— О, господине, след тези думи не само съм готов да ви простя, но и завинаги да остана ваш най-предан слуга!
— Случаят особено ме разстрои и заради това, че не тъй отдавна, както сам знаете, нещастният Дьо Жюмонвил, брат на капитана, стана жертва на гнусно злодейство… Както искате мислете, но новото похищение ми се вижда твърде подозрително… Враговете ни водят с нас война като диваците-човекоядци, изцяло пренебрегват човешките права и уважението, което хората си дължат един на друг.
— Наистина, господине, и никой повече от мен не оплаква загиналия брат на капитана, сам знаете. Повярвайте на един човек, който никога не е лъгал! Това, което се случи днес, е много печално, но няма нищо общо с предишното убийство. Англичаните тук не са замесени. Нещо повече, убеден съм, че те дори и не знаят за случилото се. Според мен, това е истината, господин комендант, но попитайте и барон Дьо Грини. Струва ми се, че той е на същото мнение.
— Да, мой храбри ловецо! — с възбуда проговори младият човек. — Коменданте, моят приятел Дьо Вилие е попаднал в капан, но този капан е бил поставен от негови лични врагове, а не от англичаните.
— Мракът пред погледа ми се сгъстява все повече и повече, приятелю.
— Надявам се скоро да настъпи денят, когато ще мога да разкъсам завесата на мрака и да ви разкрия всичко. Тогава ще се убедите колко прави са били думите ми.
— Не настоявам, драги Дьо Грини. Вашите тайни принадлежат на вас. Но да допуснем, че не се лъжете. От това положението на Дьо Вилие не става по-добро. Как бихме могли да му помогнем, мозъкът ми нищо не ражда.
— Да послушаме Берже, ако позволите. Той единствен според мен може да ни извади от затруднението, в което се намираме.
— Наистина той е човек, който може да даде разумен съвет. Говори, приятелю!
— Моля ви, господин комендант, да поверите изцяло на мен тази работа. Отговарям с главата си за нейния успех!
— Хубави думи, Берже, но как можете да разчитате на успех? Известно ви е, че нашите средства са доста ограничени и че въпреки моето силно желание да ви помогна, аз самият не зная как да сторя това.
— Не се безпокойте, господин комендант! Искам от вас само позволението да взема ловците канадци, които доброволно участваха в експедицията за кожите. Тяхната помощ ще ми бъде напълно достатъчна. Не се каня да водя истинска война, а борба с хитрост и ловкост. Затова всякакви други помощници освен моите стари другари по лов биха ми били не само безполезни, но и ще ми вредят.
— Съгласен съм! Можете да тръгнете с тях, когато намерите за необходимо. Давам разрешение за вас и вашите спътници. Това ли е всичко, което искате?
— Всичко, господин комендант! Благодаря ви!
— И ме уверявате, че ще ми върнете Дьо Вилие?
— Повтарям ви, господин комендант, с главата си отговарям за успеха!
— Значи всичко върви добре. И вие ли Дьо Грини, желаете нещо?
— Драги коменданте, лаская се от надеждата, че няма да ми откажете милостта, която бих искал да получа от вас приятелски.
— Добре, добре! Разбирам за какво ще молите. Искате да участвате в експедицията, нали?
— Аз и този храбър войник.
— Златния клон, струва ми се?
— Тъй вярно, господин комендант. Кълна се в Бога! Не е моя вината, че не дадох да ме убият, защищавайки капитана! Той сам не пожела това.
— Бил е прав! Такива юнаци като теб са рядкост! И така, драги Дьо Грини, съгласен съм. Разрешавам на вас и на Златния клон заедно с вашия ординарец да се присъедините към експедицията. Докато отсъствате, няма да си губя времето, бъдете спокойни. Щом видите Дьо Вилие, кажете му от мое име, че упорито се стремя да изпълня даденото от мен обещание и че когато той се върне, всичко ще бъде готово. Това, струва ми се, сигурно ще го зарадва.
— Благодаря ви от името на моя приятел, господин комендант!
— А сега, господа се прощавам с вас… От душа желая и тази експедиция да бъде така успешна, както предишната!
— Бог ще ни помогне, господин комендант — каза ловецът. Офицерът, ловецът и войникът заедно излязоха от кабинета на коменданта, за да приготвят всичко необходимо за пътуването и да имат възможност да тръгнат още същата вечер, както настояваше Берже. Нощта беше тъмна. Започваше да вали. С изключение на часовоите във форта всички спяха. Никой не знаеше за експедицията. Последният закъснял участник в нея стисна ръката на коменданта и бързо изчезна в мрака…
Баронът, Берже и двамата войници вървяха един до друг. Ловецът сам бе поискал това. Той знаеше, че французите не познават добре страната и не достатъчно бяха привикнали кьм нощни походи по толкова изровената повърхност на местността. Можеха да се заблудят, ако ги остави сами на себе си. Това би породило двойно неудобство: първо, губене на безценно време и, второ, би се вдигнал издайнически шум. Вървяха предпазливо. Ловците не продумаха нито дума помежду си, докато не стигнаха мястото на нападението в около два часа през нощта. От самото им излизане от форта валеше дъжд, който полека- лека ставаше проливен. Като стигнаха гората, канадецът рязко изсвири — условен знак за спиране. После извика при себе си двама-трима ловци и поговори с тях шепнешком няколко минути. За по-малко от час построиха обширна колиба, под чийто покрив се скри на сушина целият отред. Събраха и съчки, с които, макар и влажни, успяха да накладат и огън. Червеникавите пламъци запращяха весело и постоплиха французите. Облеклото им започна да дими, обви ги облаче сива пара. Възвърнаха си доброто настроение. Забравиха умората. Свити около огьня, в чиято паст непрекъснато хвърляха храна, ловците си бъбреха оживено. Барон Дьо Грини се любуваше на безгрижието им, което не пречеше на дисциплината. Подчиняваха се и на най-малката заповед на Берже, когото сами бяха избрали за свой началник. Но трябва да се отбележи, че и той проявяваше към тях грижа и уважение. Казваше им винаги не „Аз искам“, а „Моля ви!“ или „Струва ми се“. След час пет-шест души станаха и излязоха навън. Берже постла в единия ъгъл куп кожи. Когато французите се стоплиха добре, а облеклото им бе почти изсъхнало, канадецът ги накара да легнат върху импровизираната постеля… Пропуснаха утрото — събудиха се по-късно. Слънцето грееше ярко. Птиците пееха весело в листака. Времето се беше оправило. Денят обещаваше да бъде прекрасен. Канадецът седеше в колибата до огьня и с вид на философ пушеше лулата си. Щом забеляза, че и останалите са се събудили, им кимна приветливо. Мъжете отидоха при него и насядаха край огьня.
— Е — каза ловецът, — нещата вървят добре. Вие изглеждате така свежи и бодри, както подобава на истински бойци…
— Учението не ни се отдава лесно, но се стараем — смеейки се, отговори баронът.
— Докато спяхте, ви намерих малко дрехи. Наистина, не са толкова скъпи като вашите, но са по- подходящи за похода и ви моля да се преоблечете веднага.
— За всичко сте се погрижили, приятелю мой — с благодарност отговори баронът.
Берже подаде на него и двамата войници приготвеното облекло, което по всичко приличаше на облеклото на ловците канадци. Тримата французи го облякоха веднага.
— А сега какво ще правим?
— Първо ще закусим. Някои от нашите спътници са ходили тази нощ на лов, така че си имаме дивеч. После ще организираме съвет.
— Отлично! А къде ще денем мундирите си? Нима ще го носим със себе си?
— Безполезно е, само ще ни пречат. Ще ги скрия на такова място, че да можете да ги намерите, когато ви потрябват.
Канадецът взе съблечените френски дрехи, внимателно ги сгъна и ги уви в няколко еленови кожи, които завърза.
— Готово — каза той. — Един от моите хора ще изкопае яма до някое дърво, ще сложи вързопа в ямата, която ще засипе. Такива скривалища са всъщност гардеробите на ловците.
В тази минута влязоха канадците. След размяна на обичайните поздрави, всеки седна до огьня и закуската започна. Тя не се отличаваше с особено разнообразие — такива бяха закуските на ловците. Хапнаха и запалиха лулите си. По знак на Берже съветът започна.
