лисица е велик храбрец в своето племе. Кой ще се осмели да му отговори „не“, когато той казва „аз искам“?!
Капитанът стана.
Всички излязоха.
Конете бяха оседлани, мулетата — натоварени. Двама войници носеха по пет пушки на рамо. Други двама държаха голям сандък, пълен с барут и чувал с куршуми. Това бяха оръжието и бойните патрони, обещани на индианския вожд.
Двамата чужденци сърдечно се простиха с английските офицери и скочиха на седлата.
Дадена бе заповед да се отвори вратата на форта.
— Прощавайте, господа — отговори капитанът, — щастливо пътуване и особено сполучлив лов! Бъдете внимателни: дивечът, който искате да убиете, може сам да нападне ловеца. Затова старайте се да не позволявате да бъдете изненадани!
Чужденците по всяка вероятност бяха разбрали намека в тези загадъчни думи на капитана. Те и двамата се изчервиха от неудобство, но се задоволиха само с поклон, без да кажат нито дума и пришпорвайки конете, се отдалечиха в едър тръст.
След няколко минути стигнаха до индианските колиби, където бяха приети от червенокожите с израз на най-дълбока почит.
Два дни след излизането им от крепостта, по времето, когато отредът се разполагаше на бивак за нощта, към пътниците се присъедини сеньор Паламед.
Той бе достоен хидалго, въпреки доста смешната си външност, пълен с хитрости. Опитал всички занаяти, особено този на бракониер, той притежаваше необикновената способност да открива едва забележимите следи на дивеча, оставени по пясъка или в храсталаците, и това още от първия ден накара червенокожите да се отнасят към него с най-голямо уважение. Освен това хидалгото бе изкусен, храбър стрелец и неуморим пешеходец, а тези качества се ценяха високо от индианците.
Този път го ръководеше желанието с чест да изпълни дадената му заповед и да отмъсти за едни нанесени му неотдавна удари с шпага, от които едва не бе умрял. Това бе негов свещен дълг и той трябваше да се разплати.
И ето защо правеше чудеса. Беше се появил с най-пресни и интересни новини: знаеше къде се намират ония, които търсеха. Кадифената змия бе взел върху себе си задължението да ги заведе на такова място, където да изловят враговете си като в капан. Кадифената змия не счете за необходимо да обясни на хидалгото с какви средства ще си послужи, за да постигне поставената цел, но все едно — сеньор Паламед разчиташе на обещанията на ловеца и на това той да удържи думата си.
Тези добри известия разсеяха всички съмнения. На следния ден на разсъмване всички отново потеглиха на път, при това сега вече знаеха къде отиват. Кадифената змия бе водач на отреда. Той го постави в засада с ловкостта, която му заслужи единодушни похвали. По-горе ние вече казахме какви резултати дадоха тези комбинации — от тях, разбира се, очакваха само добро.
Сега ще продължим нашия разказ от онази минута, когато двамата пътници бяха отведени от червенокожите в плен при френските офицери.
Глава IX
ПЛЕННИЦИТЕ
Като премина на острова, Синята лисица обгради с верига от воини двамата офицери, които разговаряха с Изгнаника на поляната, и като се приближи към тях, им каза:
— Бледоликите началници ръководеха експедицията от самото напускане на форта Necessite, те пристигнаха на мястото: какво ще правят сега? Синята лисица чака техните заповеди.
Младите хора си размениха бързи погледи и след това единият от тях отговори:
— Синята лисица ще залови изненадващо нашите врагове; моят приятел и аз ще останем тук и ще чакаме до свършване на нападението.
— Бледоликите ще започнат да се защитават.
— Вероятно. Началникът ще ги залови живи. Нашият бял дядо, командващият форта, иска да ги запази при себе си като пленници.
Индианецът поклати глава недоволно.
— Моите воини не са стари баби, които да не могат на удара да отвърнат с удар.
— Двамата френски офицери трябва да бъдат доведени живи — така ни е заповядано.
— Добре. Ще бъде направено — отговори вождът след продължително размисляне, — само че много от моите воини няма да видят повече своите вигвами.
Младият човек сви рамене.
Вождът неохотно се отдалечи, решил строго да се подчини на заповедта, която бе категорична.
Тази заповед спаси живота на офицерите и бе причина за поражението на индианците.
И така, двамата офицери останаха под охраната на дон Бернарде в тревожно очакване на резултата от нападението, подготвяно от Синята лисица и от неговите воини.
Te се бяха скрили сред високата трева, достигаща до два метра, и за по-голяма предпазливост бяха слезли от конете си.
Не изминаха и няколко минути, когато се чуха човешки стъпки и почти веднага се появи силует, отправящ се към брега от дълбочината на острова.
Това бе Изгнаника.
Като ги видя, той се спря, устреми към тях странен поглед, усмивка плъзна по тънките му устни и скръстил ръце па гърдите, каза с хриптящ глас:
— Вие, господа благородници, стоите тук също като на лов и чакате вашите хрътки да ви вдигнат дивеча, нали?
Младите хора стояха мълчаливо, учудени от тази странна забележка, и само хидалгото направи крачка напред.
— Какво значи това? — извика той. — Какво искате?
— Назад, негоднико! — извика Изгнаника, като го отстрани презрително с ръка.
Дон Бернарде неволно отстъпи с ръка върху дръжката на шпагата си.
— Дявол да го вземе! — продължи Изгнаника. — Ловът е благородно развлечение. Но този лов ще бъде труден. Погледнете, гълъбчета мои, как дивечът ще се нахвърли върху ловеца. Пазете се!
— Господине! — извика единият от конниците.
— Графиня Дьо Малевал — невъзмутимо отговори Изгнаника, — и вие, маркиза Дьо Боа-Траси, чуйте съвета ми: бягайте, докато още не е късно.
И като се поклони със заядлива ирония на двете поразени от изумление дами, той се скри в гъсталака, преди да им даде възможност да се осъзнаят и направят каквото и да е.
Изгнаника не се беше излъгал. Конниците, които видяхме да излизат с такава решителност от форта Necessite, които се осмелиха да тръгнат с индианския отред по следите на френските офицери, преследвайки го с такова настървение, бяха именно маркиза Дьо Боа-Траси и графиня Дьо Малевал.
По какъв начин двете французойки се бяха сдобили с неограничено покровителство от страна на английските власти, ще узнаем впоследствие.
Графинята изгаряше от сляпа ненавист и не отстъпи пред никакви препятствия, за да достигне желаната цел — отмъщението!
Маркизата не бе напуснала един свой най-скъп приятел — това е всичко, което можем да кажем за нея в настоящата минута.
Боят на поляната продължаваше със същото ожесточение; шумът от него ясно долиташе до ушите на двете дами, развълнувани и притеснени.
Френските офицери мъжествено се съпротивляваха на свирепото нападение от страна на своите врагове.
Двете жени бяха уверени в успешния изход на битката, благодарение на изкусно създадената засада, но сега неволно почувстваха страх.
— Какво да се прави? — Тези думи се изтръгнаха с ужас от пребледнелите устни на графиня Дьо Малевал.
