— Да бягаме! Да бягаме, колкото се може по-скоро! — извика появилият се неочаквано до нея човек, като хвърли неспокоен поглед към госпожа Дьо Боа-Траси.
— Андре! Братко мой! — проговори тя, като отговори на този поглед с жест, незабелязан от нейната спътничка.
— Да, това съм аз — каза младият човек с прекъсващ глас. — Вървя след вас от самия форт Necessite, където пристигнах час след вашето заминаване. Бягайте, в името на самото небе, бягайте или сте загубени!
— Какво има?!
— Индианците ви обкръжават; още миг и ще бъдат на острова.
— Но нали индианците са наши приятели? — възрази госпожа Дьо Малевал.
— Тези, за които ви говоря, са ваши най-свирепи врагове. Бягайте, моля ви, не губете нито минута, макар че може би вече е много късно.
— О! — проговори графинята ядосана. — Да бягаме!…
— Да, трябва да бягате.
— Но как?
— Тръгвайте — продължи Андре, — вървете след мен!… На няколко крачки оттук имам лодка, скрита в тръстиката…
— Индианци! — извика изведнъж дон Бернарде с ужас на лицето, странен за такъв храбър боец.
Този вик накара дамите да се решат. Te полетяха като вихър по следите, които Андре оставяше по тревата. Хидалго ги следваше с шпага в едната ръка и револвер в другата.
Изминаха няколко минути.
Четиримата бегълци, гонени от страха, бягаха с неимоверна бързина, без да проговорят нито дума.
— Ето ги! — ревна дон Бернарде.
— Загубени сме! — прошепна графинята.
— Не още! — решително каза Андре. — Моята лодка е там, зад тези дъбове. Скачайте в нея и бягайте! А ние с този господин ще заградим пътя и ще ви отбраняваме.
— Бягайте! — каза хидалго с револвер в ръка. — Не напразно съм испанец и потомък на Сид.
— Не — каза маркизата, цялата в треска, — няма да бягам от хора, които презирам.
— Аз също! — добави графинята твърдо.
— Но… вие се погубвате!
— Нито дума повече, Андре! Нашето решение няма да се измени. Предпочитаме да паднем в ръцете на диваците, отколкото да бягаме Бог знае накъде из тази съвършено непозната страна… И това ще е едно срамно и унизително бягство. Но вие, мъжете, бягайте!
— Честта ми повелява да не ви послушам, госпожо — хладно каза Андре. — Ще слушам само гласа па честта.
— Извинете, приятелю — намеси се хидалго, — струва ми се, че по-добре от вас разбирам мисълта на тези дами. Да бягаме, докато има още време… Минута и край!
— Не сте ли жалък в подлостта си? — смутено подхвърли Андре.
— Не говорете непристойни думи! Диваците обикновено се отнасят доста вежливо с жените. Нашето присъствие тук ще ги погуби, без ни най-малка надежда да им окажем помощ по-късно… Затова, ако губим време, повярвайте ми, ще настъпи и нашият час.
— Свободни, вие може би ще ни помогнете да се спасим.
— Ако сме мъртви — за тях няма никакво спасение — многозначително добави хидалго.
Андре тъжно поклати глава. Двамата мъже се хвърлиха към реката. Едва изчезнаха в гъсталака, когато индианците се появиха изведнъж пред жените и ги обкръжиха от всички страни.
Жените извикаха от ужас, в погледите им се четеше неописуем страх.
Тогава от групата воини се отдели вождът. Направи няколко крачки напред и каза:
— Нека дъщерите ми се успокоят! — любезно се поклони той. — Тънкия слух е знаменит вожд на своето племе. Неговите воини знаят с какво уважение трябва да се отнасят към пленничките.
След това добави с язвителен тон:
— Нека моите дъщери ме последват! Техните коне могат да отидат далече. Време е да се върнете при тях.
Младите жени отпуснаха глави и последваха, почервенели от срам и гняв, индианците, които си шепнеха и се смееха помежду си.
Конете се оказаха на същото място, където ги бяха оставили.
— Дъщерите ми ще чакат тук — каза вождът.
— Защо говорите така с нас? — обади се маркизата, като гордо повдигна глава. — Нима не виждате какво облекло имаме?
Индианецът се усмихна.
— Тънкия слух има орлови очи — възрази той, — нищо не избягва от неговия проницателен поглед. Облеклото не прави воина; кротката гълъбица никога не може да подражава на пронизителния и страшен крясък на ястреба.
Маркизата, смутена, наведе очи — всичко въставаше против нея, дори самото облекло, което трябваше да й служи за прикритие и защита.
Индианецът даде вид, че не забелязва смущението на своите пленничка.
— Моите дъщери ще чакат тук връщането на вожда — повтори той.
След това, с повелителен жест към своите воини, се отдалечи заедно с тях.
Дамите останаха сами.
Те видимо бяха свободни, но само видимо и отлично знаеха при какви условия им е предоставена тази свобода. Знаеха още, че тяхната стража се крие в гъсталака и не го изпуска от очи.
Измина половин час, а двете дами, потънали в тъжните си мисли, не си продумваха нито дума.
Най-сетне клоните на храст, заемащ място пред дъба близо до тях, се разтвориха и се появи човек.
Беше Тънкия слух, индианският вожд, в чиито ръце така нещастно бяха попаднали.
— Нека моите дъщери ме последват! — каза той.
— Къде искате да ни заведете? — запита маркизата.
— Моите дъщери ще узнаят това — отговори той лаконично.
— Защо не ни убиете веднага тук — запита графинята, — вместо да ни подхвърляте на жестоки и безполезни мъчения? Няма да мръднем нито крачка повече.
— Тънкия слух е велик вожд — отговори високомерно индианецът. — Неговата бойна брадва никога още не се е обагряла с женска кръв.
И черните очи на индианеца хвърлиха искри.
— Простете ми — каза графинята, — не познавам вашите обичаи.
Вождът се поклони вежливо с усмивка.
— Нека дъщерите ми ме последват — повтори той. Всяко съпротивление беше не само безполезно, но и опасно.
Освен това ясното и точно обяснение на вожда, макар и да не успокои съвсем двете дами, им даде надежда за благополучен изход.
— Да вървим! — казаха те.
— Да вървим! — отвърна вождът, като тръгна пред тях.
Не вървяха повече от десет минути. Вождът вървеше на няколко крачки пред тях, като отстраняваше внимателно и грижливо клоните, които биха могли да ги наранят. Този деликатен прием, така несвойствен за индианските нрави, окончателно успокои двете дами и им възвърна самочувствието.
Като изминаха гъстата горичка, се намериха на доста широка поляна и тук неволно от устните им се изтръгна вик на учудване и гняв при вида на странната сцена, внезапно представила се пред очите им.
— О! — прошепна графинята. — Нима съдбата ни е готвила този позор?
— Бъди смела! — шепнешком отговори маркизата. — Този път наистина загубихме играта, но не всичко още е свършено. Ще си отмъстим, кълна ти се!
— Може би — с отчаяние в гласа проговори нейната приятелка.
Спряха на края на поляната. След това, под влияние на обхваналото ги ново чувство, отново тръгнаха
