— Наистина ли?
— Да! Учудва ли ви това?
— Ни най-малко, графиньо. Аз само ви питам защо, щом веднъж сте пожелали да ми отмъстите за вероломното бягство, както благоволихте да го наречете, защо сега, когато успяхте да ме заловите и превърнете в свой пленник, не се възползвате от случая да удовлетворите жаждата си за мъст?
— Промених намерението си, драги графе! Сега имам други планове.
— И мога ли да зная, графиньо, какви са тези планове?
— Специално за това дойдох, за да ви ги кажа.
— Слушам ви!
Всичко бе казано по най-любезен начин с усмивка на уста.
Ако имаше свидетел на този разговор, изобщо не бе се досетил каква пламенна ненавист кипеше у тези хора и колко заплахи съдържаха очарователните усмивки, които двамата събеседници щедро си разменяха.
Граф Дьо Вилие се овладя и си възвърна цялото хладнокръвие. Готвеше се храбро да издържи в борбата, която усещаше, че ще започне всеки миг. Спокоен, с ведро лице, самоуверен, той чакаше графинята да заговори първа. Тя това и стори, хапейки устни.
— Вие също, драги графе, ме държахте в своята власт! Защо не си отмъстихте?
— Да ви отмъстя? Защо, графиньо? Затова ли, че ви обичах и бях толкова щастлив? И бях обичан! Сигурно се шегувате!
— Не си играйте с думите, моля ви! Времето на пастирските идилии за нас отмина. Отговаряйте откровено, както подобава на благородник.
— Щом искате това, графиньо, позволете да ви кажа: порядъчният човек, има ли причини или не да се сърди на една жена, никога не й отмъщава.
— Той я презира и изгонва, така ли?
— Не, искрено я съжалява и уважава в нея личността, която по-рано е обичал.
Графинята го изгледа странно изпод дългите си ресници.
— Така да е — каза след минута. — Това обяснение може би е донякъде вярно.
— Изразява мислите ми, графиньо, и ако ситуацията се повтори, пак ще постъпя така.
— Твърде е възможно. Но да се върнем към онова, което исках да ви кажа. Вие сте мой пленник.
— Това го зная, графиньо.
— От вас зависи да получите свободата си.
— Чакам да благоволите да ми обясните при какви условия.
— Знаете ли къде се намирате?
— У вас, предполагам.
— Без двусмислия! Говоря за страната, а не за къщата.
— Съдейки по това, което можах да видя по време на разходката си, намирам се в някакво индианско селце.
— Да, на британска територия, не повече от десет мили от форта Necessite.
— Защо казвате всичко това, графиньо? Би ми било много по-приятно, ако говорите откровено, както настоявахте преди няколко минути. Та в жилите ни тече благородническата кръв на прадедите ни. Това само е достатъчно, за да не си позволяваме да лъжем — нито вие, нито аз.
— Добре, ще бъда откровена! Благодарение любезността на губернатора на Вирджиния — нещо, което френските власти не биха направили — успях да ви заловя. И ето сега, когато имам пълната възможност да ви отмъстя, когато никаква сила не е в състояние да ми попречи, аз съм готова да се откажа от отмъщението, ако… Всичко зависи от вас! Кажете само една дума и в същия миг завинаги ще угасне цялата ми ненавист към вас!
— Бих бил извънредно щастлив, повярвайте ми, това е моето най-съкровено желание! За жалост, без сам да зная защо, струва ми се, че думата, която искате от мене, че това съчетание от звукове, което е толкова просто за произнасяне, моята уста не би могла да го произнесе.
— Първо ме изслушайте, графе, а после вече решавайте как да постъпите — дали да приемете предложението ми или не.
— Съгласен съм — отговори графът с поклон.
— Вие сте благородник, господин Дьо Вилие — продължи графинята. — Дори произхождате от твърде древен дворянски род, но сте беден и нямате никакви покровители във Версай, където в днешно време всичко става с протекции. Съвсем възможно е да си останете капитан и никога да не получите повишение, въпреки всичките ваши достойнства, въпреки безпримерната ви храброст.
— В това няма нищо невъзможно — студено отговори графът — и аз смирено ви признавам, че отдавна вече съм се примирил с едно такова положение.
— Е, а аз, само ако изречете думата „съгласен“, веднага ще ви връча заповед за чин „полковник“ и триста хиляди лири за разходи по сформирането на вашия полк.
— Ето един странен начин за отмъщение! — отговори графът с иронична усмивка.
— Защо да не мога и аз да съм толкова великодушна, колкото и вие?
— Извинете ме, графиньо, но това, което говорите, ми се струва фантастично. Въпреки дълбокото ми уважение към вас, ще ви повярвам само ако видя заповед с подписа на негово величество християнския крал Людовик XV, Бог да го пази!
— Нима съм казала, че заповедта непременно ще носи подписа на крал Людовик XV? — попита графинята, устремила странен поглед към своя събеседник.
— Но от кого друг би могла да бъде подписана? Не познавам никого освен краля, който има право да произвежда офицерите в чин.
— И само крал Людовик XV ли е единственият монарх с подобно право?
— Аз зная само него, графиньо!
— А аз, господин графе, зная и друг толкова велик господар, колкото този, за когото говорите — крал Георг Втори.
— Английският крал!… — извика графът и скочи от стола така бързо, че графинята неволно се отдръпна назад. — А, сега всичко разбирам!… Значи такъв начин за отмъщение сте измислили?! Поставяте честта ми на карта! Искате да ме опозорите! Как се осмелявате да правите такова предложение на мен — Луи Кулон дьо Вилие, брата на нещастния Дьо Жюмонвил, убит от командира на английския отред! О, графиньо! За толкова ли голям подлец и негодник ме смятате?!
— Графе, пазете се! Само една дума да кажа или да сторя едно движение с ръката си и вие веднага ще бъдете предаден на индианците.
— Предпочитам да бъда предаден на индианците, графиньо, отколкото да продължавам да ви слушам! Нека ме подложат на мъчения — ще га понеса като благородник и като човек с мъжество!… Удивен съм, от каква подла глина сте слепена, графиньо, щом подобна гнусна мисъл е могла да се зароди в съзнанието ви?!
— Графе!
— А, нито дума повече! По-добре хиляди пъти смърт, отколкото да ви гледам! И аз съм обичал тази жена! — добави той, унищожавайки я с поглед, пълен с безгранично презрение.
— Това вече е твърде много! — извика графинята, кипнала от гняв. — Хей, тук!
В стаята влезе Андре.
— Повикайте ги! — заповяда графинята.
Андре даде знак. Десет индиански воини се появиха веднага в стаята и впериха очи в графинята. С пресипнал глас тя извика:
— Вземете го! Той е ваш! Предавам ви го.
И се свлече на стола, едва поемайки дъх, почти задушена от гняв.
— Прощавайте, графиньо — каза графът, — аз ви съжалявам! Сигурно силно страдате. Но не сте достойна за презрението на един порядъчен човек… Вас могат само да ви съжаляват!…
Даде знак с ръка на червенокожите, че е готов да ги последва.
— Негодник! — прошепна графиня Дьо Малевал с отчаяние. — Върви с тях, но помни, че отиваш на сигурна смърт!… Още малко и нашите сметки съвсем ще бъдат оправени!
