затворени, но и заковани с дебели капаци отвътре. Граф Дьо Вилие, сериозно разтревожен, влезе в конюшнята — и тя беше празна. Яслите, покрити с паяжина, свидетелстваха, че отдавна в тях не бе поставяна храна за коня. На решетката не се виждаше сено, нямаше и слама за постилка. Даже кокошките, които преди свободно си ровеха наоколо, бяха изчезнали. Навсякъде мъртво мълчание.
Нямаше никакво съмнение, че колибата е напусната от своите обитатели, и то отдавна. Животните и хората се бяха изселили едновременно.
На брега на близката рекичка не се виждаше обикновено привързаната там лодка. И патици не се къпеха в зеленикавата вода на заливчето. Капитанът не намери нищо от онова, което бе свикнал да вижда. Обхвана го отчаяние. Отпусна се на скамейката до вратата. Смъртна тъга сграбчи сърцето му като с клещи.
Какво бе станало с Анжела? Защо бе заминала? Може би баща й я бе взел със себе си за някакво далечно пътуване? Или пък Изгнаникът, преследван като хищен звяр, е бил принуден да бяга и да остави всичко, каквото има? Такива въпроси си задаваше младият човек, без да намери отговори.
Смътно си припомни, че при последната среща с девойката, когато й съобщи за предстоящото си пътуване, тя бе отговорила, че може би ще се срещнат по време на неговата експедиция… Но дори да се предположеше, че Анжела е напуснала за една-две седмици жилището си, би означавало, че отдавна е трябвало да се е върнала. А защо изобщо е трябвало да заминава? Какви сериозни причини са принудили това бедно дете да напусне колибата? Очевидно внезапно събитие е смутило досегашния й спокоен живот. Може би се бе случило някакво нещастие, но какво?
Мислейки за всичко, което би могло да се случи с неговата любима, капитанът изведнъж извика:
— Боже мой, ами ако е умряла!
Тази ужасна мисъл, зародила се веднъж в главата му, не го напускаше. В продължение на няколко минути остана неподвижен, безжизнен, без воля, убит от скръб.
За щастие, голямата скръб, ако не прекърши човека изведнъж, укрепва мъжеството и удесеторява енергията му. Графът стана, погледна небето с искрящ поглед и проговори с твърд глас:
— Това е невъзможно! Бог няма да допусне такова страшно нещастие! Творецът не би се решил да унищожи едно от най-прелестните си творения! Не! Не! Анжела е жива, сигурен съм в това…
Той стана и с бавни крачки обиколи градината, като се спираше ту тук, ту там — на онези места, където при предишните си идвания бе спирал по време на разходките с прекрасната госпожица. Паметта му, безпощадна като паметта на всички, преживели подобни мигове, бе съхранила и най-дребните подробности: там бе изпуснал цвете; тук бе отместил клонче, пречещо й да мине по алеята; по-нататък Анжела бе хвърляла трохички на птиците, чието гнездо бе скрито в близкия гъсталак. Когато младият човек протегна ръка и докосна гнездото, празно от миналия сезон, усети, че всъщност не е празно!… Не, пръстите му уловиха букет, лежащ на дъното. Цветята наистина бяха изсъхнали, готови да се превърнат в прах, но капитанът ги позна с трепетна тъга, смесена с радост. Този букет те бяха набрали заедно в деня на заминаването му. Как е попаднал в гнездото? Графът отначало едва не го смачка в ръцете си, но после го целуна. Изведнъж от него падна листче, сгънато на четири. Младежът го улови, преди то да бе стигнало до земята. Разгъна го и с трескава бързина зачете. Неизказано щастие грейна на лицето му, което само допреди минута бе мъртвешки бледо.
Ето няколкото думи, написани с трепереща ръка върху този къс хартия, дошли до своя адресат по волята на провидението, които графът препрочете безброй пъти:
„Вие заминахте! Аз също заминавам, уви! Кога ще се върна, не зная. Но вие, вие ще дойдете! Зная, че ме обичате и вашето първо посещение ще бъде посещение на бедната затворница, която няма да е тук, за да ви посрещне и поздрави с благополучното завръщане. Тогава ще тръгнете по местата, където заедно скитахме и си говорехме за нашата любов. Ще намерите и това гнездо на малките птиченца, които заедно хранехме. Неговите обитатели вече са отлетели. На тяхно място оставям частица от моето сърце! Обичам ви и се надявам, каквото и да стане, да ви видя отново. Надявайте се и вие! Довиждане!
Графът целуна поне сто пъти тази хартийка, която върна щастието му. В тези минути той приличаше на голямо дете — състояние, характерно за всички, които наистина обичат и са обичани. След като се посъвзе малко, грижливо събра от земята разпилелите се останки от толкова скъпия букет, с обич ги уви в писъмцето и скри до сърцето си този свещен талисман. Каза „сбогом“ на колибата, която бе принуден с голямо съжаление да напусне, и се върна при Златния клон. Войникът спеше прозаично с лула между зъбите.
— Ей, ленивецо, ставай! Да не си забравил, че днес сме тръгнали на лов?
— А нима ловът още не е свършил? — запита Златния клон подигравателно и така се прозя, че едва не му се изкривиха челюстите. — На мене дори ми се стори, че чух няколко изстрела!
— Е, сега вече съм сигурен, че си отдъхнал, да вървим!
— Да вървим, господин капитан, щом искате, само че първо трябва да зная накъде.
— Тръгваме към форта и пътьом ще ловуваме.
— Добре! Дивеч, пази се, идем! Стой по-далече от нас! — пошегува се войникът. — Аз още нищо не съм убил, а вие, господин капитан?
Бяха наближили края на гората и се канеха да тръгнат по пясъчния бряг на Красивата река, когато изведнъж от високата трева и иззад дърветата излязоха около двайсет души и така плътно ги обкръжиха за миг, че нашите приятели се почувстваха като в капан. Тези хора бяха облечени като индианци и от пръв поглед можеха да минат за червенокожи.
— Казах ли ви? — проговори Златния клон. — Работата се изяснява. Ловът ще бъде богат!
И той вдигна ударника на пушката. Графът се прилепи до едно дърво, готов да се защищава, но без да продума. Така измина безкрайна минута. След това един от варварите или, по-точно казано, човек, приличащ на дивак, пристъпи няколко крачки, поклони се почтително на графа и каза на добър френски език:
— Предайте се, капитане! Няма да ви бъде сторено никакво зло! Вие, надявам се, и сам виждате, че всякаква съпротива е безполезна!
— Достойният човек винаги е господар на своя живот! Няма ца се предам на бандити — презрително отговори графът.
— На нас ни е заповядано да ви заловим жив и ние ще го сторим!
— Опитайте се! — и като се обърна към Златния клон, извика: — Спасявай се!
— Ами! — с усмивка отвърна войникът. — Ще умрем заедно, господин капитан! Предпочитам да умра, отколкото да се спасявам като заек… Аз…
— Върви ти казвам!… Заповядвам ти!… Кой ще отмъсти за мене, ако умра? Кой ще ме освободи, ако ме вземат в плен? Бягай!
— Това е вярно! Довиждане, господин капитан!… Тръгвам, но само защото се подчинявам на вашата заповед.
— Заловете този човек! — извика началникът на нападателите, сочейки гренадира.
— Какво? — възрази храбрецът. — Да заловите Златния клон? Парижанина? Е, господа варвари, това няма да успеете в никакъв случай! До скоро виждане, господин капитан!
С тези думи войникът се хвърли върху най-близкия до него индианец, застреля го почти в упор. След това хвана пушката за цевта, започна да я върти над главата си, промъкна се през неприятелските редици и изчезна с победоносен вик. Това бе знак за капитана, че спътникът му се е спасил.
— Капитане — продължи началникът, — за последен път ви казвам, предайте се! Вашият живот е в безопасност. Предайте се!
— Не! — беше лаконичният отговор на графа, който се прицели в сърцето на неочаквания враг.
— Пазете се! — отново настойчиво го прикани началникът.
— Вие се пазете! Държа ви на мушка! Кой ще се осмели да ме нападне?
— Това ли е последната ви дума?
