забележите. Между тях е имало седем индианци. Останалите осемнайсет души са бели. Червенокожите ходят с пръстите навътре. Големият пръст при тях е отделен от останалите четири пръста. Стъпват най- напред с пръстите, после с петата. Белите обратно — първо стъпваш с петата, освен това носят тежки обуща. Всички бели са били с пушки, а от индианците — само петима. Останалите са били въоръжени с пики, лъкове и стрели. По време на нападението вие сте стояли ей там, до онова дърво, на около петнайсет крачки от капитана.
— Точно така. Като ви слуша човек, може да помисли — да ме прости Бог, — че сте участник в събитие го!
Ловецът се усмихна и продължи:
— Искали сте да се притечете на помощ на вашия капитан, дори сте направили няколко крачки към него, но той ви е заповядал да се спасявате и вие сте замръзнали на място… След това сте се обърнали кръгом наляво и сте връхлетели върху враговете. Убили сте четирима от тях.
— Така ли мислите?
— В това съм уверен! Първият е получил куршум в сърцето, а останалите са били убити с приклада на пушката. Телата им са скрити под листата.
— Получили са това, което заслужават… Но продължавайте, вашият разказ е толкова интересен, като приказка.
— Една минута сте били принудени да се биете с доста сериозен противник и с голям труд сте надделели, дори сте паднали на едно коляно.
— Истина е — продължи да се учудва войникът.
— Но благодарение на Бога, все пак сте успели да се спасите… Ето всичко, което се отнася лично до вас.
— Дааа… Ами моят беден капитан?
— Бъдете спокоен, ще стигнем и до него! Господин Луи е стоял прислонен ето до това дърво. Един бял, преоблечен като индианец, се е приближил до него с намерение да му предложи да се предаде.
— Да, но той храбро отказа! Тогава ми заповяда да бягам, а аз не исках, разбирате…
— Точно така! Преговорите са продължили доста дълго. Белият най-после е изгубил търпение и двама души, скрити в короната на дървото, са се хвърлили върху капитана и са го повалили.
— Откъде знаете всичко това?
— Погледнете дървото и всичко ще ви стане ясно! Капитана, обезоръжен при падането и лишен от възможността да се защищава, са го увили в одеяло и са го вързали здраво…
— О! — извика войникът, гневно свил юмруци. — Нека само да ми паднат в ръцете тия разбойници, ще ги накарам тогава да играят по моята свирка! Кълна се в честта си, ще го направя! А сега продължавайте.
— След това похитителите са направили носилка, на която са поставили своя пленник. После заедно с конниците са се отправили на запад. Ето ви приблизително вярното описание на случилото се тук. Освен това твърде е възможно да са завързали очите на капитана, като са омотали главата му с риза.
— Какво ви кара да мислите така?
— Първо, за тях сигурно е важно да не знае къде го водят и, второ, от четиримата, убити от вас, само трима са напълно облечени, на четвъртия липсва ризата. Не настоявам на последното твърдение, макар то да е твърде възможно, още повече, че по законите на горската пустош, с изключение на крайна необходимост, мъртвите не се ограбват, особено приятели.
— Сигурно в този случай сте прав. Бедният капитан! Такъв храбър офицер! Толкова добър началник!
— Сега трябва да обсъдим добре всички събития и с общо съгласие да решим какво да предприемем за спасяването на капитана. Кажете ни вашето мнение.
— Според мене всички тези негодници трябва да се избият…
— И ние мислим почти същото, но как да го направим по-лесно?
— Не ме питайте за това! Всичко, което мога да кажа, е, че когато дойде време, за своя капитан ще се хвърля дори върху рогата на дявола!… Ще им дам да разберат, мога да ви гарантирам!
— Убеден съм в това, но то не е достатъчно. Да измислим нещо друго! Кажете, вожде, ваш ред е да дадете съвет.
— Голямото ухо — отговори индианецът, — великият вожд, е с много опит. Кой може да скрие следите си от него? Той открива дори следите на орела във въздуха. Той ще тръгне по следите на капитана и няма да ги изгуби до самия им край. После ще се върне при своя приятел и всичко ще му разкаже. В това време бледоликият ще отиде в голямата укрепена къща на бледоликите, ще се срещне с техния началник и ще им каже каквото знае. Ще поиска от него своите братя канадци и заедно с тях ще тръгне по следите на вожда. Той не трябва да взема със себе си бледолики воини. Те са храбри, но бъбриви като стари баби и не знаят как се върви по военната пътека в саваната. Аз казах! Какво мисли моят брат за думите на вожда?
— Мисля, че вие сте умен човек и че превъзходно обяснихте всичко, което би трябвало да направим. Изцяло съм съгласен с вас. По-добро според мене не може да се измисли. И тъй, решаваме: ще отида във форта с този бледолик, а моят брат, без да губи нито минута, ще тръгне по следите на врага.
— Голямото ухо така и ще направи — отговори вождът, като стана и притегна пояса си.
— До скоро виждане, вожде! Желая ви успех! Да, тези господа няма да успеят да се скрият! По техните следи вървят двама от най-добрите разузнавачи в света!
Тримата мъже си стиснаха ръцете на сбогуване. Индианецът потъна в гората, а Берже и Златния клон — обратно, — излязоха от нея и с големи крачки се запътиха към форта Дюкен, където пристигнаха малко преди залез-слънце.
Двамата веднага бяха отведени при господин Дьо Контъркьор, чието безпокойство бе твърде голямо. Продължителното отсъствие на граф Дьо Вилие явно силно го бе разтревожило и той искаше час по-скоро да получи някакви сведения за него.
Когато канадецът и войникът влязоха в кабинета на коменданта, той не беше сам. Там бе барон Дьо Грини, също силно обезпокоен от отсъствието на приятеля си.
Глава XV
ЛОВЦИТЕ
Берже разказа за похищението на граф Дьо Вилие. Комендантът на форт Дюкен изслуша със скръбно учудване разказа на ловеца. Това нагло нападение, извършено почти под дулата на оръдията на френската крепост посред бял ден, страшно го възмути. Освен това не можеше да си обясни от какво е било предизвикано. Наистина, какво целяха тези неизвестни хора с похищението на граф Дьо Вилие? След като той не заема някакъв важен пост? А може би разбойниците се бяха излъгали; може би бяха решили, че вземат в плен високопоставено лице? Такава хипотеза бе логична и вероятна… Но фактът беше налице. Оскърблението на коменданта на форт Дюкен, нанесено му пред очите на целия гарнизон, искате отмъщение. Берже, усещайки мълчаливото съгласие на барон Дьо Грини, се зае да хвърли малко светлина върху заплетената ситуация.
— Извинете, господин комендант, но на мене ми се струва, че не вървим по верния път, а наслуки тършуваме из шубраците.
— Какво искате да кажете с това, ловецо?… Вие сте умен човек, с богат опит от живота в този край. Нима не споделяте моето мнение?
— Не напълно, господин комендант, и ако ми позволите, ще изкажа своето. Надявам се, в края на краищата сам ще се съгласите с мене.
— И така, според вас това дръзко похищение на капитан Кулон дьо Вилие не представлява ли едно гнусно поругаване на кралското знаме?
— Аз за това не говоря, господине! Че знамето е осквернено, това е вън от всякакво съмнение. Но с ваше позволение, на мене ми се струва, че трещите относно виновните в случая лица.
— А-а! Да не би да сте приятел на англичаните, господин Берже?
— Да ме пази Бог, господине, но вие не мислите така, нали?
— Прав сте, приятелю! Думите просто се изплъзнаха от устата ми… Извинете ме! Това е страшно произшествие и ме разгневи страшно.
