Дъщерята на разбойника

— Не викам.

Свещта караше кожата й да блести в ярка руменина и хвърляше съблазнителни сенки под челюстта и по шията й. Джон се наведе към нея.

— Ако трябваше да ви целуна, щяхте само да шепнете.

Тези думи я накараха да хлъцне.

— В такъв случай щях да пищя — рече тя — и щях да ви тикна тая свещ право на носа.

Джон трепна.

— Това е доста силна защита.

— Не по-силна от това, което я е предизвикало.

Устата й — меката, приканваща към целувки, уста, която толкова го изкушаваше — се изпъна в погнуса. Тя вдигна свещта и я насочи към лицето му.

Джон отстъпи едно стъпало назад.

Устните й се извиха доволно. Тя отвори широко вратата и отстъпи, пропускайки го да мине преди нея в стаята.

Помещението бе по-широко и доста по-удобно, отколкото бе очаквал, макар и хладно. Високото легло със завеси заемаше дъното на стаята, една маса със сгъваем плот и обикновен стол бяха опрени до отсрещната стена, точно под закрития с капаци прозорец. Издутите му дисаги лежаха на стола. Край студената камина стояха един тапициран стол и боядисан параван.

Дървата за огъня бяха сложени в камината, но самият огън не беше накладен. Друга свещ бе затъкната в свещника на масата близо до вратата. Без да пророни и дума, Лизи я запали, пъхна една клечка в пламъка й, а след това грациозно коленичи до камината и поднесе пламтящата клечка към подпалката под дървата. Миг по-късно ярки оранжеви пламъци лизнаха цепениците, пращейки, когато стигаха до смолата в тях, и докато се разрастваха, ставаха все по-горещи и по-ярки.

Пламъците очертаваха профила й, изрязвайки правилната линия на носа и солидната, твърда, квадратна брадичка. Извивката на гърба и отпуснатите й рамене издаваха умора, но Джон долавяше, че освен дългите дни и усилената работа, които явно бяха нейна всекидневна участ, има още нещо, което й тежи.

Лизи се изправи, преди той да успее отново да събуди гнева й със своите забележки.

— Ето там в умивалника е водата — протегна тя ръка — и тук има още дърва за огъня. Имате ли нужда от още нещо?

Джон насмалко щеше да каже, че има нужда от нея, да му затопли леглото и да облекчи тъпата болка в слабините му, да му прави компания в студената тъмна нощ, в това безрадостно и забравено от Бога място. В края на краищата тя беше красива жена, независимо от суровия си характер. Но застиналото й мрачно лице не му позволи да добави нищо повече.

— Нищо. Не. Не тази вечер — каза той и се отдръпна от вратата, за да й направи път.

— Тогава лека нощ — отвърна тя, изправена и скована, както преди малко.

Кимна му леко, взе си свещта и излезе от стаята, като затвори плътно вратата зад себе си, оставяйки Джон сам в студената, изпълнена със сенки, тишина.

Лизи намери още сили в уморените си крака, за да се върне обратно в кръчмата. В залата нямаше никой, бе пълна само с разбутани столове и пейки, с малки локви от бира по масите и по пода, колкото да се види, че все пак тук е имало хора. Празната халба на странника стоеше там, където я бе оставил.

Сенките, извиращи от ъглите, пълзяха по овехтелия каменен под, придавайки на мястото странно смачкан и тъжен вид. Чуваше се само слабото пропукване и съскане на гаснещия огън.

Лизи бутна един стол на мястото му, след това премести една пейка, но по-бавно и с повече усилия. Спря, загледана в самотната халба, усещайки внезапно, че е уморена, май повече от всеки друг път. Хълдспет ще разчисти утре сутринта. Точно сега е ужасно изтощена, за да се грижи за каквото и да било.

Вкопчи ръце в кръста си, изви гръбнак, разкърши болящите я мускули и осъзна, че не само е уморена, ами и гладна. Тази вечер не бе успяла да се нахрани, но все трябваше да има нещо останало из кухненските шкафове, дори да е само коричка вчерашен хляб. Тя се отпусна със стон, после взе изоставената халба и тръгна към кухнята.

Дебелата Берта тъкмо приготвяше маята за утрешния хляб. Миячката Нида, наведена над огромния чебър с мръсни съдове, стържеше уморено последната тава от вечерята и подсмърчаше с вечно хремавия си нос. Скръф, дългокракият клепоух мелез, който гонеше плъховете от килерите и оборите и все разбутваше огъня в огнището, се бе изтегнал на една страна под масата, скимтейки и потрепвайки в съня си. Ноктите му дращеха по излъскания камък, издавайки едно слабо „чук, чук“.

Когато Лизи влезе, от тримата само Берта и Нида вдигнаха глави, но Нида веднага се върна към работата си, явно с намерението бързо да я довърши, за да иде да си легне. Берта сви вежди, забелязвайки как уморено пристъпва Лизи, но гърнето с маята отново привлече цялото й внимание. Тя го покри с чиста кърпа и го сложи в нишата, специално иззидана в стената на комина, където постоянната топлина от тухлите щеше да помогне на маята да втаса добре. Едва след като се бе погрижила за гърнето с мая, тя се върна към не толкова важните неща, като например физическото състояние на работодателката й.

— Седни — рече троснато Берта, сочейки стола до масата. — Имаш вид на мъртвец.

Лизи пусна тежко халбата на масата и седна.

— Гладна съм. Има ли нещо останало от кокошките, дето ги пече? Или от супата?

— Нито крилце, нито капка, ама има хляб и ябълки. И малко сирене май.

Готвачката хвърли остър поглед към Нида, после към Лизи и прибави колебливо:

— И пай с месо, дето го оставих за утре за закуска.

По-скоро за среднощна закуска. Берта мислеше, че никой не знае за среднощните й набези в килера на кръчмата и също както дядо си преди това, Лизи предпочиташе да си затвори очите пред поредния изчезнал кейк с извара или точено с кайма. Берта беше по-скоро член на семейството, отколкото прислужница. В края на краищата след майка й я бе отгледала тъкмо тази готвачка. Въпреки спазмите в празния стомах Лизи реши да се откаже от пая.

— Ябълка и хляб ще ми стигнат — реши тя. — И масло, моля ти се. И чай, ако има гореща вода.

— Има колкото щеш — отсече Берта. Сега, след като бе подсигурила маята и среднощната си закуска, отново стана майчински снизходителна. — Ще ти направя лайка, та да спиш добре.

— Чудесно.

Колкото и да бе уморена, Лизи не смяташе, че ще й бъде трудно да заспи, без значение какъв чай ще пие.

— Нида ми разправи, че пак си предизвикала оня лейтенант Ламбер — рече Берта, разбутвайки намусено захлупените съдинки с треви и подправки, като примижаваше под слабата светлина на огнището, за да прочете по-добре етикетите.

Нида подсмръкна и тревожно изгледа през рамо господарката си.

Лизи сви рамене, напомнянето я раздразни.

— Той още повече ще вземе да буйства, ако го предизвикваш така. Човекът те иска и все повече се сърди, когато го отблъснеш.

— Искал ме! Иска да се възползва от мене! — Лизи изправи гордо гърба си на стола, умората отстъпи пред внезапен прилив на гняв. — Също както онзи войник искаше Хълдс…

Млъкна внезапно, защото усети, че Нида бе престанала да се плиска в помията и слушаше с наострени уши.

Берта също го забеляза.

— Нида — изсъска тя, извръщайки се рязко към подчинената си. — Изхвърли тая помия и върви да си лягаш. Търкаш едно и също нещо вече четвърт час.

— Мога да се закълна, че е мръсна — заоправдава се Нида. — Не помниш ли, че прегори оная кокошка?

— Аз? Аз да съм прегорила кокошка? — Тлъстото лице на Берта се обля в пурпур.

— Хайде, Нида — намеси се рязко Лизи, преди Берта да бе отприщила бента на красноречието си. — Можеш утре да изтъркаш тази тава с пясък вън на двора.