почтително се поклони и зачака.
Граф Дьо Вилие следеше с нескрито любопитство всяко движение на влезлия.
— Най-после — прошепна той — ще узная къде се намирам!
Разбра, че слугата очаква заповедите му и с приятелски жест го повика до леглото.
— Какво ще заповяда господин графът? — попита слугата.
— Познавате ли ме? — учуди се капитанът.
— Да, зная, че имам честта да говоря с господин граф Луи Кулон дьо Вилие, капитан от кралския морски полк.
— Отлично! Щом е така, щом знаете моето име и звания, вероятно и лицата, от чието гостоприемство се ползвам сега, са от кръга на приятелите ми?
— Най-добрите приятели на господин графа!
— Добре, добре. А как се казват?
— Моят господар желае сам да се представи.
— И все пак, къде съм?
— Не мога да кажа това на господин графа.
— Нима ви е забранено да ми отговорите?
— Аз, господин графе, се намирам в тази страна не повече от месец и съвсем не я познавам.
Графът разбра, че на слугата е заповядано така да отговаря и престана да го разпитва за своите благодетели.
— А можете ли да ми кажете от колко време се намирам в тази къща?
Днес стават точно дванайсет дни, откакто господин графът пристигна тук. Той беше доста тежко болен и всички ние много се страхувахме за неговия живот. За щастие господин графът оздравя.
— Да, съвсем! Погрижете се, моля, да ми бъдат дадени дрехите.
— Дрехите на господин графа са тук, на този стол.
— Благодаря, видях!
— Може би господин графът ще благоволи да му помогна да се облече и среше?
— Не си струва! Няма да слагам перука и да се пудря. Мисля, че в тази страна, която и да е тя, етикетът не е толкова строг, както във френския двор.
Въпреки уговорките графът отдели доста време и старание за тоалета си. Когато бе готов и хвърли последен поглед в огледалото, остана доволен. Оттам го гледаше спретнат, стегнат, с военна стойка млад човек, жаден за живот. Никой не би могъл дори да предположи през какви адски мъки бе преминал преди броени дни. Само бледият тен на лицето го издаваше, че в момента не се радва на цветущо здраве.
— Готов съм! Водете ме — обърна се той към слугата с тон на нетърпение и любопитство.
Глава XVIII
ЛЮБОВ И ОМРАЗА
Близо до стаята, в която капитанът се събуди след цели дванайсет дни борба със смъртта, имаше просторен салон. В него подредбата също излъчваше приглушен разкош и умило съчетание на европейска с индианска култура. Графът прекрачи прага му със зле прикрито вълнение. На канапе, застлано с красива дивечова кожа, между бухнали възглавници с ярки калъфки, седеше елегантна дама със спусната воалетка. Вълнението му, необяснимо за самия него, нарастваше, а когато дамата откри лицето си, младият човек усети колко силно бие кръвта в слепоочията му.
— Маркизо, вие тук?!…
Маркиза Дьо Боа-Траси го гледаше с щастливи добри очи и елегантно-поривисто му поднесе ръката си. Тревога прониза сърцето на капитана и той едва чуто попита:
— Значи ли, че в този, досега извънредно гостоприемен за мене дом, ще срещна и едно лице, което сигурно ще ме „възнагради“ с неприятности!
— Не се вълнувайте толкова силно, мили капитане! Ще навреди на здравето ви, над което така всеотдайно бдяхме. Предлагам ви да се поразходите навън, да подишате горски въздух и се порадвате на слънцето. А на въпроса ви ще отговоря с въпрос: „Нима целият ни живот не е изпълнен с изненади — и приятни, но и неприятни?“ Чак на излизане Дьо Вилие забеляза изправения до камината Андре — млечния брат на маркизата — и вежливо го поздрави.
Чистият въздух наистина го поуспокои. Наложи си да не мисли какви срещи и събития го очакват. Вървеше бавно и с интерес оглеждаше всичко край себе си. Къщата, от която излезе, наистина беше построена за европейци, но около нея се бяха сгушили една до друга почти еднакви индиански колиби. Само една се отличаваше с размерите и украсата си — това сигурно беше колибата на съвета. Тъкмо да завие покрай нея и на стотина метра пред себе си мярна познат силует. Взря се… Да, не грешеше, това беше Изгнаника, който или не го видя, или се престори, че не го забелязва.
Желанието на капитана за по-продължителна разходка угасна. Множество въпроси се заблъскаха в главата му. Защо бащата на неговата любима бе в това селце? Каква причина го бе довела тук? Може би бе дошъл заради него? Възможно ли бе да се допусне това? Но нима в писмото, оставено от девойката в хралупата на дървото, не се казваше, че и тя се отправя на дълъг път? По всяка вероятност сегашната среща бе чиста случайност…
Размишлявайки по този начин, капитанът се върна в къщата, стигна до стаята си и се свлече в един от фотьойлите, повален от умора.
Минаха няколко минути. Той дълбоко се замисли. Вратата се отвори. Графът реши, че е Андре, и не само че не се обърна, не дори не вдигна глава.
Някой сложи ръка на рамото му и един глас, чийто напевен тембър му беше толкова добре познат, го попита:
— За какво така сте се замислили, господин графе, че нито виждате нещо край себе си, нито чувате?
Младият човек трепна като убоден и бързо вдигна глава.
Преди още да я види, само по гласа безпогрешно позна графиня Дьо Малевал. Тръпки го побиха от огнения поглед на графинята. Побледня, олюля се и се хвана за каквото намери, за да не падне на земята.
— Какво: радост, страх или ненавист буди у вас появата ми, драги графе? — продължи графинята с лек оттенък на ирония.
— Госпожо — отговори той, проявявайки страшно усилие да се овладее, — простете ми! Макар и да знаех, че няма да ви видя тук, не мога да преодолея изненадата си, граничеща с уплаха, виждайки ви толкова близко до себе си.
— Как ще заповядате да приема думите ви: като оскърбление или като комплимент? — добави тя, като взе стол и седна пред графа.
Настъпи доста продължително мълчание.
Най-после графинята реши да проговори първа.
— Вие сте се досетили, че до известна степен аз участвах във вашето похищение? Странно, нали? Красивият кралски офицер, похитен от жената, която е напуснал. Признайте, това приключение би могло да предизвика интерес дори във Версайския двор. Но ние тук сме като в пустиня и за нещастие за него сигурно никой няма да узнае. Печално, нали?
— Графиньо!…
— Какво да се прави, графе — прекъсна го тя. — Аз съм странно същество. Скроена съм по особена мярка — обичам ония, които бягат от мене. Ако бяхте останали в Квебек, по всяка вероятност твърде скоро щяхме да скъсаме нашата връзка и, разбира се, по взаимно съгласие. Вместо това вие, кой знае защо, решихте да ме напуснете, а аз ви последвах и ви залових.
— Каква цел сте преследвали, графиньо, постъпвайки по този начин? Съвсем не мога да си го обясня!
— А нима аз самата зная! Щях ли да съм жена, ако се замислях? Страстта не разсъждава, тя действа! Исках да ви намеря, да ви отмъстя за вероломното бягство… Исках да постигна това на всяка цена!…
— А сега?…
— Сега промених намерението си… Видях ви…
