нападат. Най-главното е, каквото и да се случи, да се държим всички заедно.
Червенокожите, изненадани от неочакваното нападение на войниците и поразени от смъртта на своя вожд отначало, както става обикновено, отстъпиха в безпорядък, тъй като не знаеха с какъв брой врагове си имат работа. Когато разбраха обаче, че са само двама, се посрамиха да отстъпят. Желанието да отмъстят за своя вожд им върна всичката храброст.
След няколко минути те отново обкръжиха французите и като издаваха ужасен боен вик, се нахвърлиха върху враговете си.
Французите очакваха тази атака и бяха готови да я посрещнат. Като изпразниха пушките право в лицата на нападащите, те ги накараха да отстъпят. След това с бързи и ловки движения започнаха да въртят пушките над главите си.
Спокойни и видимо невъзмутими, французите от стаяваха защитата си непоколебимо. Те не отстъпиха нито крачка, решени да се борят до последна капка кръв. Индианците, стигнали до отчаяние от нанесените им сериозни загуби, разгневени, че такъв нищожен брой противници ги накараха да отстъпят, се въодушевяваха с викове и удвояваха усилията си да победят четиримата храбри стрелци.
Боят продължаваше вече няколко минути. Цяла дузина индианци се търкаляха по земята, почервеняла от кръвта им. Невъзможно беше да се предвиди чия ше бъде победата. Независимо от умората, французите удвоиха усилията си и продължиха храбро да се съпротивляват, когато изведнъж непредвидено обстоятелство измени хода на битката и накара червенокожите да се признаят за победени.
Тълпа индианци, начело с Берже и Тънкия слух, внезапно се бе появила на поляната и от всички страни яростно връхлетя върху онези, които нападнаха французите.
Помощта се бе появила тъкмо навреме, защото французите вече губеха сили и умората им беше голяма.
Схватката бе ужасна. Пръснатите индианци напразно се опитваха да намерят спасение в бягството. Преследвани като диви зверове, те бяха безжалостно избивани от своите свирепи противници.
Напразно двамата офицери се мъчеха да спрат това избиване — всички бяха убити и скалпирани.
— Нима не можехме да вземем в плен тези нещастници? — извика графът към Берже.
— Вие не знаете нравите в тази страна. Не можехме да бъдем милостиви. Напротив — трябваше да ги изтребим всичките.
— О, как можете да кажете това, Берже!
— Така! Поне не страдаха. С бързината на мълния ги пренесохме в оня свят. В противен случай щяха да ги привържат за стълба на мъченията и в края на краищата щяха да ги изгорят живи.
Графът издаде вик на ужас.
— Впрочем — продължи неумолимият ловец, — зко вас ви харесва да бъдете милосърден, нямате проблеми — тук наблизо задържах пленници заради вас.
— Какви са тези пленници?
— Предостави ми ги този човек, с когото вие тук тъй дълго разговаряхте.
— А какво стана с него?
— Отиде си. За него е твърде важно тук да не го види никой.
— А пленниците?
— Искате ли да ги видите?
— Разбира се, и то веднага.
— Добре! Това не е трудно. Почакайте! — и Берже със знак повика при себе си началника на гуроните.
Тънкия слух приближи бързо.
Te поговориха няколко минути шепнешком. Сетне началникът направи знак на съгласие и в същата минута изчезна в гората.
Глава VII
ФОРТЪТ NECESSITE
Да се върнем малко назад. Упоритостта е най-отличителната черта на английския характер. Ако англичанинът е решил да направи нещо, каквото и да би му струвало, непременно трябва да се добере до желания резултат. Той постига замислената цел с всички средства, без да се спира пред никакви препятствия. При това той съвсем не обръща внимание на ударите, нанасяни върху неговата гордост, достойнството му и понякога честта му. Да бъде постигната целта — останалото за него е безразлично.
От оня ден, когато граф Дьо Жюмонвил бе загинал така трагично, благодарение на гнусна измяна, англичаните, доволни от успеха и винаги верни на своята политика, не бяха загубили нито минута.
Te веднага се бяха възползували от убийството на този граф, който бе парламентьор, и от бавните реакции на французите.
Окупираха бреговете на Красивата река, като по този начин искаха да докажат правата си на собственост, оспорвани им от французите, и решиха да построят форт, който да парализира форта Дюкен и да попречи на колонизацията на огромните полета, които ограждаха Охайо.
Майор Вашингтон, действащ на основание предписанията на Денвиди, губернатора на Вирджиния, издигна на няколко мили от форта Дюкен, на левия бряг на Красивата река, крепост, която въоръжи с оръдия от доста голям калибър и където се настани гарнизон от петстотин човека.
Тази крепост бе наречена форт Necessite1.
За комендант на тази крепост, или форт, бе назначен майор Вашингтон, а в негова помощ бяха командировани капитан Джеймс Меке и подпоручик Уард, двама офицери, отдавна живеещи в Америка и привикнали на погранична война.
Освен това англичаните бяха постоянно тревожени от летящите отреди, съставени от най-добрите канадски ловци и индианци.
Тези храбри партизани доброволно бяха взели върху себе си задължението да тревожат враждебния гарнизон и да не му дават нито минута спокойствие.
Да видим какво бе станало по-точно преди битката на поляната:
Една вечер, няколко минути преди да залезе слънцето, трима пътници с мъка се промъкваха по тясна и криволичеща пътека, прокарана в скалистата урва на върха на хълма, на който се издигаше фортът Necessite.
Двама от тях яздеха великолепни мустанги, а третият вървеше пеша на няколко крачки отпред, с пушка под мишница.
Конниците изглеждаха знатни особи.
Пешеходецът, облечен в ловджийска блуза, с боброва шапка на глава и индиански мокасини, им служеше за водач. Щом пристигнаха до подножието на цитаделата, водачът спря.
Тук, като постави пушката си с приклада на земята и се обърна към своите спътници, които криволичещата и стръмна пътека заставяше да се движат много бавно, водачът търпеливо зачака, докато те се приближаваха.
След това тримата размениха няколко думи шепнешком и водачът, по заповед на единия от конниците, остави пушката си на една близка скала.
Без оръжие, водачът с бързи крачки се отправи към форта, като остави своите спътници да стоят и да чакат.
Двамата конници следяха с тревожни погледи водача.
Английските часовои, дежурещи тук-там по окопа на крепостта, отдавна вече бяха уведоми че караулния началник за пристигането на пътниците.
Затова, когато водачът приближи на разстояние револверен изстрел, във вратата на крепостта се отвори малка вратичка и насреща му излезе подофицер с четирима войници.
— Стой, приятелю! — извика подофицерът. — Кой си ти, какво търсиш тук?
— Кой съм аз? — отговори водачът, като се спря и избухна в подигравателен смях. — Нима не знаете това, сержант Харисън, или уискито дотолкова е затъмнило очите ви, че не сте вече в състояние да познаете старите си приятели?
— Приятел или неприятел, драги — продължи сержантът навъсено, — за мене е все едно. Кажи по- скоро името си, докато не съм започнал да стрелям!
