Дъщерята на разбойника

— Ако си държиш езика зад зъбите, когато трябва, Томас Гейнс, няма да ти се случва да си навличаш толкова неприятности.

— Ама, Лизи…

— Нито дума повече!

Джон се намеси смело:

— Госпожо Тинсдейл…

— Вие също! — прибави тя, обръщайки се рязко към него. — И за в бъдеще ще съм ви благодарна, ако не се намесвате в неща, които не ви засягат.

Джон й отправи най-ослепителната си усмивка.

— Имате честната ми дума. Никак няма да се намесвам, независимо какво става. Макар че бих отбелязал, че вие разляхте бирата върху него.

— Не бях аз! Вие бяхте!

— Аз? — протестира смаяно Джон. — От ученик не съм правил такива номера.

Тя махна сърдито с ръка.

— Няма значение. След тази вечер лейтенантът сигурно не храни добри чувства към вас. Ако приемете съвета ми, по-добре е да си идете. Отивайте си там, накъдето сте се запътили, и повече не се връщайте.

— В такава нощ? Във вятъра и дъжда? Вие сте жестока жена, госпожо.

Погледът й стана суров.

— Аз съм здравомислеща жена, господине, а не жестока. Няма да е късно и утре след закуска.

— А ако не си отида?

— Това в края на краищата не е моя работа.

Тя го изгледа подозрително, като че ли се опитваше да разбере докъде може да стигне, ако продължи да го предизвиква. Накрая явно реши да се въздържи. Изсумтя презрително и устните й се изкривиха в гримаса, но каза само:

— Ако си плащате и не причинявате повече неприятности…

— Аз ли? Вие ме наранихте.

— … няма да настоявам да си тръгвате. — Тънките й черни вежди се навъсиха буреносно. — Но ако стане пак някоя беля…

Джон й отправи най-топлата си усмивка.

— Тогава ще съм тук, за да ви помогна за втори път. И за трети, ако стане нужда.

— Училищни номера, а? — сумтеше възмутено Оливър. — Ще му кажа аз на него едни номера!

— Оливър! Да не си посмял! Само опитай някой номер и цял месец ще спиш в обора, не се шегувам!

— Но, Бес! Аз само…

— Един месец, Оливър Хардуик! И нито ден по-малко!

Оливър се оттегли на любимото си място пред самия огън, като мърмореше възмутено и мяташе погледи към странника, който се бе опитал да целуне дъщеря му.

Госпожа Тинсдейл си държеше на думата. Не предложи на гостите си нито капчица бира повече и им остави съвсем малко време да си допият. Тя обикаляше из залата, събираше халбите, празни или пълни, и ги тропваше на подноса, глуха дори за най-сърцераздирателните молби.

Подканени по този начин, гостите й колебливо мятаха на рамо наметките си, нахлупваха шапките и изчезваха в нощта. Дори Томас Гейнс изпразни халбата си и се повлече навън в бурята. Накрая в залата остана само Джон.

— Имате забележителна дарба да опразвате кръчмата — подхвърли той, надигайки за наздравица почти празната си чаша.

Лизи не му обърна внимание, проверявайки дали капаците на прозорците са затворени и зарезени и дали вратата е добре залостена. Дори да съзнаваше, че погледът му я следи, не го показваше по никакъв начин. След като раздруса за последен път вратата — жената, изглежда, не вярваше на никого, дори на себе си, — тя взе свещта и се върна при огъня.

— Ще ви покажа стаята ви — каза тя безучастно, все едно той никога не се бе опитвал да я целуне. — Хълдспет вече ви е затоплила леглото.

Джон лениво се изправи на крака.

— Приятна мисъл, дори ако това е онази, дето чакала дете…

— Още преди час е отнесла там един мангал — сряза го Лизи.

— О — престори се на разочарован Джон. — Мангал.

Видя как мускулите около устата й се стегнаха, сякаш бе стиснала зъби, видя как гневна червенина изби през деликатната белота на кожата й. Господ знае защо му беше толкова приятно да дразни това красиво създание със строго лице. Може би защото тя му отвръщаше по подобаващ начин, което не можеше да се каже за повечето познати нему жени.

Джон пресуши халбата си и я остави на масата, после, без да каже и дума повече, покорно излезе от кръчмата след домакинята си, последва я по тъмните криволичещи коридори и нагоре по стръмното стълбище. Тя го бе предупредила да внимава къде стъпва и имаше защо. Широките дъски на пода бяха изрядно остъргани и намазани с восък, но тъй като бяха стари и разкривени, се бяха нагънали в различни посоки и ако човек не беше предупреден, лесно можеше да се спъне. Тъмното дърво наоколо му попиваше светлината на свещта, която тя носеше. Течението накара пламъка да се залюлее и почти да угасне, хвърляйки причудливи сенки по стените.

Цялата работа беше тъкмо като за хора със силно въображение. За двата века, откак съществуваше, ханът сигурно бе насъбрал немалко блуждаещи духове. Тази скърцаща и пълна със сенки пренаселена къща навярно би била чудесно място, където призраците да си устроят обиталище. Джон успя да каже само толкова, но сбърка.

— Какво? Призраци? Как ли пък не! — изфуча тя възмутено.

Очите й обаче сякаш се разшириха и станаха по-тъмни в трепкащата светлина на свещта, а раменете и се стегнаха.

Джон изви уста. Значи все пак има някакви приказки, каквито един добър ханджия никога няма да вземе да признава.

— Ами! Нито един ли не се намира? Сигурен съм, че на подобно място ще има поне един-два призрака, дето дрънкат с вериги и стенат, за да разнообразят нощите ми. — Той измери с очи стройната й фигура, която го предшестваше с едно стъпало. — Жалко. Защото иначе не виждам никакви други развлечения.

Тя спря така внезапно, че Джон едва не настъпи края на полата й, и се обърна рязко към него. Дори слабият пламък на свещта не можеше да смекчи отвращението, което той видя изписано на лицето й.

— Струва ми се, че някой призрак ще се озове в леглото ви по-скоро, отколкото сте си го мислили, господин… Гидиън, ако не се лъжа, ви беше името, нали? — Тя отмина утвърдителното му кимване. — Положението… на Хълдспет… е достатъчно добро предупреждение за всяко момиче, което иначе би се полъгало по приятния ви вид и приказките ви.

— Няма нищо — каза Джон любезно. — Тук наоколо има само една жена, която ме изкушава.

— Така ли? — Гласът й бе толкова леден, колкото и въздухът в коридора.

Джон се задоволи да й се усмихне. Тя бе висока жена, но трите стъпала, които ги отделяха един от друг, му даваха благоприятната възможност да оцени физическия чар, който преди всичко останало го бе привлякъл към нея. Решително си заслужаваше да го оцени не само с гледане — и то колкото по-отблизо, толкова по-добре.

Тя се обърна изведнъж и продължи нагоре по стълбите. Пред вратата на стаята му се поспря, като че ли премисляше нещо, а после се обърна право към него.

— Ще ви посъветвам да запазите това, което мислите, само за себе си, господин Гидиън. Всичко, което мислите. Това е почтен хан и аз съм почтена жена, чувате ли?

— Как няма да чуя, като викате така!