Какъв доход има? Как изглежда?
— Изглеждаше порядъчен и достоен човек — спокойно отвърна Елизабет.
— И много горд със съпругата си — добави Ема. — Гледаше я с огромна любов.
Джейн й хвърли раздразнен поглед, но Робърт дълбокомислено заговори:
— Трябва да призная, че тази изумителна новина ме кара повече да уважавам сестра ни Пенелъпи. Никога не съм си представял, че тя ще успее да се устрои така добре. И няма да отричам, че от собствените ми мисли отпада немалка тежест. Защото имах всички основания да се опасявам, че тя би могла да бъде значителен товар за нас през идните години, когато ни сполети неизбежното скръбно събитие… — и той вдигна поглед към тавана, с което искаше да посочи бащината си спалня. — Сега, след като поне една от четирите ми сестри достойно и удачно се уреди, може би имаме по-добри надежди за в бъдеще — Робърт кимна великодушно и покровителствено към Маргарет и Ема. — Що се отнася до нашата бедничка Елайза тук, страхувам, че, че не мога да храня илюзии. Но не се знае от коя трънка какъв заек може да изскочи и след като Пенелъпи е сключила престижен брак, имаме основания да разчитаме на нея да намери съпрузи за по-малките си сестри. Даа, Клисъкс! Е, е, е! Доктор Хардинг трябва да е наистина твърде състоятелен човек, щом може да си позволи да приведе в ред този имот. Та той е обявен за продан от не знам колко си години. Самият аз за нищо на света не бих се заел с толкова скъпи възстановителни работи, дори да притежавах несметни богатства. Но може би за доктор Хардинг това е отлична възможност. Да! Не отричам, че ще звучи добре: „Зет ми, доктор Хардинг, от Клисъкс!“ Даа, да-а! — и той потри тънките си ръце. — Днес е бил много щастлив ден за семейството. Казвате, че и Том Мъсгрейв е дошъл на посещение с приятеля си лорд Озбърн?
— Не бих разчитала на услугите на някой от тези господа — злобно каза Маргарет и Ема бе принудена да се съгласи:
— Бе прищявка от тяхна страна, защото останали разочаровани от днешния лов.
— Но и мисис Блейк ни навести. Още не сме ви казали за мисис Блейк! — вметна с жар Елизабет.
— И коя, моля ви се, е мисис Блейк? — запита Джейн пренебрежително и подигравателно. — Мисис Блейк! Никак не звучи като име, което да буди големи надежди. Неинтересна и банална фамилия. Мисис Блейк! Хм! Прилича на име на простодушна скучна провинциалистка.
— Изцяло грешиш, скъпа! — горещо възкликна Елизабет. — Мисис Блейк е приятна и изключително изискана. Тя е сестра на мистър Хауард, капеланът на замъка Озбърн, и мисля, че има връзки с не по-малко високопоставени и знатни хора, отколкото лейди Озбърн. А съпругът й току-що е произведен капитан. От флота.
— О! Е, много ми е приятно да го чуя. Офицерите от флота навярно винаги са безупречни — снизходително произнесе Джейн, като вероятно си спомни, че Блейк не бе по-банално име от Уотсън. — Вярно, чух да се говори в Кройдън, че лейди Озбърн щяла да се омъжва за мистър Хауард.
— Какво — възкликна възмутена Маргарет, — възможно ли е? Вдовица на барон да падне толкова ниско? И положително трябва да е десет години по-стара от него, та дори и двайсет!
— Да, скъпа, но във висшите среди на подобна огромна разлика във възрастта се придава малко значение. Освен това лейди Озбърн изглежда прекрасно и годините изобщо не й личат. Ако съди по вида й, човек би помислил, че е най-много трийсетгодишна: тя притежава толкова изтънчена хубост с тия прекрасни сиви очи и тъмни мигли, пък и каква изящна осанка има и говори така умно и изискано. Ни най-малко не прилича на онази нейна червенокоса дъщеря. Виждала съм лейди Озбърн много пъти от разстояние на баловете в Кройдън, понякога в компанията на мистър Хауард. Вярно, наистина, тя би могла да си намери значително по-добра партия, но също така е ясно, че този господин й е легнал на сърцето, а и той, не може да се отрича, е доста представителен. Има чудесна фигура. Чувала съм да говорят, че покойният й съпруг, лорд Озбърн, бил направо грубиян и родителите й, семейство Бънги, я убедили, дори принудили да сключи онзи брак. Несъмнено този път тя смята, че има право да постъпи в съответствие със собствените си желанията. Осигурила е наследник, с което е изпълнила задълженията си.
Ема не успя да се сдържи и попита:
— А мистър Хауард също ли е толкова привързан към нейно благородие? Известно ли е дали той самият желае тази женитба?
— Господи, дете, та тя разполага със състояние от десет хиляди лири годишно! Ще бъде голям глупак, ако не отговори на желанията й. Чувала съм да говорят, че бил много отстъпчив. А тези високопоставени дами са свикнали всичко да става според волята им. Те преодоляват всякакви препятствия. А пък самият мистър Хауард, въпреки целия си ум и красива външност, не е богат.
Ема въздъхна. Не успя да надвие чувството на огромно съжаление, че мъж, тъй явно надарен с вкус, проницателност, интелигентност и дълбочина, се оставя да бъде ловко впримчен в толкова неподходящ брак. Ако действително бе така „Та какво, помисли си тя, знам аз за неговите вътрешни желания и намерения? Танцувах два танца с него на онзи бал, нищо повече. А и къде свърша благоразумието и започва пресметливостта? Твърде вероятно е той да съумее да използва десет хиляди лири годишно за по- добри цели, отколкото би го сторила дамата, ако остане сама или се омъжи за друг. Пък и от моя страна е чиста самонадеяност да правя преценки, след като познавам този мъж тъй бегло, а лейди Озбърн — никак. Тя може да е истински благородна и добросърдечна и да заслужава любовта му.“
Стремейки се да отклони мислите си от темата, която не би могла да й донесе нито утеха, нито облекчение, Ема се заслуша в разговора на останалите.
Те бяха започнали да разказват на Елизабет за срещите си със стари приятели и познати.
— Колко се е състарила горката мисис Селбърн! Едва я познах! — и по-нататък: — Господи! Каква потресаваща промяна у Фредерик Уинстън! Едно време той беше толкова елегантен, истински франт, а сега изглежда направо като фермер, дори провинциалист на средна възраст!
Разказите на Робърт и Маргарет бяха все в тоя дух и ако се съди от начина, по който сестрата описваше изумителната всеобща изостаналост и упадък в областта, можеше да се помисли, че е отсъствала от Стантън по-скоро три години, а не три месеца. Джейн се ограничаваше със забележки за дрехите и с безкрайното си учудване, че само на дванайсет мили от Кройдън — този център на модата и блестящия вкус — начинът на обличане можеше да е тъй недопустимо остарял.
— Дори дамите с по-добро положение в обществото носят обувки с дървени подметки! Направо не знаех къде да дяна погледа си! И през ум не ми минаваше, че подобен обичай все още е широко разпространен дори сред нисшите слоеве. — Ема гузно успя да отмести взор от очите на Елизабет. — И, скъпи мои, в един от домовете дама — предполагам, че минава за такава — ни посрещна, облечена в онова нещо, което май едно време се наричаше камизола. Принудих се да забия поглед в килима. Друга бе навлякла три фусти, когато сега никой не носи повече от една. Имаше и корсети с банели, Боже мой, а днес всяка модерна жена е захвърлила дори обикновените корсети — корсажите. В наше време е чудо нечувано да се слага дори риза. Наистина в тези провинциални области човек се чувства, сякаш е попаднал в Средновековието.
— А… а посетихте ли, както смятахте, мистър и мисис Първис? — попита със запъване Елизабет.
— Онази с камизолата бе старата мисис Фицсимънс — вметна Маргарет. — Още от детските си години съм я запомнила като невъобразима стара повлекана.
— О, семейство Първис, да — нехайно отвърна Робърт. — Честна дума, тя е много повехнала, бедничката. Изглежда толкова немощна и болнава, че бих се учудил, ако Първис не съжалява за този брачен съюз. И цялата полза от тая женитба е една дребна хилава дъщеря… да-а, той щеше да стори по- добре, ако не бе изчезнал и бе взел тебе, Елайза, макар на времето нещата да изглеждаха различни. Не ти ли беше хвърлил око преди десетина години? Въпреки всичко не мога да не отбележа, че този обрат в събитията се оказа за добро. Сега баща ми има нужда от твоите грижи и макар че след всичко случило се сестра ми Ема би могла да поеме тези задължения, тогава не бе възможно да се предвиди, че леля Търнър ще прояви лудо безразсъдство и ще извърши такава безподобна глупост. Не, не, както стана, е най-добре. Предполагам, че не си получавала вести от леля си, мисис О’Браян, както се нарича тя сега? — попита той Ема.
По време на словото на Робърт Ема изпитваше остро състрадание към Елизабет, която, с труд успяваше да сдържа сълзите си. Но за късмет тъкмо в този момент баща им позвъни от горния етаж и като промърмори някакво извинение, Елизабет бързо излезе от стаята.
Ема каза на брат си, че е получила няколко писма от лелята, но нито едно от тях не е със скорошна дата. Той кимна и заяви:
