напред, но този път с високо вдигнати глави. Презрителна усмивка блуждаеше по устните им.
Нещастието ги бе сразило само за минута и те твърде скоро си възвърнаха самочувствието и увереността.
Поляната беше изпълнена с индиански воини. Не по-малко от двадесет трупа, страшно обезобразени, се валяха в локви кръв. Тези трупове принадлежаха на воините на Синята лисица — всички до един загинали.
В центъра на поляната стояха, опрени на пушките си, няколко канадци, а по средата им — четирима мъже с дрехи на горски скитници, но в които не бе трудно да се познаят бели от чиста раса. Те шепнешком си разговаряха с канадските ловци. Тези четирима мъже бяха граф Дьо Вилие, барон дьо Грини, Златния клон и Смелия; петият беше канадецът Берже.
Като измина първата минута на вцепенението, двете дами си върнаха всичкото присъствие на духа и предвождани от вожда, се движеха с твърди и уверени крачки към групата, заемаща средата на поляната.
При тяхното приближаване разговорът замлъкна. Войниците се оттеглиха настрана, а офицерите останаха сами с Берже, който насмешливо поглеждаше пристигналите.
Маркизата вече бе отворила уста, за да започне разговор, но граф Дьо Вилие не й даде време да каже нито дума и като се обърна към вожда, застанал на две-три крачки от него, го запита:
— Кои са тези!
— Пленници — отговори червенокожият.
— А, добре — каза графът. — Какво искате да правите с тях, началник?
— Ще га дам на бледоликия началник.
— На мен?… Защо?
— Не са ни нужни тези пленници — добави баронът, — те само ще ни притесняват.
— Те командваха воините, които ви нападнаха.
Двамата офицери погледнаха дамите с презрение и свиха рамене.
— Предавам на вас тези негодници — продължи графът, — те са ваши. Правете с тях каквото искате, вожде.
— Бедните! — прошепна баронът с иронична жалост. — В края на краищата те ще получат само това, което са заслужили.
Двете дами слушаха и трепереха от срам и гняв при презрителните думи на своите врагове. При последното оскърбление гневът им избухна.
— Нима не ме познавате, графе? — извика графинята, чиито очи изпуснаха мълнии.
— Аз? — студено отговори младият човек, като се обърна към нея с гръб. — Не ви зная кой сте, никога не съм ви виждал и не желая повече да ви виждам!
— Това вече е много! — извика графиня Дьо Малевал, удряйки с крак. — Вие забравяте с кого говорите, господа. Колкото и голяма да е вашата ненавист и вашето презрение към нас, вие, надявам се, няма да ни оставите във властта на тези свирепи диваци.
В тоя миг графинята видя една драма във въздуха над себе си. Огромна хищна птица бе вкопчила нокти и клюн в друга голяма, но явно кротка птица. Битката бе на живот и смърт и съвсем точно намекваше за тази между хората на земята. Графинята си спомни един излет с коне със своя любим, пак същата битка бе видяла във въздуха. Сякаш небето даваше някакъв знак за близкото бъдеще.
Понятно е, че в този миг думите на графинята не можеха да предизвикат симпатията на червенокожите към непредпазливите пленничка.
Баронът пожела да отговори, но графът го спря — тази работа трябваше да се уреди само между него и графинята.
— Господа — каза той все така хладно, — в тази минута не ние, а вие забравяте с кого говорите. Примамихте ни в ужасен капан; по ваша заповед тези кръвожадни диваци ни нападнаха неочаквано. Вашите наемни убийци са победени, а вие — наши пленници. Вместо открито и благородно да признаете положението, което сами си създадохте, се осмелявате още да повишавате глас в наше присъствие и дори едва ли не да ни заплашвате, когато с презрение се отказваме да ви отмъстим за вероломствата. Вие двамата сте съвсем умопобъркани!
— Графе, пазете се! — извика графинята вън от себе си. — Ако аз някога…
— Да се пазя? От кого, позволете да запитам, господине? Благородник съм и не се страхувам от никого на този свят. Вместо да ви накажа, което заслужавате, се съгласявам…
— Да ни накажете! — извика графинята с ярост. — Чуваш ли го, Леона? — обърна се тя към своята спътничка.
— Разбира се! — невъзмутимо продължи графът. — Вие предполагате може би, че ние не знаем на кого служите? Отрекли сте се от род и родина и сте се превърнали в предатели на служба при нашите смъртни врагове англичаните. Напротив, трябва да ни благодарите, господа, че забравяме това, че сте предатели и дезертьори, и се отнасяме към вас като към обикновени пленници…
С никакви думи не може да се опише това състояние на срам и гняв, което бе обхванало двете дами, които в тези минути бяха предмет на безмилостни подигравки от страна на победителите. Маркиза Дьо Боа-Траси бе предоставила на графинята да говори от името на двете, а самата тя наблюдаваше мълчаливо барон Дьо Грини.
Баронът, който не бе отмъстителен по природа, не забелязваше този вторачен в него поглед и се мъчеше да не гледа към пленничките.
Това презрение, спокойно и напълно съзнателно, болно се отразяваше върху състоянието на маркизата, сълзи капеха по бузите й. Тя чакаше мига, когато ще й се удаде да дойде на помощ на бившия си любим, барон Дьо Грини, макар самата жестоко да страдаше. Жените са създадени така: презрението ги дразни, наскърбява, довежда до отчаяние многократно повече, отколкото ненавистта.
Всичката ярост и страсти, изгарящи душата на графиня Дьо Малевал се изляха в пронизителен вик:
— А! Вие не сте благородници!
— Ние сме войници — студено отвърна графът.
— Вие не сте благородници и не сте войници… Вие сте подли страхливци!
— Да — отговори графът с усмивка, като посочи купчината от трупове, — ужасни страхливци и главно затова, защото не позволиха да бъдат убити!
— Аз заповядах на червенокожите да ви заловят живи! — извика графинята в истерия. — Нещастници, това именно ви спаси!
— Изпратените от вас убийци, изглежда, не са разбрали заповедта ви, ако се съди за това какви резултати даде тяхното усърдие. Но нека бъде така, господине, и аз самият бих желал да повярвам това и да ви избавя от наказанието, което заслужава измяната ви.
Двете жени затрепераха.
Едва сега те разбраха цялата гнусота на своята постъпка. Досега те дори не можеха и да си представят пропастта, в която се бяха хвърлили така безразсъдно.
Те бяха понесени от вихъра на собствената лична ненавист.
Нищо не мислеха, нищо не виждаха освен овладялата ги страст!
— Господа — каза графът, — ние не желаем да знаем нито вашите имена, нито вашето звание. Това ви спасява… След като не знаем кои сте, се считаме в правото си да ви избавим от заслуженото наказание… Вие сте свободни и можете да се отдалечите където искате: никой няма да ви попречи. Посъветвайте се със своята съвест и разберете накрая, че сляпата ненавист не може да доведе до добро, и освен това и сами ще видите, че с нищо не може да бъде оправдан един френски благородник за измяната му към краля и отечеството.
— Спомняйте си за нас — добави баронът — като за хора, у които честта е говорила достатъчно силно.
Маркизата сякаш неволно се запъти към него, но той се обърна с гръб към нея и се отдалечи.
Графът се приближи до индианския вожд:
— Нека моят брат повика своите воини. Ще тръгваме на път.
— А пленниците? — запита вождът, отправяйки мрачен поглед към двете дами, които потрепераха и
