торбичката.
— Има ли още нещо да кажете?
— Нищо повече за работата в колонията, графе.
— В такъв случай, моля, предайте на господин Дьо Контъркьор, че ще направя всичко, което е по силите на човек, за да оправдая доверието, което ми се оказва с назначаването ми като началник на експедиционния отред.
— Ще му предам буквално вашия отговор, графе… А сега, моля да ме извините — искам да ви съобщя нещо твърде важно, отнасящо се до вас и господин Дьо Грини.
— Не ви разбирам, господине.
— Нямахте ли някакво неприятно стълкновение в навечерието на вашето отпътуване за брега на Охайо? — продължи Изгнаника невъзмутимо.
— Да, вярно, помня отлично това. Някакъв си висок негодяй с подозрително изражение бе започнал да се кара с мен, макар и аз самият да не знаех защо. Дори го намушках със сабята си и, струва ми се, го убих.
— За нещастие, графе, вие не сте го убили.
— Какво искате да кажете с това?
— Искам само да кажа, че този човек не е бил убит, а само ранен и сега отново е жив и здрав, кълна ви се.
— Е, какво, толкова по-добре! В душата си съжалявах, че се отнесох с него така жестоко…
— Извинете, графе — прекъсна го Изгнаника, — би трябвало да кажете „толкова по-зле“.
— Защо?
— Защото този човек, бивш морски разбойник и търговец на негри, е най-отчаян негодяй… Заклел се е да ви убие. И навярно ще го стори, щом му се удаде удобен случай.
— Да — каза графът, като сви вежди, — и аз мисля така.
— Съветвам ви да бъдете нащрек. Вашите врагове, зная го със сигурност, засега са се отказали от мисълта за убийство, но те повече от всякога жадуват отмъщение и са решили да го постигнат с всички средства.
— Вие познавате ли тези врагове? — студено запита графът.
— Да. Но се успокойте — пазя тайната в сърцето си. Тя ще излезе оттам само по ваша заповед.
— Благодаря ви. Каквото и да предприемат против нас враговете, по никакъв начин не желая да им вредя.
— Напразно, графе. Ако вие не убиете змиите, които ще ви нападнат, те ще убият вас безмилостно и безпощадно.
— Бог е милостив! За нищо на света няма да променя решението си. За мене ще бъде удоволствие да се защищавам в случай на нападение. Но нападател няма да бъда. Човек трябва да се научи да презира отмъщението.
— Това чувство е достойно за уважение, графе. Но позволете ми да забележа, че в настоящия момент да се действа по такъв начин би било чисто безумие.
— Може би.
Тъкмо се наканиха да се сбогуват, когато изведнъж на недалечно разстояние във високата трева нещо прошумели, шумът се усили, подобен на бързо бягане на някое тежко и грамадно животно.
— Какво е това? — извика графът.
— Стойте! — каза Изгнаника, ослушвайки се внимателно. Сетне направи знак на офицерите да не мърдат от мястото си, а самият той, заедно с Кадифената змия се затича по посока на шума, като остави графа и неговия приятел сами на произвола на съдбата.
Младите хора, като не знаеха какво става наоколо им, заредиха пушките си и застанаха нащрек, готови за отбрана.
Зачакаха, наострили уши и очи.
Наоколо дареше пълна тишина. Двамата офицери се готвеха да напуснат мястото и да тръгнат да търсят Берже, когато изведнъж от храсталака се разнесе пронизителният и подигравателен крясък на водния ястреб.
Почти веднага се чу войнствен вик.
Седем или осем червенокожи воини заизскачаха като диви зверове от високата трева и се нахвърлиха върху младите хора, като ги обкръжиха, размахвайки копията и томахавката си.
Френските офицери не загубиха присъствие на духа. Внезапното нападение, вместо да го изплаши, им върна хладнокръвието. Сега, когато опасността бе станала видима, в тях изчезна всякакъв страх и те спокойно се готвеха да посрещнат свирепите врагове.
Червенокожите, макар да нямаха огнестрелно оръжие, бяха решени храбро ще се сражават. Бяха около двадесет воини.
— Дявол да го вземе! — усмихвайки се, каза графът на своя приятел, — с тези хубавци ще си имаме доста работа.
Индианският началник, с орлово перо на военната си шапка, направи знак с ръка. Виковете замлъкнаха.
Червенокожите се оттеглиха две-три крачки назад, като разшириха кръга, в центъра на който стояха младите хора.
Водачът им хвърли копието на земята и като скръсти ръце на гърдите си, каза с дрезгав глас:
— Нека бледоликите да отворят добре ушите си. Сега ще говори началникът.
— Слушаме.
— Добре! — каза червенокожият. — Ето какво ще каже Синята лисица: Великият дух е дал на своите червени деца тази земя, за да я владеят. Защо бледоликите искат да им я отнемат? Моите воини са храбри; те не искат мокасините на бледоликите да оставят следи по тяхната земя. Те ще ги убият и ще си направят военни свирки от техните кости.
Синята лисица млъкна и зачака да види ефекта от думите си върху бледоликите. Френските офицери презрително свиха рамене, но мълчаха.
След минута началникът продължи:
— Бледоликите са само двама. Нека преброят червенокожите воини, за да разберат, че съпротивата е невъзможна… Те ще хвърлят оръжието и ще се предадат в ръцете на моите млади хора. Аз казах. Синята лисица чака.
— А какво ще направят с нас червенокожите — запита графът, — ако ние сложим оръжието и се предадем на воините на Синята лисица?
— Бледоликите ще умрат — надуто отвърна вождът. — На залез-слънце те ще бъдат привързани на стълба на мъченията.
— Кълна се в Бога — смеейки се, проговори младият човек, — щом няма да избегнем смъртта, предпочитаме да паднем храбро с оръжие в ръка.
— Моят бледолик брат каза не? — студено запита вождът. Той взе от земята копието си и се обърна към индианците по всяка вероятност да им даде сигнал за атака, когато изведнъж се раздадоха два изстрела.
Вождът подскочи и падна мъртъв по лице на земята. До него още един индианец хъркаше и се гърчеше в предсмъртни конвулсии. В същата минута двама воини изскочиха на поляната и се нахвърлиха върху индианците, като удряха и отхвърляха всеки, който им се изпречваше насреща. Те си пробиха път и с решителен вид застанаха до младите офицери. В тяхно лице френските офицери познаха Златния клон и Смелия.
Двамата храбри войници бяха мокри до кости. За да стигнат по-скоро, бяха преплували реката.
— Добре дошли, храбри мои приятели! — извика графът. — С ваша помощ повече няма от какво да се боим — сега сме четирима. Червенокожите ще узнаят какво значи да нападат французи.
— След десет минути ще бъдем цяла стотица, капитане — отговори Златния клон.
— Да — прибави Смелия, — явихме се първи… преплувахме.
— Юначага! — похвали го баронът. — Избавихте ни от този непоносим бърборко.
— Мълчете — спря го графът. — Ще говорим после. Сега си отваряйте очите! Индианците се готвят да
