те далече превъзхождат неговите предишни ученици, но Ема бе твърде тактична, за да поиска да сравни способностите им. Тя се досещаше, че лорд Озбърн не се бе оказал блестящ ученик. В начина му на изразяване имаше някаква мудност и вялост, която подсказваше, че ако по рождение не принадлежеше към привилегированото общество, можеше да бъде охарактеризиран като не много умен и дори лишен от всякаква съобразителност човек.
„Все пак за лорд се представя доста добре“ — великодушно си помисли Ема.
Докато компанията се разхождаше с бавно темпо, съобразено с малкия Франк, децата засипаха Ема с информация за онова, което ги заобикаляше. „Точно тук видяхме зайците да танцуват.“ „Казват, че в онова дърво обитава призракът на пазач на дивеч, който по погрешка бил застрелян от стария лорд Озбърн.“ „В оня шубрак расте миши трън с червени плодове, чудно красиви.“ „Ей там вуйчо Адам видял как една чапла почти се задавила с риба.“ „Нашият татко е станал вече капитан на «Антверпен» и сега корабът се е отправил към Средиземно море“. „Лорд Озбърн обеща да вземе Чарлс на лов през следващия сезон.“
В паузите между това изобилие от весели съобщения възрастните приятелски си разменяха мисли на теми, които детското бъбрене спонтанно предизвикваше в съзнанието им: за растенията, природата, политиката, книгите, изкуството — мисис Блейк довери, че обича да рисува пейзажи — но без да опитват да се задълбочават или да разискват сериозно даден въпрос. „Прилича просто на приятна игра — помисли си Ема, — в която играчите хвърлят топката, без да ги е грижа кой ще я улови и няма никакви правила… Не съм изпитвала такова чувство на свободно и успокояващо общуване от времето на онези разходки с леля и вуйчо из ливадите на Шрусбъри, когато разговаряхме за музика, история, поезия и последните събития.“ Ема бе принудена да признае пред себе си, че Елизабет, макар и любеща сестра, бе така отрупана с домакински грижи, та общо взето с месеци не отваряше книга, рядко си даваше труд да хвърли поглед върху вестник, а темите й за разговор се свеждаха до бита вкъщи и случките в околността. Независимо от това с Елизабет в никакъв случай не се живееше скучно, защото тя притежаваше проницателност и здрав разум, а по отношение на хората показваше тънка наблюдателност. И все пак по-различно и приятно бе да общуваш с умове, завладени от по-широки интереси, способни да изказват нови идеи по всички важни теми и да разговарят живо и увлекателно.
Всички разменяха мнения за „Баладата за последния трубадур“, която мисис Блейк четеше на глас на своите момчета, когато звук на копита и трополене на колела на карета ги накара да се обърнат и Чарлс възкликна:
— О! Лейди Озбърн с големия си файтон идва насам през тревата.
Лейди Озбърн, както бе казала Джейн Уотсън, бе изключително елегантна, красива и чаровна на вид, и
