— Сега — каза той на французите — няма защо да се страхуваме от нескромни уши.
— В такъв случай, мили Берже, позволявам си да се надявам, че вече няма да откажеш да обясниш всичко.
— Нямам какво да ви кажа, господин Луи — прекъсна го Берже. — Сега не съм друго, освен пратеник… Почакайте този, който единствен може да ви обясни всичко: той, повярвайки ми, скоро ще се появи. Почакайте.
И като хвърли изпитателен поглед около себе си, ловецът пъхна в устата си два пръста па дясната си ръка и започна да подражава крясъка на синия дрозд, който изненада двамата офицери.
Почти веднага на недалечно разстояние се разнесе подобен крясък. В гъсталака се чу доста силен шум, храстите се раздвижиха и на поляната се появи човек.
Като го видя, графът не можа да сдържи своя вик на удивление.
Той бе видял пред себе си тайнствения отшелник от колибата на Охайо, бащата на красивата Анжела.
Това наистина бе Изгнаника. Облеклото му бе същото, но лицето му изразяваше меланхолия, която помрачаваше чертите му, иначе така енергични.
Почти в същата минута на поляната се появи и друг човек, който мълчаливо застана до първия.
Както се досещате, това беше Змията, Кадифената змия. Изгнаника, като си даде вид, че не познава капитана, му се поклони студено.
— Вие ли сте граф Луи Кулон дьо Вилие? — запита го той отсечено.
— Струва ми се, господине — отговори графът учудено, — че вече имах честта…
— Извинете ме — продължи Изгнаника, — но настоятелно ви моля да ми отговорите на въпроса. Положително ми е забранено да продължавам този разговор, ако…
— Добре, господине — високомерно отговори графът. — Аз съм граф Луи Кулон дьо Вилие, капитан от кралския морски полк, а този господин е барон Дьо Грини.
— Много добре, господине — отговори Изгнаника със спокоен глас, — благодаря ви. Имам работа именно с вас и с вашия приятел. Съгласни ли сте да ме изслушате?
— Слушаме ви, господине — проговори графът, видимо силно оскърбен от странното поведение на своя събеседник. — Потрудете се да ми съобщите това, което ви е поръчано.
— Това именно искам да направя, господа — каза Изгнаника с поклон.
Настана минутно мълчание.
Двамата офицери въпросително поглеждаха своя събеседник. Поведението на Изгнаника и странните му въпроси ги бяха учудили.
Канадският ловец, изчезнал за малко във високата трева, отново се появи около тримата си събеседници.
— Е? — запита Изгнаника.
— Сами сме на острова — отговори Берже, — но на някой по-любопитен наблюдател може да му хрумне мисълта да ни изненада и за това ще пообиколя околността. Когато свършите разговора си, повикайте ме.
— Добре.
Берже взе пушката под лявата мишница и отново се изгуби в тревата.
Щом той изчезна, Изгнаника направи две крачки напред, сне шапка, като се поклони почтително на графа, и каза с добродушна усмивка:
— Извинете ме, господин графе, за този малко странен начин, по който се държах досега. Но предпазливостта го изискваше. Не знаех какви уши биха могли да ме чуят, а за нас е особено важно никой да не знае, че сме познати от по-рано.
— Приятно ми е да чуя това, господине! — весело отговори младият човек. — Сега ви познавам; признавам, че вашият студен и официален тон ме учуди и оскърби отначало. Значи вие се страхувате, че дори и тук може да ни подслушват вашите врагове… или нашите?
— Да, графе. Уверен съм, че ме следят от самото ми излизане от форта Дюкен. Кой? Все още не зная. И право да ви кажа, макар Берже да ме уверяваше, че тук сме сами, съвсем не съм убеден в това и се боя от неочаквано нападение…
— Тук? Но това би било твърде трудно… — прекъсна го баронът, усмихвайки се.
— Вие още не знаете колко хитри и изобретателни са индианците, графе. Но ми хрумна идея, която, ако само не срещне пречка от ваша страна, изведнъж ще реши въпроса дори в случай, че ни подслушват.
— Интересно е да се знае какво сте измислили — казаха двамата офицери.
— Потърпете. Вие, без съмнение, сте изучавали словесност?
— Разбира се — отговори графът, смеейки се, — при отците на йезуитите. Но какво общо има това?
— Значи разбирате латински?
— Доста добре. Мисля, че в случай на нужда бих могъл дори да разговарям на този език.
— А вашият приятел?
— Що се отнася до мене — каза баронът, — колкото и да се мъчеха навремето да ме натъпчат с класическата премъдрост, мога само надве-натри да разбирам от този език, признавам откровено.
— Достатъчно ще бъде, ако разбирате наполовина, господине, а после граф Дьо Вилие ще ви обясни онова, което не сте разбрали.
— Нима се каните да разговаряте с мене на латински? — запита графът.
— А защо не? — отговори Изгнаника тъжно, с лека усмивка на ирония. — Вие, графе, сте нов човек в тази страна и ви предстои още много да научите. Впрочем не се съди за човек но първото впечатление.
— Наистина, господине. Извинете ме, не исках да ви обиждам. Но мисля, а е вие сами ще се съгласите, че моето учудване до известна степен е напълно извинително.
Изгнаника му стисна ръката с усмивка и като започна да говори на латински, продължи:
— Вече и така изгубихме много време в празни приказки и трябва да пристъпим към работа.
— Слушам ви — каза графът.
— Графе — продължи Изгнаника, — комендантът на форт Дюкен ме изпрати да ви съобщя, че отредът от английски ловци, за чието изтребване ви е наредено да се погрижите, се намира на лагер на не повече от няколко мили от това място. Не по-късно от три денонощия той ще се намира на разстояние един изстрел от вас. Комендантът се надява, че ще вземете зависещи от вас мерки за успешното изпълнение на възложената ви задача и ще постигнете желания резултат.
— Аз също се надявам на това, господине. Берже ми каза, че вече е събрал необходимите за тази експедиция хора и чакат само нареждане да тръгват.
— Отлично! След свършването на тази експедиция вие, колкото може по-скоро, ще се отправите за Охайо.
— Но кой ще ми предаде заповедите?
— Това не зная. Може би аз, а може би някой друг. Тъй като вече имам честта да ви познавам, графе, не счетох за нужно да ви представя предварително пълномощието си. Сега обаче за всеки случай се потрудете, моля ви, да се запознаете с него.
Изгнаника извади от пазвата си писмо, зашито в торбичка от еленова кожа, и го подаде на графа.
Младият човек разпечата писмото и бързо го прегледа. То съдържаше, следното:
„Подателят на това писмо се ползува с моето пълно доверие. И вие ще вярвате на всичко, което той ще ви каже от мое име. Нямам тайни от него.
— Отлично, господине — приветливо отвърна графът, връщайки писмото. — Не се нуждаех от това ново доказателство, за да зная, че мога да ви вярвам безусловно.
— Благодаря ви, графе — отговори Изгнаника, като сгъна писмото и го постави отново в
