Капитанът се поклони.
— Тези индианци ще ви чакат тук дотогава, докато вие пожелаете да се отправите на път.
— Няма да чакат дълго, капитане. Ние се отправяме на път още днес.
— Както ви е удобно, господа, но щом твърдо сте решили да вървите, ще изпратя да кажат на Синята лисица да се яви при вас за нареждания.
— Не мога да си представя как ще се обясним с него — със смях реагира младият човек.
— Няма да ви бъде трудно. Индианецът прекрасно разбира английски и когато поиска, дори говори на него.
Около девет часа бе сложена закуската, разбира се, по английски комфортно сервирана, сякаш не бе малък форт, а големият Лондон.
Тъкмо бутилката бе започнала своята обиколка, когато вратата на столовата се отвори и на прага й застанаха сержант Харисън и индианският вожд.
Синята лисица беше още млад човек, с умни черти на лицето и горд поглед. Облеклото на индиански вожд му стоеше изискано елегантно.
Като влезе в залата, той се поклони на присъстващите с кимане на глава, след това се изправи, скръсти ръце на гърдите си и зачака да го заговорят.
Сержант Харисън имаше по-суров вид от обикновено, лицето му бе по-червено от мундира, а очите му светеха като въглени.
— Здраве желаем, началник! — каза сър Джеймс Меке, като стана да посрещне индианеца. — Сърцето ми се радва, като виждам моя приятел.
— Синята лисица получи поканата от своя баща, бледоликия началник… и побърза да дойде — отвърна червенокожият надуто и с гърлен акцент, присъщ на всички индианци.
— Седнете до мене, началник — покани го офицерът. Индианецът се подчини. Капитанът веднага му наля чаша уиски, напълвайки я до самия ръб. Вождът, чиито очи жадно заблестяха, я изпразни до дъно.
— Ее, това, изглежда, ви харесва? — смеейки се каза подпоручик Уард, който се отнасяше към индианците с известно презрение.
— Ох — отвърна индианецът. — Огнената вода на бледоликите е също като млякото за гуроните.
— Щом е така, трябва да повторите — продължи подпоручикът.
И той наля втора препълнена чаша на индианеца. В това време сержант Харисън, поставил дясната си ръка до челото и опънал лявата, стоеше неподвижно и прав като стълб на три крачки от масата. Така упорито гледаше капитана, че той най-после го забелязя.
— Какво има, сержант? — запита го капитанът. — Като че ли искате да ми кажете нещо?
— Да, господин капитан — отговори сержантът с начумерен вид, за да подчертае сериозността на присъствието си.
— Е, говорете! Но най-напред изпийте това, за да си намокрите гърлото — прибави офицерът, като му подаде чаша с уиски.
Сержантът жадно пое чашата, изпи я на един дъх, избърса с длан устата си и пак, козирувайки, се изпъна.
— Е, сега говорете — каза капитанът.
— Ето какво, сър — отговори сержантът. — Ваша милост съвсем безполезно дава нареждания никой да не напуска крепостта след залез-слънце и да се поставят часовои на стените.
— Защо, сержант?
— Затова, ваша милост, защото има хора, които, когато им се поиска, напускат крепостта под носа на часовоите…
— Кои са тези хора, сержант?
— Двама са, ваша милост.
— Как се казват?
— Единият е този дангалак негодяй, когото индианците са нарекли Розовия фламинго…
— Ако не се лъжа, това е същият човек, който преди два дни ни предаде писмото от тези господа? — каза капитанът, посочвайки чужденците.
— Той, същият, ваша милост. Изчезна около три часа сутринта и така хубаво скри следите си, че и досега не успяхме да го намерим.
Младите хора размениха погледи и неволно се усмихнаха на наивното красноречие на подофицера.
— Хм! А кой е вторият дезертьор?
— О, вторият!… Негодяй, когото аз отдавна вече познавам… Човек абсолютно за нищо негоден… Той беше водач на тези джентълмени и заедно с тях влезе във форта. Наричат го Змията, Кадифената змия. Не му се доверявам твърде…
— Много добре! Можете да се оттеглите, сержант. И главното — нито дума! А, почакайте. Кажете веднага да оседлаят конете на тези господа. А сега изпийте още една на тръгване.
След като сержантът излезе, капитанът се върна при младите хора и каза:
— Какви се вижда, господа, това двойно бягство? Не е ли истина, че е малко странно?
— Струва ми се, че вашият сержант вижда опасността там, където я няма — отговори по-възрастният от чужденците. — Нашият коняр вероятно е излязъл от крепостта тази сутрин, щом са отворили вратите. А водачът, с когото се разплатихме веднага след влизането ни в крепостта, вероятно се е възползвал от случая да се вмъкне заедно с нас. Известно ви е по-добре, отколкото на всеки друг, сър, че ловците, привикнали към живота на пустинята, не обичат дълго да се заседават в фаловете и крепостите.
— Не е там работата, господа… това изчезване ми се вижда извънредно странно въпреки всичко. А долавям, че вие твърде снизходително се отнасяте към него.
— А на мене всичко това ми се вижда напълно естествено.
— Но, господа… — настояваше сър Джеймс.
— Извинете, капитане — каза с високомерен жест младият човек. — Това започва да ми прилича на разпит…
— Да ме пази Бог, господа! — възрази капитанът, като се поклони вежливо. — Вярвайте, че само служебното ми положение ме кара да говоря така.
— В такъв случай няма повече да говорим за това, а ще се заловим с приготовленията за отпътуването ни. Що се отнася до случилото се, ще дадем пълен отчет на лорд Денвиди за поведението на тези хора. С това от вас ще бъде снета всяка отговорност.
Тези думи бяха произнесени с такъв решителен тон, че капитанът не намери нито дума за отговор. Той се обърна към индианския вожд:
— Помните ли добре, началник, нарежданията, които ви бяха дадени в началото на луната от Прелитащите орли?
— Думите на моя баща са останали в моето сърце — отговори вождът. — Същия ден изпратих четирима от моите воини. Те откриха следите и взеха проба от тях. Кой може да се скрие в пустинята от проницателното око на Синята лисица?
— Значи вождът е уверен, че ще намери указаните му лица? Червенокожият презрително се усмихна.
— Нима моят баща счита своя син за някоя бъбрива баба? Това, което казва началникът, винаги е вярно. Неговият език не е раздвоен. Моят баща ще даде от огнената вода на моите воини и всичко ще е добре.
— Ще получите огнена вода след завръщането си от експедицията и затова във ваш собствен интерес е да побързате.
— Моят баща ще ни даде ли сега пушки?
— Добре! На воините на моя син при излизането от форта ще дадат десет пушки, барут и куршуми.
— Ах, мой баща! Велик началник на бледоликите! Синята лисица ще изпълни всичко, каквото е обещал.
— Разчитам на вашата честност, началник — добави капитанът. След това, като посочи двамата чужденци, каза: — Тези двама воини ще ви съпровождат по време на експедицията, както това бе уговорено.
— Синята лисица ще се подчинява на тези двама воини, както се подчинява на своя баща. Синята
