никой, който не я познаваше, не би могъл да й даде повече от тридесет години. Дъщеря й, мис Озбърн, в никакъв случай не можеше да се мери по хубост с поразителната си майка. Тя бе слаба, с безкръвно лице, а разкошният червеникавокафяв цвят на косата само подчертаваше бледия й тен. А този ден изглеждаше мрачна и без настроение, съвсем различна от онова, което беше на бала, когато, спомни си Ема, имаше доста весел и оживен вид, докато се извиняваше на малкия Чарлс, че не може да танцува с него. Мис Озбърн не проговори.
Лейди Озбърн отправи небрежно едва забележима усмивка към двете дами и едва им кимна с глава, като запази цялото си внимание за мистър Хауард.
— Скъпи господине! — обърна се тя към него с тон, в който умело се съчетаваха шеговитост, ласка и твърдост. — Скъпи мой мистър Хауард, забравихте ли, че трябваше днес на обед да разговаряме относно финансирането на новите приюти за бедни?
— Не, лейди Озбърн, не съм забравил — учтиво отвърна той, извади часовника си с металичен капак и го погледна. — Не съм забравил, но остава час и половина до насрочената среща. Сестра ми и аз по време на нашата разходка съчетаваме физическото раздвижване с урок на момчетата по естествена история и удоволствието от компанията на мис Уотсън. Позволете ми да ви представя…
— Все пак мисля, че се налага да лиша дамите от компанията ви — отсече рязко лейди Озбърн, като се усмихна само с устни, а очите й останаха надменни. — Сетих се за редица други неща, които желая да обсъдя с вас, ако бъдете така любезен и ме последвате в замъка. — И без повече обяснения заповяда да обърнат каретата и с бърз ход се отправи в посоката, от която бе дошла.
Мистър Хауард въздъхна с доста тъжен вид, извини се кратко, свали Джордж от седлото и се качи на коня.
— Надявам се, че ще имаме възможност да се върнем към този изключително приятен разговор друг път, мис Уотсън — каза той. — Засега довиждане, скъпа Ана. Довиждане, момчета!
И той препусна в лек галоп след файтона.
— О, дявол да го вземе! — възкликна Чарлс. — Това означава, че не можем да стигнем до ледницата, нали, мамо? Твърде далече е и Франк не може да извърви разстоянието пеша в двете посоки.
— Боя се, че е така — съгласи се майка му. — Не искам да те чувам да казваш „Дявол да го вземе“, скъпи. Това е грозен израз. Смятам, че посещението на ледницата е удоволствие, което трябва да си запазим за друг ден, когато вуйчо Адам ще може да ни отдели повече време. Няма значение! У дома имате куп съкровища, които да покажете на мис Ема. Мисля, скъпа, че ако не възразявате, ще бъде най-добре да се връщаме обратно — обърна се тя към Ема. — Франк е юнак, но пътят, който трябва да извървим пеша, май представлява пределът на неговите възможности.
Лека сянка бе помрачила лицето й. Това не учуди Ема. Пренебрежението на лейди Озбърн към двете жени, придружаващи мистър Хауард, граничеше с невъзпитаност, а единственият поглед, който бе хвърлила на Ема, беше вледенен от явна студена неприязън. Като могъща съседка, живееща в непосредствена близост в другия край на парка, лейди Озбърн навярно създаваше известни затруднения на мисис Блейк, помисли си Ема. А ако, както бе намекнала Джейн Уотсън, дамата действително имаше намерение да се омъжи за мистър Хауард, за неговата сестра това бе тревожна и не особено приятна перспектива, която вероятно освен другото щеше да сложи край и на много хубави семейни развлечения.
Ема не изрази гласно нито една от тези мисли. Вместо това попита:
— Много ли е разностранна благотворителната дейност, с която се занимава лейди Озбърн?
— О… да, действително, тя се интересува от благодеяния — доста уклончиво отговори мисис Блейк. — Тя и моят брат — той е капелан на замъка, както знаете, а освен това и викарий на тази енория — работят усърдно в тази област. Лейди Озбърн е много умна и способна… А също, разбира се, толкова елегантна и очарователна. — Мисис Блейк въздъхна.
Джордж и малкият Франк бяха изпреварили останалите, докато се надбягваха към къщи. Чарлс обаче вървеше редом с майка си и здраво я държеше за ръка. Той вдигна поглед и попита:
— Вуйчо Адам ще се ожени ли за лейди Озбърн, мамо?
— Божичко, момчето ми! Как ти хрумна подобно нещо?
— Така каза Джем пред мисис Фишър. Всички в селото смятали, че това ще стане.
— Чарлс, не ми харесва, че слушаш клюките на прислугата и градинарите. Още по-малко ми харесва, че ги повтаряш. Какво ще решат вуйчо Адам и лейди Озбърн не е наша работа.
— Да, мамо — каза с унил тон момчето, но след секунда-две добави: — И все пак много се надявам, че той няма да се ожени за нея. Защото ако го направи, предполагам, че ще трябва да отиде да живее в замъка и ние няма да можем да тичаме там всеки ден и да питаме вуйчо за разни неща, както правим сега, когато е във викарския дом. В такъв случай това би било наша работа, не мислиш ли така, мамо?
— Замълчи, дете! Какво ще си помисли мис Уотсън за нас? Ще си направи изводът, че не вършим друго, освен да клюкарстваме за съседите си.
3
Следващият ден беше неделя и Ема и Елизабет заедно се връщаха от църквата в Стантън след литургията, отслужена от помощника на енорийския свещеник, младия мистър Маршал за щастие старата бавачка се бе възстановила достатъчно, за да поверят мистър Уотсън на грижите й, когато по алеята към пасторския дом за кой ли път ги изненада тропотът на конски копита.
— Ох, дали не е пак Том Мъсгрейв и то тъй скоро? — жално възкликна Елизабет. — Не, невъзможно е! При това в неделя, нали?
За миг Ема бе озарена от спомени и напразни надежди. Спомни си за мистър Хауард, как яздеше към нея в Озбърн парк и как лицето му светна, щом я видя. Знаеше, че това е безумие, тъй като точно в този момент той приключваше собствената си литургия в църквата в Уикстед. Нещо повече — бе твърде вероятно след това да се върне в замъка Озбърн, за да обядва традиционното неделно печено говеждо в компанията на лейди Озбърн и нейното семейство. Не, колкото и често да се появяваше подобна мисъл, за да я мъчи, Ема бе длъжна да изхвърли натрапчивия образ на мистър Хауард от съзнанието си.
В този миг Елизабет радостно възкликна:
— Сам! Мили Сам! Каква прекрасна изненада! Изобщо не очаквахме да те видим. Само дето — малко тъжно прекрати излиянията си тя — татко много ще се огорчи, че си изминал на кон цялото това разстояние в неделя… О, Боже, боя се, че той ще бъде потресен и разстроен от твоята постъпка…
— Ами, ами, Лайза, мисля, че той изобщо няма да обърне внимание — отвърна брат й Сам, като прехвърли крак през лъка на седлото, скочи долу и сърдечно прегърна сестра си. — Обзалагам се, че татко едва ли различава дните, след като почти не излиза от стаята си.
— Не, братко, много грешиш, той стриктно следи календара и с неизменно постоянство чете съответната молитва за всеки ден. Въпреки това съм сигурна, че ще бъде щастлив да те види. Но ти не обърна внимание на сестра ни Ема, която, предполагам, е основната причина за твоето посещение.
— Еми? Ама това ли е нашата малка Еми? — възкликна Сам и се обърна да я огледа. — Аз те взех за някоя високопоставена дама от областта — станала си толкова модерна и красива! — И той с размах й направи дълбок поклон.
— Хайде, стига, Сам! — със смях каза Елизабет. — Не е станала толкова високопоставена, че да не можеш да я целунеш.
— Май наистина започвам да разпознавам личицето на нашата малка Ем — отбеляза Сам и изпълни поръчката на Елизабет с усмивка, в която имаше много обич. Тя също започна да открива в него чертите на своя някогашен другар в игрите. Към Сам, по-младия от братята си, винаги бе изпитвала особена привързаност. Само четири години по-голям от нея, той често взимаше участие в детските й игри, дялкаше й пумпали от дърво, водеше я на разходки и й разказваше приказки. Когато напусна семейния дом, за да бъде осиновена от вуйчо и леля Търнър, Ема дълбоко скърбеше от раздялата със Сам. Той беше обещал да й пише и бе спазвал честно обещанието си в продължение на дълги години. Но по-късно следването и лекарската практика изискваха много време и писмата станаха кратки и не тъй редовни.
Сега Ема изучаваше Сам с непресторена радост и интерес.
Той се бе превърнал в представителен млад мъж. Не беше красавец, но определено бе представителен. Тъмнорусата му коса бе късо подстригана по последна мода. Като брат си и баща см беше донякъде дребен
