— Да!
— Добре, нека бъде на вашето, щом искате — и даде знак с ръка. — Започвайте!
Преди да отзвучат тези думи, капитанът получи такъв силен удар, че пушката падна от ръцете му и той се свлече на земята. От короната на дървото, на чийто ствол се беше опрял с гръб, върху него скочиха двама души. Без да успее да си даде сметка за случилото се, светкавично бе увит в одеяло и вързан така здраво, че не можеше да помръдне.
— Подли страхливци! — извика графът с презрение. — Подли страхливци и предатели!
— Вие сам ни накарахте да действаме по този начин. Впрочем няма защо да се оплаквате. Избягнахме кръвопролитието и изпълняваме възложената ни задача… Сега сте наш пленник.
Граф Дьо Вилие не удостои с отговор тези думи, произнесени с лек присмех, който удвояваше гнева му. Началникът продължи:
— Дайте ми честна дума, че няма да се опитвате да бягате, няма да проявите никакво насилие, че ще ни позволите да ви вържем очите, когато се наложи от обстоятелствата, и аз веднага ще заповядам да развържат ръцете ви!
— Кой сте вие? Индианците не разговарят така със своите пленници.
— Не ви ли е все едно кой съм? Приемате ли моите условия?
— Напротив, отказвам!… Въпреки маскировката, ви познах! Вие сте французин, изменник на страната си и на своя крал. Не желая да имам нищо общо с такива негодници! Правете с мене всичко, каквото искате. Никакви обещания няма да ви дам!
Началникът трепна, смръщи вежди така, че те се сляха една с друга, но раздразнението му трая само миг и той спокойно отговори:
— Вашите оскърбления ни най-малко не ме засягат, капитане. Вместо да ме укорявате и да ми хвърляте неоснователни обвинения, след като съм изразил уважението си към вас, повярвайте ми, по-добре би било да приемете условията. Пътуването ще бъде дълго и изморително, пътищата са лоши. Ще сме принудени да ви закрепим като багаж напреки върху гърба на коня… Сам се осъждате на ужасни мъки.
— Предпочитам ги пред всичко, което би приличало на сделка с вас. Мъчете ме, ако искате, дори ме убийте, но нищо няма да получите от мен!
Цялата външност на началника излъчваше нетърпение и разочарование.
— Вие отказвате? Помнете, че с това ме принуждавате да бъда безполезно жесток.
— Да, и това е последната дума, която ще изтръгнете от моите уста. Действайте по свое усмотрение, повече няма да отговарям на въпросите ви, каквито и да бъдат те.
Началникът каза няколко думи шепнешком на един от стоящите близо до него хора. Човекът взе една платнена риза и уви с нея главата на капитана така, че той можеше свободно да диша, без нищо да вижда. След това двама души го хванаха — единият за главата, другият за краката, вдигнаха го от земята, сложиха го на нещо подобно на носилка и той усети, че го носят, но в каква посока — не можа да отгатне.
Пътуването продължи няколко часа. Изведнъж се чу оглушително изсвирване. Хората, които носеха капитана, се спряха. Минаха няколко минути. Свалиха ризата от главата му и Развързаха ръцете му.
Капитанът веднага се заоглежда изпитателно наоколо, за да разбере къде се намира. Напразно! Местността му беше съвсем непозната. Бяха в някаква тясна клисура, между две планини, целите покрити с гори. Той не помнеше да е идвал някога на това място. Забеляза само, че слънцето залязва. Похитителите му, облечени като индианци, разделени на групи, запалиха няколко огьня и се заловиха да приготвят вечеря. Часовои, пръснати в различни посоки, осигуряваха общата безопасност.
Пленникът с един поглед обхвана картината пред себе си. Сподавена въздишка се изтръгна от гърдите му, когато още веднъж се убеди в своето безсилие.
Началникът се приближи до него, поклони се с познатата вече почтително-иронична вежливост и каза:
— Силите ви сигурно са на привършване, господине. Не желаете ли да хапнете?
Графът извърна глава и сви рамене, без да пророни нито дума.
Това, изглежда, съвсем не оказа желаното въздействие върху началника на отреда… Той даде знак и на капитана поднесоха апетитен къс от сърнешки бут с чаша пиво.
Граф Дьо Вилие бе излязъл от форта на разсъмване, без дори да закуси, затова буквално умираше от глад, но верен на думата, която бе дал преди всичко на себе си, не прояви никакво желание да утоли болката в стомаха си. С дясната ръка грабна паницата, а с лявата — чашата и ги захвърли надалече, сетне отново се отпусна в носилката.
Близо минута началникът го гледа силно учуден, после се отдалечи и се замисли.
Глава XIV
СЛЕДИТЕ
Същия ден, около два часа след пладне, — двама души седяха и си бъбреха до буен огън на върха на една пуста могилка край Красивата река. Мястото бе на не повече от четвърт миля от форта Дюкен. Оттам те виждаха стените на укреплението.
Тези двама души бяха канадецът Берже и приятелят му Голямото ухо. Те привършваха своя скромен обяд, състоящ се от чудесна риба, опечена на шиш, уловена в реката от самите тях. Две манерки — едната пълна с ром, другата с пиво — допълваха „пиршеството“.
Като ядяха с голям апетит, без да изпуснат трошичка на земята, те вероятно говореха за много интересни и весели неща, защото често се прекъсваха един друг със смях. Особено канадецът явно изпитваше удоволствие от разказа на своя приятел.
— Кълна се в Бога, началник — проговори той, — цяло щастие е, че ви срещнах в мига, в който искахте да минете реката. Разбира се, не предполагах, че ще ви видя точно днес.
— Аз само търсех моя брат — отговори индианецът с поклон.
— В такъв случай съдбата няма толкова голяма роля, колкото предполагах. Искахте да ме попитате нещо?
— Не, нищо. Просто приятно ми беше да видя приятеля си.
— Благодаря, началник! Все пак всичко бе добре изиграно.
И така значи, англичаните са вбесени от неуспеха си?
— Те обезумяха. Плачат като стари баби.
— Е, тази история всъщност не би могла да ги развесели. Ние им отнехме изпод носа толкова хубави кожи, такава великолепна кожухарска стока, и то когато бяха почти у дома си, уверени, че са вън от всякаква опасност.
— Те се заклеха да отмъстят.
— Толкова по-добре! И ние дадохме същата клетва. Барутът ще заговори! Тогава ще се види чие оръжие пее по-силно!
— Те събират всички воини, които могат да намерят.
— И добре правят, но никога няма да съберат толкова, колкото трябва. Бедният Летящ орел, който се смяташе за много хитър! Аз му доказах, че зная повече от него. За нещастие, този урок няма да послужи нито на него, нито на Опосум.
— Моят брат ги е убил, зная.
— Да, имах това нещастие — отговори, смеейки се, ловецът. — Но как научихте?
— Няколко англичани потърсиха гостоприемство в моето село. Бях на лов с младите. Вкъщи бяха останали само старците и не са посмели да се противопоставят на престоя им.
— Така е, законът е на страната на силния! Значи те са разказали всичко!
— Да! А какво направихте с вашите пленници?
— Заключени са във форта. Пазят ги за размяна.
— По-добре би било да им се вземат скалповете!
— И аз съм на същото мнение, но за нещастие това не е в стила на французите.
— Не са прави, само от мъртвия враг не можеш да се страхуваш.
— Кого убеждавате?… Но на мене не ми вярват… Е, а вие защо сте дошли по тези места?
— По ловните места на моето племе почти няма дивеч. Търся нови райони за началото на големия лов.
