Уланите се изповядваха един на друг.
Водачите бяха потънали в мрачно отчаяние.
Генералът обвиняваше съдбата за нещастието, си.
Лекарят съжаляваше само за растението, което не бе успял да намери. За мело всичко отстъпваше пред това нещастие.
Скръстила ръце и коленичила, доня Лус горещо се молеше.
Огънят продължаваше да настъпва със своя авангард от диви животни.
— О! — извика генералът и разтърси ръката на водача. — Нима ще ни оставиш да изгорим, без да направиш нищо да ни спасиш?
— Какво мога да сторя срещу съдбата — невъзмутимо отвърна Бърборко.
— Няма ли някакъв начин да избегнем смъртта?
— Не.
— Има — извика един мъж с полуобгорели коси и лице, който се покатери през денковете и се втурна в лагера, следван от друг човек.
— Кой сте вие? — извика генералът.
— Не е важно — сухо отговори новодошлият. — Идвам да ви спася. Моят другар и аз бяхме вън от опасност. За да ви се притечем на помощ, ние поехме невероятен риск и това е достатъчно. Спасението ви зависи от вас.
— Командувайте — каза генералът, — аз съм готов да изпълнявам.
— Нямате ли водачи?
— Имаме — отговори генералът.
— Тогава те са или предатели, или страхливци. Защото начинът на спасение в подобни случаи е известен на всички в прерията.
Генералът подозрително изгледа Бърборко, който се стресна от идването на двамата непознати.
— Всъщност — добави ловецът — после ще уреждате сметките си с тях. Сега не е време.
При вида на този решителен човек, който говореше кратко и авторитетно, мексиканците почувствуваха, че той ще ги спаси. Заедно с надеждата и смелостта им се възвърна и те се приготвиха да изпълнят веднага заповедите му.
— Бързо! — каза ловецът. — Изскубете тревата около лагера.
Всички се заловиха за работа.
— Ние — продължи чужденецът, като се обърна към генерала — ще вземем мокри одеяла и ще ги прострем пред денковете.
Генералът, капитанът и лекарят, ръководени от ловеца, изпълниха неговите нареждания, докато приятелят му ловеше с ласо конете и ги връзваше в средата на лагера.
— По-бързо, по-бързо! — непрестанно викаше траперът. — Пожарът приближава!
И хората заработиха още по-усърдно.
Скоро широко пространство беше почистено.
Доня Лус гледаше с възхищение странния мъж, появил се толкова неочаквано и съдбоносно. Лице в лице с ужасната надвиснала опасност, той изглеждаше спокоен и хладнокръвен, като че имаше власт над страшната стихия, която бързо се приближаваше. Девойката не можеше да откъсне поглед от него. Чувствуваше се неволно привлечена от този неизвестен спасител, чийто глас, движения, с една дума, цялата му личност, я покоряваше.
Когато тревите и растенията бяха изкоренени с трескава бързина, присъща на хора, заплашени от смъртна опасност, траперът се усмихна леко.
— Сега — каза той на мексиканците — другото оставете на нас. — А вие добре се завийте с мокри одеяла.
Всички изпълниха съвета му.
Непознатият се огледа, после даде знак на другаря си и тръгна по посока на огъня.
— И аз ще дойда с зае — каза генералът с любопитство.
— Добре — кратко отвърна непознатият.
Като стигна на края на очистеното пространство, ловецът събра с крак купчина трева и сухи дърва, сипа отгоре малко барут и го подпали.
— Какво правите? — извика генералът удивено.
— Ще видите. Сражавам се срещу огъня с огън — отговори просто ловецът.
Приятелят му правеше същото на противоположната страна на лагера.
Бързо се издигна завеса от пламъци и в течение на няколко минути почти скри лагера под огнен свод.
Измина четвърт час в ужасна тревога, в непоносимо напрежение.
Постепенно пламъците намаляха, въздухът се поизчисти, димът се разнесе, бученето на пожара отслабна.
Хората започнаха да се разпознават сред страшния хаос.
Всички въздъхнаха с облекчение. Лагерът беше спасен.
Победен от ловеца, пожарът, чийто грохот заглъхваше, вече носеше в друга посока опустошенията си.
Всички се спуснаха към непознатия да му благодарят.
— Вие спасихте живота на племенницата ми — каза генералът пламенно, — как да ви се отблагодаря?
— С нищо не сте ми задължен, господине — просто отговори траперът. — В прерията всички са братя. Като ви се притекох на помощ, аз изпълних само дълга си.
Щом първите мигове на радост преминаха и редът в лагера бе донякъде възстановен, всички отидоха да си починат, тъй като страшните преживявания през тази нощ ги бяха изтощили.
Двамата ловци отблъснаха скромно, но твърдо всички предложения, които генералът им направи, за да им се отблагодари, спокойно се изтегнаха върху денковете да си отдъхнат няколко часа.
Малко преди изгрев слънце те станаха.
— Земята е изстинала — каза единият. — Да тръгваме, преди хората да са се събудили, иначе няма да ни пуснат току-така.
— Да тръгваме — само рече другият.
В мига, когато напускаха лагера, една ръка леко се допря до рамото на първия. Той се обърна.
Пред него стоеше доня Лус.
Двамата мъже се спряха и поздравиха почтително младата жена.
— Напускате ли ни? — попита тя с нежния си мелодичен глас.
— Налага се, сеньорита — отговори единият от ловците.
— Разбирам — каза тя с очарователна усмивка, — след като ни спасихте, няма вече какво да Правите тук, нали?
Двамата мъже се поклониха безмълвно.
— Мога ли да ви помоля за нещо? — запита тя.
— Кажете, сеньорита!
Тя свали от врата си кръстче с диаманти.
— Вземете го за спомен от мен! Ловецът се поколеба.
— Моля ви! — промълви тя просълзена.
— Приемам, сеньорита — каза ловецът развълнувано и сложи кръстчето на гърдите си до муската. — Ще имам още един талисман освен този, който ми е дала майка ми.
— Благодаря — радостно отговори младото момиче. — И още нещо…
— Слушам.
— Как се казвате?
— Другарят ми се нарича Веселяка.
— А вие?
— Честно сърце.
Траперите се поклониха още веднъж за сбогом, бързо се отдалечиха и скоро се загубиха в здрача.
