— Много добре! По време на моето отсъствие не мърдайте от мястото си, иначе рискувате да се заблудите и тогава Бог знае колко време ще ми трябва да ви намеря.
— Бъдете спокоен, ще се постараем да изпълним желанието ви.
— И тъй, решено… А, да! Още едно последно наставление: разговаряйте шепнешком — в гората човек никога не може да бъде сигурен, че никой не го подслушва. Тук и дърветата имат очи, а листата — уши! И най-главното — не палете огън! С една дума, не правете нищо, което би могло да привлече вниманието на други.
— Добре!
— В такъв случай, довиждане! Може да се върна след по-малко и от час.
Ловецът се шмугна в храстите и веднага изчезна от погледите им. Баронът остана сам с войниците, силно загрижен за резултатите от експедицията, предприета от храбрия канадец. Разбира се, стараеше се да прикрие тревогата си.
Времето течеше безкрайно бавно. Мракът около тримата се сгъстяваше. Гаснещият светлик на вечерния здрач придаваше на предметите наоколо най-фантастични форми. Прибавете към това тайнствения шум в гъсталака и жалното виене на вятъра, провиращ се между върхарите на дърветата. Със зловещия си рев хищниците предупреждаваха, че залезът на слънцето ги е разбудил.
Нервни тръпки пробягваха по телата на чакащите, студена пот избиваше по слепоочията им. Наклонили телата си напред, с разширени очи, наострили уши, държаха пръсти върху спусъците на пушките, стояха неподвижно, едва дишайки, готови да се хвърлят в схватка с врага, роден във въображението им…
Изминаха два часа.
Изведнъж весел смях профуча край ушите им. Между дърветата проблесна червеникава светлина и се показа човек. Беше Берже.
— Колко много се забавихте! — каза баронът с глас, на който — уви — напразно се стараеше да придаде желания нюанс на пълно спокойствие.
— Така ли? — наивно попита канадецът. — Оставих ви преди два часа.
— Е, какво узнахте?
— Преди всичко, че не съм се излъгал. Пред нас наистина вървят двама мъже и една жена.
— Врагове или приятели?
— На въпроса не мога да отговоря, както бих искал. Всичко, което мога да кажа, е, че засега няма защо да се страхуваме от тях. Освен това те ни предлагат да се присъединим към групата им, което, поне в тази минута, не е за пренебрегване.
— Значи сте говорили с тях?
— Дявол да го вземе! Но това са стари познати. Щом ги видях, смело отидох при тях. И напълно естествено, още повече че те също са храбреци… Отдалеч ме усетиха и ако не бях тръгнал открито, нямаше да се уплашат да излязат насреща ми.
— Далече ли е лагерът оттук?
— Не повече от половин миля.
— И вие се забавихте толкова дълго?
— По всичко личи, господине, че не знаете какво значи да изследващ следи, иначе не бихте ми отправили подобен упрек.
— Така е! Сгреших, простете ми!
— О, сгрешили сте, това е всичко и не си струва да се извинявате.
— Какво ще правим сега?
— Ще отидем, колкото е възможно по-скоро, в лагера на нашите пови приятели. Те ни чакат и не трябва да ги караме да чакат дълго.
— Добре, да вървим!
— Още една дума!
— Кажете!
— Вие ги познавате, вече сте ги виждали. Не показвайте нито особено учудване, нито любопитство. Аз самият не мога да разбера кое точно ги е накарало да проникнат чак тук — изглежда, замислят нещо. Във всеки случай, смейте се и се шегувайте с тях, колкото искате — това ще бъде най-доброто, което можете да направите. Понеже не сметнаха за необходимо да ми кажат нещо за своите работи, не би трябвало да ги посвещаваме и ние в нашите. Разбирате ме, всеки за себе си…
— Не бойте се от нищо, ще бъдем предпазливи! — и обръщайки се към войниците, баронът добави: — Особено вие по-премълчавайте!
— Да, да — продължи канадецът, — още повече че човек никога не се разкайва за това, че е мълчал. Толкова старо правило, колкото и светът и аз го намирам за доста разумно.
— Е, сега на път!
И те тръгнаха. Следвайки канадеца, след по-малко от час видяха светлика на огън на върха на висок хълм — блестеше като маяк в тъмнината.
— Ето там! — каза канадецът.
Огънят възвърна храбростта и веселието на французите и те ускориха крачките си… Приближиха подножието на голия хълм. Берже спря и започна да подражава крясъка на ястреб. В отговор веднага се чу също такъв крясък.
— Сега можем да се движим напред, без да се страхуваме, че ще получим куршум в челото за поздрав. Добре ще ни посрещнат.
Започнаха да се изкачват към върха, на който наистина ги посрещнаха двама мъже без оръжие и ги поздравиха с весел, радостен глас. Баронът с мъка сподави готовия да се изтръгне от гърлото му вик на учудване. Пред него стояха Жан-Пол, или Изгнаника, и неговия неотлъчен спътник Кадифената змия. Младата жена, останала при огъня, сигурно да наглежда вечерята, беше Анжела, дъщерята на Изгнаника.
Като си размениха обичайните поздрави, всички с удоволствие насядаха около огьня, още повече че студът беше доста силен.
Вечерята мина весело. Мъжете запалиха лулите си и продължиха да разговарят, седейки до огьня, а момичето им пожела лека нощ и скромно се оттегли в колибата от клони, явно направена специално за нея от баща и и от Кадифената змия. Разговорът вървеше лениво. Всеки беше нащрек, затова всички говореха някак си неохотно. Най-после Изгнаника, на когото, изглежда, най бе дотегнало всичко това, реши, както се казва, да пробие леда, но го направи така, че страшно учуди гостите си.
— Е, мили мой Безследни — каза той, подавайки на ловеца манерката си, пълна с превъзходно питие, — признайте, че съвсем не очаквахте да ме срещнете точно днес, нали?
— Дявол да го вземе. И вие, мисля, също не сте се надявали на това, маестро Жан-Пол?
— Аз? — възрази Изгнаника, както обикновено, усмихвайки се подигравателно. — Виж, в това се лъжете! Аз ви чаках!
— Вие? Как така?
— Вече два дни, откакто вървим почти заедно, но едва днес реших да ви изпреваря. Иначе бихме могли да вървим така до… до…
— Докога? Кажете, моля ви, Жан-Пол, докога?…
— Докато не бяхме стигнали там, където отивате и закъдето вероятно ще продължим заедно.
— Хм! — намеси се баронът. — Вашият отговор ми се вижда рискован, защото — поне на мене така ми се струва — преди всичко трябва да знаете къде точно отиваме ние.
— А кой ви е казал, че не зная?
— Но това бихте могли да отгатнете само по едното чудо…
— Може и да е така, може и да не е! Не искам да играя с вас на криеница и направо ще ви кажа, че вървим към една и съща цел. По-добре е да свалим картите, вместо да се държим нащрек, което би могло да провали плановете ни.
— Не ви разбирам — каза барон Дьо Грини. — Ако не се изкажете по-определено, за съжаление не зная как да ви отговоря.
— Добре казано, кълна се в спасението на душата си!… С удоволствие виждам, че въпреки младостта си, умеете да бъдете предпазлив — отвърна Изгнаника с насмешка. — Ще ви обърна внимание на факта, че
