— Нали чу мис Лизи? — озъби се Берта. — Хайде!
Нида отри лицето си, подсмръкна силно, мушна без нужда пръсти в чорлавите кичури бледо пепелява коса, провиснала покрай лицето й, после вдигна тежкия чебър с помия и бавно излезе от кухнята.
— Жива мъка си е тая Нида — измърмори Берта, след като вратата, водеща към задния двор и градината, се затвори. — Лапнала е по един от ония с червените куртки и каквото и да й разправят за Хълдспет, Нида не ще и да чуе. Мисли си, че оня ще се ожени за нея. Ха! Ама че глупачка!
Берта впи взор във вратата, откъдето бе излязла миячката, сякаш гневът й можеше по някакъв начин да проникне там, където разумните думи не можеха.
— Казах ти, че грешиш, като я вземаш.
— Нямаше друга — изрече уморено Лизи.
Берта отвори уста да протестира, после се вгледа внимателно в изражението на Лизи и изведнъж я затвори, обърна се и се зае да приготвя недотам сложното ястие.
— Ето ти маслото — отсече готвачката, слагайки пред Лизи малка глинена съдинка. — Ето и хляба, и малко ябълки. Чаят обаче трябва още да поври. Има и още малко бира от вечерята ей там в каната — прибави тя, машинално напълвайки халбата, която стоеше пред Лизи. — Нещо друго ще искаш ли?
Лизи поклати глава.
— Не. Благодаря ти.
Старата жена се поколеба, но Лизи добави твърдо:
— Иди си легни, Берта. Ще се видим утре сутрин.
Берта кимна неуверено, измъкна от дълбините на шкафа увития в парцали пай с месо и като хвърли последен подозрителен поглед към Лизи, излезе с бавно клатушкане от кухнята.
Когато тя си излезе, старата кухня стана като че ли по-голяма и по-празна, но Лизи бе благодарна за настъпилата тишина. Управляването на такъв голям хан й създаваше много грижи, за нея бяха ценни всички мигове, които успяваше да открадне за себе си, без значение колко е уморена или разтревожена.
Облегна се на стола и се загледа в огъня, наслаждавайки се на топлината и на танцуващите оранжеви, червени и жълти пламъчета. Лизи отхапа от хляба, беше сух и по-скоро корав, затова взе халбата. Едва когато устните й докоснаха студения калаен ръб, тя си спомни, че това е чашата на онзи мъж, на Гидиън, а не нейната. Настръхна, но хлябът бе заседнал в гърлото й. Ако не пийнеше една глътка, щеше да се задави.
Бирата се плъзна в гърлото й, щедра, пенлива и успокояваща. Задавянето премина, но сега устните й пламтяха, а пръстите пареха, защото внезапно си бе дала сметка, че нейната ръка и уста се докосват до онези, до които се бяха докосвали и неговите. Лизи пусна долу халбата така рязко, че бирата се разплиска и направи малка локвичка на масата. Тя изкриви с презрение стиснатите си устни и хвърли яростен поглед към оскърбителната чаша.
Това беше глупаво. Още от десетия й рожден ден, когато дядо й бе сметнал, че е достатъчно голяма, за да чуе истината за родителите си, тя се бе научила бързо да се отърсва от всички глупави романтични мисли още преди да са пуснали корен. Беше хладнокръвна, разсъдителна жена и имаше отговорности. Нямаше да допусне някакъв зеленоок чужденец да промени това положение. Не можеше да си го позволи.
Лизи бутна халбата и затвори очи. Беше уморена, това е. От седмици насам не бе спала както трябва. Откакто Хълдспет със сълзи на очи й беше доверила в какво състояние е изпаднала.
Лизи, притеснена, осъзна, че завижда на пълничката приятна прислужница — не за предстоящите затруднения, а за детето, което накрая щеше да роди. Нещо по-лошо, Лизи й завиждаше за преживяването, за това, че е имала мъж, и то не някой от местните, които редовно пълнеха салона на кръчмата „Крал Джордж“.
За себе си Лизи искаше някого като Джон Гидиън, колкото и глупаво да й звучеше това. Някой изключителен мъж, с искри в погледа и дяволита усмивка, и с нежни, дълги, изискани ръце, които галеха бирената чаша така нежно, както биха галили гръдта на някоя жена. Някой, който щеше да я преметне на коня си и да я отнесе далеч от двора на хана, отвъд пустошта, в широкия и примамлив свят. В света, който познаваше само от прочетените книги, но който може би никога нямаше да има възможността да види.
Лизи въздъхна и усети, че се е втренчила в бирената чаша на Джон Гидиън. Бавно и замислено придърпа халбата. Да докосне неговата чаша, да допре устни там, където се бяха допирали неговите…
Тя вдигна халбата, усещайки тежестта й в ръцете си, проследи с върха на пръстите си простите й очертания. Металът, опрян в кожата й, бе приятно хладен. Почти успокояващ със своята простота. Тя отпи внимателно. Бирата се плъзна в гърлото й и се уталожи в празния й стомах, разливайки из него подвижното сияние на топлината и успокоението. Сравнен с нея, хладният въздух в кухнята като че ли стана още по- хладен, а огънят — още по-примамващ.
Лизи остави масата и простата си вечеря и седна на широката солидна пейка, която винаги стоеше от едната страна на огнището. Свивайки рамене, за да се предпази от студените сенки, които пълзяха зад гърба й, тя залюля халбата, която бе притиснала до гърдите си, и се загледа в припукващите главни. Вълните топлина от угасващия огън караха горящото дърво да се вие и танцува пред очите й, отвеждайки мислите й някъде далеч, в неизвестна посока.
— Ако не остави скоро тая проклета халба, ще я метна в огъня.
Оливър изгледа заканително дъщеря си. Ръцете го сърбяха да сграбчи калайдисаната съдина.
— Тя си мисли за оня хубав господин Гидиън — каза Бес, след като бе заела наблюдателния си пост в най-отдалечения край на огнището, откъдето можеше да наблюдава как се мени изражението на лицето на дъщеря й.
— Мисли за… Той е колонист, Бес! — възкликна възмутено Оливър. — Нали няма да позволиш на единствената ни дъщеря да си има работа с някой от тия! А тоя гаден червей я целуна, да му се не види!
— Да — потвърди Бес и се засмя. — Не беше ли романтично? Дори и да му беше нужно малко да го подтикнат!
— Лизи просто е уморена — отвърна Оливър малко по-меко. — Там е работата. Тя е достатъчно разумно момиче, за да се забърка с някое такова самонадеяно нищожество като него.
— Видя ли как прокарва пръста си по дръжката? — каза замечтана Бес, без да обръща внимание на възмущението на любимия си. — И аз понякога правех така, когато ти заминаваше. Представях си как ръката ти се обвива около чашата, спомнях си как поглеждаше, когато я вдигаше. Направих го за пръв път, когато ти се появи изневиделица в хана. Баща ми ми издърпа ушите, задето съм оставила яденето да изкипи, докато аз си представях какво ли ще е да те целуна. И тогава…
— Проклятие! — извика Оливър и скочи. — Няма да слушам такива глупости, Бес! Ти и аз бяхме друго нещо, но сега говорим за нашата дъщеря!
— Да — потвърди Бес и се усмихна още повече. — Толкова се радвам. Надявам се той да остане.
— А пък аз не се надявам — заяви Оливър, напускайки стаята с цялото разгневено величие на войник, който се хвърля в битка. — И ако питат мене, той изобщо няма да остане!
Ветрецът, породен от неговите движения, раздуха гаснещия огън, но така и не можа да откъсне дъщеря му от мислите й, нито пък да угаси замечтаната усмивка от лицето на любимата му.
3
— Тук имате призраци — обърна се намусено Джон към Лизи, докато тя подреждаше пред него препълнения поднос със закуската.
Девойката се поколеба не повече от секунда, преди да положи на масата чинийката с хляб.
— В канчето има чай. Ще донеса и бира, ако искате. Само…
Джон хвана китката й.
— Цяла нощ имаше стонове и пъшкания, и безбожен шум. — Не обърна внимание на чая, колкото и да му се искаше, или по-право, колкото и да му бе необходима горещата напитка, за да проясни главата си. — Аз съм човек, който държи да си отспива добре, но, кълна се, вашите призраци този път се държаха безобразно…
— Тук няма призраци, господин Гидиън — тросна се Лизи, макар съзнателно да отбягваше погледа му. —
