Канадецът от уважение даде думата първо на барон Дьо Грини, но младият човек се извини и отказа да дава съвети.
— Драги Берже — каза той, — намирам се в непозната за мене страна. Преследваме хора, чиито обичаи и нрави са ми съвършено неизвестни. Моето мнение, което би имало стойност, ако ставаше дума за редовна войска и европейска война, при сегашните обстоятелства няма никакво значение. Затова, бъдете така добър, моля ви, избавете ме от необходимостта да изказвам мнението си. Тези храбреци много по-добре от мен знаят какво трябва да правят. Приемете ме като ваш войник, друго не искам… Готов съм да служа за пример при изпълнението на всички ваши заповеди. Избрах си тази роля като единствено подходяща за мен.
След като баронът така решително се отказа от своето право, ловците заговориха поред. Берже внимателно ги изслуша, без да ги прекъсва. После обобщи всички мнения, резюмира га и пристъпи към излагане на своята позиция. Словото му бе кратко и ясно. Щом свърши, всеки кимна и не възрази нищо. Мнението му бе прието единодушно. Решено бе всички, общо сто и четирима души, да се разделят на три: Берже и тримата французи ще се отправят по вода. Отред от петдесет човека ще върви по следите, оставени от похитителите по време на бягството. Друг отред, също петдесет човека, ще тръгне през гората. Всички трябва да се движат с усилен ход на запад. За среща бе избрано мястото до група скали, наречени Белите замъци, стърчащи около стълб от масивен камък — гигантски обелиск сред голата равнина, последна следа, оставена от изчезнал народ. Тази равнина беше пълна с каменни блокове с неизвестен произход, които удивяваха всеки пътешественик и напомняха за величието на древно минало. След десетина минути ловците напуснаха колибата. Край огьня останаха само баронът, Берже и двамата войници. Не бе изминала минута и канадецът стана:
— Време е да тръгваме и ние.
Другарите му го последваха мълчаливо.
Глава XVI
НЕОЧАКВАНА СРЕЩА
Ако обстоятелствата, предизвикали експедицията, не бяха толкова тъжни, толкова сериозни, барон Дьо Грини би бил във възторг от своето пътуване. Разкриващите се пред погледа му картини на всяка крачка го омайваха с възхитителни изненади. Берже, прекрасен спътник, изпълнен с уважение към него и в същото време до висша степен снизходителен, с удоволствие показваше на младия човек и най-малките подробности от пейзажа на този чудесен край, един от най-богатите, най-разкошните и най-красивите в цяла Канада. Областта, в която се намираха, изглеждаше напълно безлюдна. Нито веднъж от откриването на Канада французите и англичаните не бяха рискували да проникнат така дълбоко във вътрешността на страната. Само индианците и техните безпощадни врагове — траперите и ловците — царстваха в тази пустош, като си я оспорваха с дивите зверове, устроили в нея своите бърлоги.
На втория ден, когато си строяха бивак за през нощта, Берже започна да проявява безпокойство, което изглеждаше дори малко странно за този човек. Той се спираше, навеждаше се към земята, после изведнъж се изправяше като заслушан елен, притичваше ту надясно, ту наляво, връщаше се назад и пак започваше да се оглежда. По едно време сякаш душеше въздуха и с негодувание клатеше глава, като бърчеше вежди и силно удряше по земята с приклада на пушката си. Барон Дьо Грини, впечатлен от промяната в поведението на ловеца, от която не разбираше нищо, тревожно го следеше с поглед, без да смее да го попита за причината на безпокойството му. Тъкмо младият човек се престраши и реши да му зададе няколко въпроса, Берже го изпревари:
— Господин барон, днес става нещо необикновено в гората и това ме тревожи силно.
— Какво се е случило, мой храбри приятелю? Признавам си, че не виждам нищо необичайно.
— Вие — да, господине, защото нямате усет за живота в тукашната природа. Това, което учудва нас, скитниците, за вас остава съвсем незабелязано.
— Боже мой, в това няма нищо чудно. Нима дърветата не си приличат едно на друго или гората не е гора?
— Сигурно сте прав така да разсъждавате, защото много неща не знаете. Не, господин барон, едно дърво никога не прилича на друго.
Пътниците се спряха и опрени на пушките си, заобиколиха канадеца. След миг той продължи, сдържайки гласа си, сякаш се боеше да не го чуе някакъв невидим шпионин, спотаил се в засада наблизо.
— В тази минута се намираме в гора, в която никога не са стъпвали бели. Само индианци и някой по- решителен канадец имат куража да дойдат насам.
— Значи много е опасна?
— Да, доста! Огромна е, кипи от всякакъв дивеч и хищни зверове. Дори самите туземци не я познават напълно. Когато дойде време за големия зимен лов, червенокожите се събират по няколко племена заедно и ловуват с гонци в продължение на два месеца. През всичкото останало време е съвършено безлюдна, никой не идва тук. А и защо да идва?
— Но ние сега сме тук — каза барон Дьо Грини.
— Ние сме друго нещо. Избрах този път, защото като най-труден е и най-изоставен и ни дава възможност да скрием следите си. Така сме в по-голяма безопасност и можем да си позволим да се движим, както ни се иска, без да се страхуваме, че ни гледат или следят. Освен това тази вечер ще излезем оттук.
— Прекрасно! Но досега не видях нещо, което да оправдае вашето безпокойство. Още повече се учудвам, тъй като не сте човек, който се страхува от глупости.
— Прави ми чест, господине! Причината за тревогата ми, скромно признавам, е доста сериозна: преди два часа открих следи.
— Следи? — учуди се младият човек.
— Да, следи, наистина грижливо прикрити и биха могли да излъжат по-ненаблюдателни очи от моите. Те са по същия път, по който вървим ние. Където е било възможно, най-внимателно са унищожени, но все пак нещичко е останало от тях и с увереност мога да ви кажа, че не се лъжа.
— Това наистина е сериозно, храбри ми Берже! Какво мислите, на кого могат да принадлежат тези следи?
— Ето кое ме затруднява! Хората, които и да са, са минали преди нас и са били трима — двама мъже и една жена, сигурен съм.
— Жена?
— Да, и то твърде млада. Стъпката й е лека, едва се отбелязва по земята. Мъжете, които я съпровождат, са много по-възрастни. Те силно стъпват на петите си, което ще рече, че не са индианци, но са обути с мокасини, каквито носят горските скитници. Интересно е да се узнае кои са тези пътници. Дали са безобидни ловци или врагове — това засега не мога да кажа…
— Хм! Всичко е твърде сериозно — прошепна младият човек, също силно загрижен от разкритията на ловеца. — Право да си кажа, не мога да измисля какво да правим.
— Има само две решения и ние трябва да изберем едното: това, което е в наш интерес.
— Да обсъдим и едното, и другото.
— Първото е да се върнем назад по същия път, да се измъкнем от гората и да се присъединим към нашите приятели, следвайки единия от другите два избрани пътя. Но така ще изгубим много скъпоценно време.
— Никога не ще се съглася да се връщаме назад…
— И аз така мисля, но бях длъжен да се съобразя и с вашето становище.
— Сега да видим второто решение. Първото го отхвърляме!
— Вие с нашите двама спътници ще останете тук, а аз ще отида на разузнаване… Ще вървя напред дотогава, докато настигна хората, които са пред нас. Според мен, не са много далече. Има един час до мръкване. Те сигурно ще спрат да се нахранят, да починат и да изчакат утрото. Като видя тайнствените пътници и разбера какви хора са и как трябва да се отнасяме с тях, ще се върна и ще решим как да постъпим. Ние сме четирима смели мъже и в случай на нападение ще съумеем да се защитим. Какво ще кажете за плана ми, господине?
— Мисля, че е великолепен, и ви съветвам веднага да се пристъпи към изпълнението му.
