нужда.
Ще се възползуваме от този миг на спокойствие, за да опишем с няколко думи младата жена.
Доня Лус де Бермудес беше дъщеря на една по-млада сестра на генерала. Тя бе очарователно дете на не повече от шестнадесет години. Големите й черни очи с тъмни вежди, контрастиращи с бялото чисто чело, бяха оградени с дълги кадифени клепки, които свенливо засенчваха блясъка им. Малката й кораловочервена уста беше украсена с бисерни зъби. Нежната кожа на лицето й бе запазила мъшеца си и напомняше зрял плод, а оплетената й на плитки синкава коса можеше да покрие цялото й тяло.
Беше съчетание от грация и съвършенство. Необразована като всички свои съотечественички, доня Лус беше весела и засмяна, всичко я забавляваше и тя познаваше само приятната страна на живота.
Под надзора на генерала тя бе възпитавана при почти манастирски условия в една обител, откъдето бе излязла, да последва генерала в пътешествието из прериите.
Каква беше целта на това пътешествие? И защо вуйчо й държеше тя да го придружава? Това не я интересува. Тя бе щастлива, че живее на открито, че вижда непрестанно нови места и че е много по- свободна отпреди. Не искаше повече и никога не задаваше излишни въпроси на вуйчо си.
Доня Лус беше щастливо дете, живееше ден за ден, доволна бе от настоящето и не мислеше за бъдещето.
Капитан Агилар влезе, последван от Юпитер, който носеше вечерята.
Камериерката Фебея бе сложила масата.
Вечерята се състоеше от консерви и печен еленов бут.
Край масата седнаха четирима — генералът, племенницата му, капитанът и докторът.
Юпитер и Фебея поднасяха ястията.
В началото разговорът беше доста вял, но когато сътрапезниците се понахраниха, доня Лус, която обичаше да закача доктора, се обърна към него.
— Добра ли беше днешната ви реколта, докторе?
— Не много добра, сеньорита.
— Е, но, струва ми се — усмихнато каза тя, — по пътя имаше достатъчно камъни и ако искахте, можехте да съберете толкова, че да натоварите цяло муле.
— Би трябвало да сте доволен от нашето пътешествие. То ви дава възможност да задоволите страстта си към всякакви там растения — обади се генералът.
— Не особено, генерале, право казано, прерията е победна на растителни видове, отколкото предполагах. Ако не се надявах да открия едно растение, чиито свойства могат да тласнат науката напред, щях да съжалявам за моята къщичка в Гваделупа, където живеех толкова тихо и спокойно.
— Охо, ние сме едва на границата на прерията — прекъсна го капитанът. — Ще видите, като навлезем по-навътре. Няма да имате време да събирате богатствата, които ще срещате на всяка крачка.
— Дано излезете прав, капитане — въздъхна лекарят. — Само да намеря растението, което търся, друго не ми трябва.
— Сигурно е много ценно растение — рече доня Лус.
— То се знае, сеньорита — извика докторът и стана, — растение, което Линей13 е описал и класифицирал, но никой след него не е намерил. Ако го намеря, името ми ще остане в науката, а вие питате дали е ценно!
— А за какво служи? — любопитно попита тя.
— За какво служи ли?
— Да.
— За нищо — отговори ученият.
Доня Лус избухна в сребрист смях, на чиито трели биха завидели и славеите.
— И вие наричате това растение ценно?
— Да, защото е рядко.
— А!… Ясно!
— Да се надяваме, че ще го намерите, докторе — каза генералът успокоително. — Юпитер, извикай началника на водачите.
Негърът излезе и се върна почти веднага, следван от един метис.
Той беше мъж на около четиридесет години, висок, силен, мускулест. В лицето му, което не беше грозно, имаше нещо отблъскващо. Жълтите му кривогледи очи, хлътнали в орбитите, диво блестяха. Челото му беше ниско, косите къдрави, цветът на лицето му — бакърен. В целия му вид нямаше нищо приятно. Носеше дрехи на следотърсач. Беше студен, невъзмутим, много мълчалив. Наричаха го Бърборко, прякор, прикачен му от индианците или от самите му другари на подбив.
— Заповядан, драги — каза генералът и му подаде пълна чаша, ракия, наричана мескал, по името на мястото, където се произвеждате. — Пийни!
Метисът изпразни чашата на един дъх, въпреки че тя съдържаше почти литър, изтри с ръкав мустаците си и зачака.
— Смятам да се установим за няколко дни на някое безопасно място, където ще мога спокойно да направя известни проучвания — рече генералът. — Тук мястото сигурно ли е?
Очите на водача светнаха, той впери поглед в генерала и кратко отвърна:
— Не.
— Защо?
— Много индианци и диви зверове.
— Знаеш ли някое по-добро място?
— Да.
— Далече ли е?
— Не.
— На какво разстояние?
— Четиридесет мили.
— За колко дни ще стигнем?
— За три.
— Добре. Ще ни заведеш. Утре призори тръгваме.
— Това ли е всичко?
— Това е.
— Лека нощ. Водачът си отиде.
— Обичам тоя Бърборко, защото разговорът с него не е отегчителен — усмихна се капитанът.
— Бих предпочел да говореше повече — каза докторът и поклати глава. — Винаги изпитвам медове ри е към много затворените хора, все ми се струва, че крият нещо.
След като излезе от палатката, водачът се върна при другарите си и оживено заговори с тях на тих глас.
Нощта беше прекрасна. Събрани пред палатката, пътешествениците разговаряха и мушеха.
Допя Лус пееше една от онези прелестни, пълни е нежност креолски мелодии.
На хоризонта се появи изведнъж червеникаво зарево, което бързо се разпространи; проехтя продължителен тътен като далечен гръм.
— Какво е това? — извика генералът и стана.
— Прерията гори — невъзмутимо отвърна Бърборко. Страшната вест, съобщена толкова спокойно, вдигна глъч в целия лагер. Трябваше веднага да избягат, ако не искаха да изгорят живи.
Един от водачите се възползува от безредието, промъкна се между денковете и изчезна в прерията, след като си размени с Бърборко няколко тайнствени знаци.
V
КОМАНЧИТЕ
Скрити в гъстия листак на корковия дъб, Честно сърце и Веселяка наблюдаваха команчите.
Индианците разчитаха на бдителността на своите часови. Не подозираха, че неприятелите им са толкова близо и наблюдават и най-малките им движения. Клекнали или налягали край огъня, те ядяха и пушеха безгрижно.
