лагера е добре избрано, че е почти непристъпно. С това съм съгласен.
— Аха! — проговори ловецът. — Вие сте съгласен. Това все пак значи нещо!
— Защо не, щом повтарям мнението, изказано от вас? Но се лъжете…
— Моля?
— Дявол да го вземе! Погледнете: разположили сте се на бивак до един хълм, на който според вас не е възможно никой да се изкачи. Като сте постъпили така, сте направили груба грешка. Тук има пътека, наистина твърде тясна и стръмна, но поради липса на по-добра, все пак може да послужи. Обърнете главата си ето нататък… Какво виждате там?
— Огън! — извикаха поразени ловците.
— Да, и то доста силен. Вярвам, няма да ви е трудно да различите оттук хората край него, нали така?
— Наистина сте дявол, Безследни! — с ярост повтори ловецът.
— Не — отговори Берже, — аз съм горски скитник и познавам пустинните плата, това е всичко.
— Какво искате да кажете?
— Слушайте ме внимателно, наистина си струва! Зад всеки от часовите, които вече не са ваши, а мои, се намират по двайсет добре въоръжени мъже, които само очакват моето извикване, за да се хвърлят към лагера. Ако искате, можете да се убедите в това. И още нещо. Отсреща на хълма стоят други шестдесет души, за които не е трудно да ви изпозастрелят като гълъби, без сами да се излагат на риск. Тези хора се командуват от двама френски офицери, дошли от форта Дюкен специално за тази експедиция.
— Френски офицери?
— Боже мой, да! Но вижте, някои от вашите ловци, събудени от шума на разговора ни, струва ми се, искат да се намесят. Помолете ги да се държат спокойно до нова заповед. Така ще е по-добре и за тях, и за вас.
Летящия орел даде знак на Опосум, който веднага се запъти към ловците. Те наистина, обезпокоени от произшествието в лагера, будеха другарите си и грабваха оръжията.
— Но да свършваме! — каза Летящия орел, сдържайки гласа си.
— Не искам нищо повече! Вие знаете, както и аз, че всеки опит за съпротива от ваша страна би бил безумие. Може би бихте успели да убиете няколко души от нас, но тогава ще бъдете избити всички, до последния човек. И тъй, поръчано ми е да сложите оръжие и да ни предадете стоката.
— А след това? — с глух глас попита Летящия орел.
— Ще бъдете признати за военни пленници и с вас ще се отнасят като с такива.
— Това ли е всичко?
— Не! Ще дойдете с нас до Красивата река. Там ще ви бъде предоставена възможността да отидете където искате.
— Сега всичко ли е?
— Да, нямам какво друго да ви предложа.
— А ако откажем?
— Тогава нека пролятата кръв тежи на вашата съвест, приятелю.
— Твоята кръв, дяволе, ще бъде пролята преди всичко! — извика Летящия орел.
И като тигър се хвърли върху канадеца, размахвайки ножа си:
— На оръжие!
Нападението беше така внезапно, че ловецът сигурно щеше да загине, ако не се беше държал през всичкото време нащрек, без да изпуска от очи своя враг, ненавистта и свирепата храброст на когото му бяха отдавна известни. Берже внимателно го наблюдаваше, като се преструваше, че се отнася към него с пълно доверие. В същата минута той бързо отскочи назад и вдигна пушката си:
— А! Изменник!
Раздаде се изстрел. Летящия Орел се сгромоляса на земята с раздробен череп.
Лагерът бе ограден от всички страни едновременно. Ловците, стоящи в засада на хълма, връхлетяха като лавина върху англичаните, изплашени от тази тройна атака, която съвсем не очакваха. Метисите, победени почти без бой, захвърлиха оръжието си и се предадоха.
Само един човек се съпротивляваше — това бе Опосум. Като видя как падна неговият приятел, той не искаше да го надживее и храбро се остави да бъде убит до него.
На разсъмване, по заповед на граф Дьо Вилие, погребаха убитите, след това керванът, радвайки се на леката победа, се отправи в усилен марш към форта Дюкен. Французите отвеждаха със себе си английските пленници и откарваха денковете със скъпи кожи, донесени толкова отдалече, с такива трудности и така бързо променили своите собственици.
След осемнайсет дни граф Дьо Вилие победоносно стъпи във форта Дюкен. Като награда за успеха на опасната експедиция той помоли господин Дьо Контъркьор да удържи даденото обещание да не остави без отмъщение смъртта на граф Дьо Жюмонвил, неговия брат.
Глава XIII
ПОХИЩЕНИЕТО НА ВЛЮБЕНИЯ
Една сутрин при първите звуци на сигнала на бойната тръба, приветстващи зората със своя весел ек, граф Дьо Вилие излезе от форта Дюкен, следван от Златния клон. И двамата бяха в костюми за лов. Графът носеше в ръка малка ловджийска пушка. Офицерът и войникът имаха такъв вид, сякаш нищо в този свят не тревожеше мисълта им. Тръгнаха по пътя за Красивата река.
Казахме вече, че графът бе излязъл с намерение за лов. Работата обаче се състоеше в това, че пушката, която Дьо Вилие държеше, му служеше само като предлог да отиде на разходка. Младият човек съвсем не мислеше да ловува. И най-хубавата сърна да се бе изпречила пред него, и тогава не би стрелял.
Бяха изминали четири дни от завръщането на експедицията във форта. Капитанът, задържан от изискванията на служба си, след толкова продължителното отсъствие през целите тези четири дни не можа да намери и минутка за своите лични работи.
Затова, щом се видя свободен, взе пушката и тръгна уж на лов, съпроводен от Златния клон. Войникът настояваше на всяка декада го придружава и капитанът в края на краищата се съгласи.
След като вървяха около половин час по брега на Охайо, графът рязко сви вдясно и потъна в гората. Отиваше към колибата на Изгнаника.
Желанието за тази разходка беше предизвикано от няколко причини. Първо, искаше да види Ахнела — прелестната дъщеря на Жан-Пол. Той изпитваше към нея силна и чиста любов. Отдавна. Раздялата по време на наскоро завършилата експедиция бе увенчала тази любов с особен ореол, който постоянно напомняше на младия човек за трогателната безкористност, граничеща с наивност, на това грациозно момиче. Освен това безпокоеше го участта му на самотно, захвърлено в прегръдките на дивата природа същество, почти без закрила. Баща й, единственият й близък човек, я оставяше сама по цели седмици. Колко сериозни неща можеха да се случат в такъв промеждутък от време! И не на последно място, капитанът искаше много да види и самия Изгнаник, Жан-Пол, за да получи от него обяснение за странното му поведение по време на срещата им на острова. Въпреки многократните уверения на Берже той изобщо не приемаше поведението му за откровено и честно, каквото би трябвало да бъде, като се имат предвид добрите им взаимоотношения.
Всички тези причини караха младия човек да ускори крачките си. Така неусетно се озова пред входа на заградения двор на колибата, а му се струваше, че е изминал едва половината от разстоянието. Спря се, огледа околността — всичко беше спокойно и безмълвно.
— Като че ли стигнахме — каза Златния клон, дишайки учестено. — Чудесно! Само как бързахме! Това се казва, господин капитан, не ходене, а галоп!
— Почакай ме тук и си почини! — отвърна офицерът, без да е чул нито една от думите на войника. — Няма да се бавя!
След секундно колебание капитанът се реши да отвори вратичката на оградата и се запъти към колибата. Разстоянието не бе голямо. Приближи се до вратата. Тя беше заключена. Това много го учуди, тъй като обикновено по цял ден стоеше отворена. Почука, но никой не се обади; никакво движение не се забелязваше вътре в колибата. Чак тогава внимателно се взря и установи, че прозорците не само са
