— Само няколко минути! — отвърна тя и се прибра в палатката.
— Добре тогава, съгласен съм — каза той и тръгна след нея.
Младото момиче запляска радостно с ръце. След миг закуската бе готова и двамата седнаха на масата.
Докато сипваше на вуйчо си и внимаваше нищо да не му липсва, доня Лус го наблюдаваше под око и изглеждаше толкова смутена, че накрая генералът я запита, като я гледаше изпитателно:
— Я кажи, сигурно си решила да ме молиш за нещо, Лусита. Нали знаеш, че нищо не мога да ти откажа.
— Вярно е, вуйчо. Но този път се страхувам, че мъчно ще успея да ви убедя.
— А, значи е нещо сериозно? — весело запита генералът.
— Напротив, мили вуйчо, но въпреки това се страхувам, че ще ми откажете.
— Говори, мое дете — отвърна старият воин разчувствуван, — говори без страх. Когато ми кажеш всичко, тогава ще ти отговоря.
— Е, добре, вуйчо — изчерви се доня Лус и продължи с решителен го: — Трябва да ви призная, че никак не ми е приятно да стой в лагера.
— Разбирам те много добре, мое дете, но какво мога да направя?
— Всичко.
— Как така?
— Вижте, вуйчо! Ако и вие стояхте тук, нямаше да има значение. Щяхте да бъдете при мене.
— Много мило е това, което ми казваш, но ти знаеш, че не мога да бъда постоянно тук, тъй като отсъствувам всяка сутрин.
— Да, точно това е пречката.
— Наистина.
— Но ако вие поискате, тя може лесно да бъде превъзмогната.
— Така ли мислиш?
— Сигурна съм.
— Не виждам как може да стане това. Освен ако реша да не излизам и да стоя при тебе.
— О, има начин всичко да се уреди.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се, вуйчо.
— Я гледай, я гледай, и какъв е този начин, миличка?
— Няма да ми се сърдите, нали, вуйчо?
— Глупавичка! Сърдил ли съм ти се някога?
— Вярно, вие сте толкова добър.
— Хайде, говори, малка хитрушо!
— Е, добре, вуйчо, този начин е…
— Този начин е…?
— Да ме вземате със себе си всяка сутрин.
— Охохо! — сви вежди генералът. — Знаеш ли какво искаш, мило дете?
— Но, вуйчо, нещо съвсем естествено, струва ми се. Генералът не отговори. Беше се замислил. Доня Лус следеше с тревога лицето му.
След няколко мига той вдигна глава.
— Всъщност — промълви той — така може би е по-добре. Наистина ли ще ти бъде приятно да идваш с мене? — зашита той, вперил поглед в лицето й.
— О, мили вуйчо, вие сте толкова добър!
— Е добре, приготви се; отсега нататък ще ме придружаваш в моите утринни разходки.
Доня Лус скочи, целуна вуйчо си развълнувано и нареди да оседлаят коня й.
Четвърт час по-късно младото момиче и генералът, предшествувани от Бърборко и следвани от двама улани, напуснаха лагера и навлязоха в гората.
— В коя посока искате да отидем днес, генерале? — запита водачът.
— Заведете ни до трал е реките хижи, за които ни споменахте вчера.
Водачът се поклони в знак на покорство. Малкият отряд вървеше бавно и трудно по едва очертана пътека, на всяка крачка канете се заплитаха е лиани или се препъваха в корени на дърветата, подаващи се от земята.
Доня Лус беше щастлива. Може би при тези разходки щеше да срещне Честно сърце.
Бърборко, който вървеше няколко крачки напред, изведнъж нададе вик.
— Е, какво толкова необикновено става, Бърборко, та се решавате да си отворите устата — запита генералът.
— Пчели, господарю!
— Как пчели? Нима има пчели по тези места?
— Да, отскоро.
— Как отскоро?
— Точно така. Нали знаете, че пчелите са пренесени в Америка от белите?
— Вярно. Но как ще има пчели тук?
— Много просто. Пчелите са предните постове на белите. С нахлуването на белите във вътрешността на Америка пчелите отлитат напред, за да им очертаят пътя и да посочат обезлесените места. Появяването им в някоя необитаема област винаги предвещава пристигането на колония пионери или скватери.
— Колко странно! — промълви генералът. — Сигурен ли сте в това, което казвате?
— О, разбира се, господарю. Това е известно на всички индианци. И те никога не се мамят: оттеглят се, щом видят, че пристигат пчели.
— Много чудно наистина!
— Медът им сигурно е много вкусен — каза доня Лус.
— Чудесен, сеньорита, ако искате, много лесно ще ви извадим мед.
— Съгласни сме — каза генералът.
Водачът сложи върху храстите примамка за пчели и след малко забеляза с острия си поглед, че няколко насекоми вече се вият над гъстака. Направи знак на следващите го да спрат.
Пчелите накацаха върху примамката, опитаха я от всички страни и след като се запасиха, се издигнаха високо във въздуха и бързо като куршуми полетяха в права линия.
Водачът проследи внимателно посоката, в която пчелите отлетяха, даде знак на генерала и на останалите да го последват. След това препусна, прескачайки преплетените корени, падналите дървета, храстите, без да сваля поглед от небето. По този начин след едночасова изтощителна гонитба успяха да открият кошера в хралупата на едно изсъхнало абаносово дърво. Със силно жужене пчелите нахлуха в него през един отвор на повече от осемдесет стъпки над земята.
Водачът предупреди спътниците си да стоят по-далеч, за да не ги засегне падащото дърво или гневът на пчелите, и със секира започна да сече дървото. Пчелите не изглеждаха никак уплашени от ударите на секирата и продължаваха да влизат и излизат от естествения си кошер. Даже силното пращене, което предвещаваше падането на стеблото, не ги отклони от работата им. Най-после дървото се сгромоляса с трясък, разцепи се и разкри цялото богатство, събрано от пчелната колония.
Водачът грабна сноп суха трева, която бе приготвил, и я запали, за да се предпази от пчелите. Но те никого не нападнаха, не търсеха отмъщение. Бедните животинчета бяха зашеметени, летяха около разрушеното си владение и само се чудеха каква е тази катастрофа.
Водачът и уланите се заеха да извадят питите с лъжици и ножове и да ги сложат в мехове. Медът в едни пити беше тъмнокафяв и явно по-отдавнашен, в други — чисто бял, а в трети съвсем бистър.
Докато всички бързаха да приберат най-хубавите пити, от всички точки на хоризонта запрелитаха безброй рояци пчели, нахълтаха в разчупените пити и обираха меда, докато бившите собственички на кошера, изтощени и замаяни, наблюдаваха разграбването на имуществото си, без ни най-малък опит да спасят поне част от него.
Слисването на пчелите от кошера, които пристигаха след катастрофата, бе неописуемо. Те идваха натоварени, кръжаха над мястото на старото дърво, чудеха се, че е пусто, най-после, изглежда, разбираха
