Черния елен да го последва и двамата излязоха от колибата.
След като се поотдалечиха, генералът се разположи до едно абаносово дърво и покани спътника си също да седне. След кратко мълчание каза:
— Приятелю, позволете ми най-напред да ви благодаря за топлото гостоприемство. Сега искам да ви задам някои въпроси.
— Кабалеро — отговори уклончиво траперът, — вие знаете какво казват червенокожите: между всяка дума смукни от лулата си, за да премислиш по-добре какво ще кажеш.
— Това е разумно. Но бъдете спокоен. Нямам никакво намерение да ви задавам въпроси, отнасящи се до вашата професия или до нещо друго, което лично ви засяга.
— Ако мога да ви отговоря, кабалеро, бъдете сигурен, че не ще се поколебая да задоволя желанието ви.
— Благодаря, приятелю, тъкмо това исках да чуя. Сега ми кажете, от колко време живеете в прериите?
— От десет годили вече, господине, и дано да остана тук още толкова.
— Значи този живот ви харесва?
— Повече, отколкото можете да си представите. Само човек, дошъл тук почти от детска възраст, преживял всички неволи, всички страдания, изпитал всички превратности, може да разбере опияняващия чар на този живот, неземните радости и непознатите усещания, които той ни доставя. О, кабалеро, най- красивият, най-големият град на стара Европа е жалък, гаден и долен в сравнение с тази пустош. Вашият посредствен, уреден, ограничен живот не може да се сравни с нашия. Само тук човек диша свободно, с пълни гърди, само тук може да живее, да мисли. Цивилизацията го свежда почти до равнището на звяр, като му оставя само толкова инстинкт, колкото да преследва неуморно отвратителните си лични интереси. А тук, в прерията, сред пустошта, лице с лице с природата, мислите се окрилят, душата се възвеличава и той става действително това, за което е предопределен, а именно — цар на всички творения.
Докато говореше, траперът се преобрази, лицето му доби вдъхновен израз, очите му блестяха, движенията му излъчваха благородство, каквото само страстта може да породи.
Генералът дълбоко въздъхна и една сълза се търкулна по страната му.
— Наистина — тъжно каза той, — този живот има странно очарование за хора, които са го живели, и то ги държи завинаги. А вие откъде дойдохте в прериите?
— От Квебек, господине, аз съм канадец.
— Аха!
Настъпи мълчание, После генералът запита:
— Няма ли мексиканци между вашите другари?
— Има неколцина.
— Бих искал да получа някои сведения за тях.
— Само един човек може да ви ги даде, но за съжаление в момента не е тук.
— А как се казва той?
— Честно сърце.
— Честно сърце! — повтори генералът оживено. — Струва ми се, че познавам този мъж.
— Наистина.
— Боже мой, колко жалко, че не е тук!
— Но вие много лесно можете да го видите, ако действително желаете това.
— Да, много бих искал.
— Тогава бъдете спокоен, скоро ще го видите.
— Как така?
— О, много просто. Честно сърце слага капаните си до моите. Сега аз ги наглеждам, но той скоро ще се върне.
— Дано! — възбудено каза генералът.
— Щом се върне, ще ви предупредя, ако дотогава не сте напуснали лагера.
— Нима знаете къде станува моят отряд?
— В прерията се знае всичко, което става — усмихна се траперът.
— Значи обещавате?
— Давам ви думата си, господине.
— Благодаря.
Доня Лус излезе от хижата.
Пътниците начело с генерала се качиха на конете си, благодариха на траперите за сърдечното гостоприемство и потеглиха обратно към лагера.
XVI
ПРЕДАТЕЛСТВО
Завръщането беше тъжно. Генералът бе погълнат от мисли — припомняше си разговора с трапера. Доня Лус разсъждаваше върху предупреждението му. Заинтригуван от разговорите на Черния елен е младото момиче и с генерала, водачът чувствуваше че ще трябва да бъде нащрек. Само двамата улани яздеха безгрижно, понеже не подозираха драмата, която се разиграваше около тях, и мислеха само за почивка.
Бърборко неспокойно се оглеждаше на всяка крачка, сякаш търсеше съучастници сред гъсталака, през който малката група се движеше.
Денят преваляше, слънцето скоро щеше да се скрие и тайнствените обитатели на гората от време на време вече надаваха глухи ръмжения.
— Далеч ли сме още? — запита генералът.
— Не — отговори водачът, — няма повече от час.
— Да побързаме тогава, не искам нощта да ни свари в тези гъсталаци.
Групата препусна в бърз тръс и за по-малко от половин час стигна до първите укрепления на лагера.
Капитан Агилар и докторът посрещнаха пътниците.
Вечерята беше отдавна готова и всички седнаха на трапезата.
Но тъгата, която бе обхванала генерала и племенницата му, се засилваше, вместо да изчезне. Това се чувствуваше ясно и всички се хранеха бързо, без да разговарят. Накрая, под предлог, че е изморен, всеки се оттегли за почивка, но всъщност искаше да бъде сам и да се съсредоточи върху днешните събития.
И водачът не се чувствуваше спокоен. Един мъдрец е казал, че нечистата съвест е най-тягостният другар за през нощта. А съвестта на Бърборко беше най-мръсна от всички нечисти съвести и затова никак не му се спеше. Той се разхождаше из лагера, напразно търсеше в изтерзания си от безпокойство, а може би и от угризения мозък някакъв начин да излезе от кашата, в която се бе забъркал, но колкото и да мъчеше въображението си, не успяваше да надвие страха.
Вече бе късна нощ, луната се бе скрила, над стихналия лагер се бе спуснал дълбок мрак.
Всички спяха или се преструваха, че спят. Само водачът, който бе поел първата смяна, бдеше, седнал на един денк; скръстил ръце, втренчил поглед, той се чувствуваше обзет от все по-мрачни мисли.
Внезапно някаква ръка докосна рамото му и нечий глас пошушна на ухото му само една дума:
— Кенеди!
С обичайните при всички случаи за индианеца и метиса хладнокръвие и бавност водачът се огледа изпитателно, за да разбере дали е сам, после хвана ръката, която още бе облегната на рамото му, и повлече нощния посетител към един отдалечен кът, където беше сигурен, че никой не ще ги види.
Когато двамата мъже минаваха покрай палатката, завесата се полуотвори и една сянка се плъзна безшумно след тях.
Двамата мъже се прикриха между денковете, застанаха съвсем близо един до друг и заговориха шепнешком.
— Слава богу! — промълви водачът. — С нетърпение чаках да дойдеш, Кенеди!
— Знаеше ли, че ще дойда? — запита другият недоверчиво.
— Не, но се надявах.
