събития, и ще продължим от точката, където бяхме спрели в края на предидущата глава.
III
СЛЕДАТА
Орлова глава искаше да бъде открит от врага и не се постара да заличи следите си. Те отлично личаха сред ниската трева. Ако понякога се губеха, достатъчно беше ловците малко да се наведат и да погледнат косо, за да ги открият.
Досега не бяха имали случай да преследват такъв неприятел. Това се стори странно на Честно сърце, който от дълго време познаваше всички хитрини на индианците и знаеше колко умело прикриват следите си, ако считат, че е необходимо.
Затова непредпазливостта на врага го усъмни. Очевидно бе, че щом команчите не са взели предохранителни мерки, те или се чувствуват много силни, или са устроили клопка и очакват, че неприятелите им ще паднат в нея.
Траперите вървяха, като от време на време поглеждаха встрани, за да бъдат сигурни, но дирята продължаваше право напред, без завои и без никакви отклонения. По-лесно от това преследване не можеше да има и Веселяка също започваше да се чуди и безпокои.
Траперите обаче не постъпваха като команчите, а старателно заличаваха всички следи след себе си.
Стигнаха до брега на един доста широк поток, наричан Зеленясалия поток, който се влива във Великата канадска река.
Преди да преминат потока, който не можеше да бъде далеч от лагера на индианците, Честно сърце спря другаря си и му даде знак да го последва.
Двамата слязоха от конете, хванаха ги за поводите и се скриха в една горичка, за да не бъдат забелязани, ако индианците са поставили пост да ги наблюдава.
Щом навлязоха зад гъстите дървета. Честно сърце направи знак на приятеля си да пази тишина, приближи се до ухото му и съвсем тихо каза:
— Преди да продължим, да помислим как е най-добре да постъпим.
Веселяка кимна.
— Мисля, че има някаква клопка — продължи траперът. — Индианците са опитни воини, познават живота в прериите и щом постъпват така, значи целят нещо.
— Така е — убедено каза канадецът.
— Дирята е толкова ясна, че сигурно крие някакъв капан.
— Да, но в желанието си да бъдат хитри са прекалили. Стари ловци като нас не се лъжат толкова лесно. Трябва да удвоим бдителността си, внимателно да огледаме всеки лист и всеки стрък трева, преди да се приближим до лагера на червенокожите.
— Не е ли по-добре — залита Веселяка и се огледа — да скрием конете си на сигурно място, където ще можем да ги намерим при нужда? После ще тръгнем пета да разузнаем тяхната позиция и броя им.
— Прав си, Веселяк — каза Честно сърце. — Съветът ти е добър. Така ще направим.
— В такъв случай мисля, че трябва да побързаме.
— Защо? Напротив, да не бързаме. Като видят, че не се появяваме, индианците ще отслабят бдителността си и ние ще се възползуваме от нехайството им, за да ги нападнем, ако се наложи. Освен това по-добре ще е да дочакаме нощта.
— Да скрием най-напред конете, после ще видим!
Траперите излязоха от горичката извънредно предпазливо. Вместо да прекосят потока, те обърнаха конете си, известно време вървяха по вече изминатия път, после свиха вляво, тръгнаха по едно пороище и скоро потънаха сред високите треви.
— Оставям те да водиш — каза Честно сърце, — аз съвсем не знам къде отиваме.
— Остави на мен! Веднъж случайно открих на два изстрела оттук такова място, което е истинска крепост. Там конете ще бъдат настанени чудесно, а ние ако се наложи, можем да издържим всякаква обсада.
— Карамба!11 — възкликна траперът, както обикновено, с което издаваше испанския си произход. — Как откри това неоценимо място?
— Случайно — отвърна Веселяка. — Веднъж отивах да заложа капани и реших за по-напряко да мина през планината пред нас, за да стигна по-бързо при теб. По едно време, гледам в храстите космата муцуна — беше една чудесна мечка.
— А, май че си спомням. Тогава, ако не се лъжа, ти донесе не една, а две черни мечи кожи.
— Точно така. Две бяха — мъжка и женска. Като ги видях, ловджийската ми кръв кипна. Забравих умората, напълних пушката и тръгнах след тях. Сега сам ще видиш каква крепост си бяха намерили мечките.
Веселяка слезе от коня и поведе приятеля си.
Пред тях се издигаше амфитеатрално грамада от скали с най-странни форми. Хилави храсталаци растяха тук-там, пълзящи растения се провираха в пукнатините на камъните, покриваха върховете на скалите и придаваха на тази естествена пирамида вид на разрушен феодален замък, каквито се срещат в Европа по бреговете на големите реки.
Местните ловци бяха нарекли това място „Белия замък“ заради цвета та гранитните блокове, струпани там.
— Няма да можем да се качим с конете — каза Честно сърце, като бързо и внимателно огледа мястото.
— Да опитаме все пак — рече Веселяка и поведе коня за юздата.
Изкачването беше извънредно трудно и други коне, непривикнали на най-трудни пътеки, биха паднали и биха се пребили. Трябваше най-старателно да търсят място, където да стъпят, после да направят крачка, като се прехвърлят напред, и все така по безкрайни завои, просто свят да ти се завие.
След като вървяха около половин час по този необикновено труден път, траперите стигнаха до нещо като площадка, широка най-много десет метра.
— Тук е — каза Веселяка и спря.
— Как така тук? — попита Честно сърце, който не виждаше никакъв отвор.
Веселяка се усмихна.
— Ела!
Поведе коня си и сви зад една скала. Другарят му го последва с любопитство.
Като повървяха пет минути в нещо като коридор, широк около три стъпки, двамата се намериха пред зиналата паст па една дълбока пещера.
Тази пътека, направена при някой от ужасните гърчове на природата, извънредно чести по ония места, беше толкова добре прикрита зад скали и трънаци, че можеше да бъде намерена само съвсем случайно.
Двамата другари влязоха.
Преди да почнат изкачването. Веселяка бе събрал много смолисти клони. Запали от тях два, подаде единия на Честно сърце и понесе другия.
Пещерата светна в цялото си диво величие.
Сводовете й бяха високи, обкичени с блестящи сталактити, които отразяваха светлината, удесеторяваха силата й и я превръщаха във фееричен блясък.
— Тази пещера — каза Веселяка, след като приятелят му бе огледал подробно мястото — е наистина едно от чудесата на прерията. Галерията пред нас постепенно се спуща надолу, минава под реката и излиза на другия бряг ма повече от миля разстояние в прерията. А под галерията, през която влязохме, и под тази, която е пред нас, има още четири други с отделни изходи. Виждаш, че тук няма опасност да бъдем обградени, а просторните зали представляват такова жилище, че и президентът на Съединените щати може да ни завиди.
Зарадван на това убежище, Честно сърце пожела да разгледа всичко най-подробно и при все че беше изключително мълчалив по природа, не можа да сдържи възхищението си.
— Защо не си ми казал досега?
— Чаках случай — отговори Веселяка.
