— Нещо ново?
— Да, много.
— Говори бързо!
— Всичко е загубено.
— Ха! Какво искаш да кажеш?
— Това, което казвам. Днес генералът, аз го водех, отиде…
— Зная, видях ви.
— По дяволите! Защо не ни нападна?
— Бяхме само двама.
— Аз щях да съм третият и щяхме да бъдем с равни сили, с генерала имаше само двама улани.
— Вярно, не се сетих.
— Сгрешил си, всичко щеше да бъде вече свършено, а сега вероятно планът ни ще пропадне.
— Как така?
— Е! Ясно как. Генералът и племенницата му разговаряха надълго с тоя хитрец Черния елен, а както ти е известно, той отдавна ме познава и сигурно ги е предупредил да се пазят от мене.
— Защо тогава ги заведе до езерото на бобрите?
— Можех ли да предполагам, че ще срещнем този проклет трапер?
— При нашия занаят трябва да бъдем винаги нащрек.
— Прав си. Наистина сбърках. Но сега нищо не може да се направи, защото ми се струва, че Черния елен е осведомил подробно генерала за мен.
— Хм! Сигурно е така, какво да правим тогава?
— Трябва да действуваме колкото може по-бързо, за да нямат време да вземат мерки.
— Точно това искам и аз, нали знаеш?
— Да. Къде е капитанът? Върна ли се вече?
— Пристигна тази вечер. Всички наши хора са скрити в пещерата. Четиридесет души.
— Браво! Ах, защо не дойдохте всички, а само ти? Видя ли какъв удобен случай изпуснахме. Те спят като заклани, за десет минути щяхме да ги изловим.
— Прав си, но не може всичко да се предвиди. Освен това иначе беше уговорено с капитана.
— Вярно. Ами тогава защо си дошъл?
— За да ти известя, че сме готови и чакаме само сигнал от тебе, за да действуваме.
— Кажи как да постъпя, посъветвай ме!
— Какво дяволите, искаш да те посъветвам? Знам ли аз какво става тук, та да ти кажа как да действуваш?
Водачът помисли, след това вдигна глава и внимателно се вгледа в небето.
— Слушай — каза той, — сега е най-малко два часът.
— Да.
— Ще се върнеш в пещерата.
— Веднага ли?
— Да.
— Добре. После?
— Ще кажеш на капитана, че ако иска, ще му предам момичето още тази нощ.
— Хм, това ми изглежда трудно.
— Ти си просто глупак.
— Може, обаче не виждам как ще свършиш тази работа.
— Чакай малко. Охраната на лагера е разпределена така: през деня войниците караулят на укрепленията. Но тъй като не са свикнали с живота в прерията и през нощта тяхната помощ би била повече вредна, отколкото полезна, другите водачи и аз сме натоварени с охраната на лагера, докато войниците спят.
— Умно са го измислили — засмя се Кенеди.
— Нали? — отвърна Бърборко. — Всички пристигате на коне. Когато наближите подножието на хълма, шестима посмели между вас ще дойдат с мене и с тяхна помощ се наемам да вържа войниците и самия генерал, докато спят.
— Добре, плана си го бива.
— Намираш ли?
— Разбира се.
— Много добре. Щом вържем нашите юнаци, аз ще свирна и капитанът ще дойде с останалата част от групата. Тогава вече той сам да се разправя с момичето, аз няма да се меся.
— Чудесно.
— По този начин ще избегнем проливане на кръв и излишни изстрели, щом можем да минем и без тях.
— Доста си предпазлив.
— Дявол да го вземе, слушай, драги, когато се върши такава доходна работа, трябва да се направи всичко, за да успее.
— Умно казано. Твоят план много ми харесва и искам незабавно да го осъществим. Но най-напред нека се разберем как да действуваме, за да се избягнат недоразуменията, които са винаги неприятни.
— Добре.
— Ако, както се надявам, капитанът одобри твоя план и сметне, че ще се изпълни успешно, щом стигнем до подножието на хълма, аз ще се кача с петима мъжаги, които лично ще избера. От коя страна ще ме вкараш в лагера?
— Ами че оттам, откъдето сега влезе, мястото ти е познато.
— А ти къде ще бъдеш?
— На самия вход, готов да ви помагам.
— Добре. По всичко се разбрахме. Нещо друго имаш ли да ми казваш?
— Нищо.
— Тогава тръгвам.
— Да, колкото по-рано, толкова по-добре.
— И тук си прав. Заведи ме сега до мястото, откъдето трябва да изляза. Толкова е тъмно, че ако вървя сам, може да се заблудя и да се спъна в някой заспал войник, а това ще ни обърка сметките.
— Дай си ръката.
— Ето.
Двамата мъже станаха и се отправиха към мястото, откъдето трябваше да излезе пратеникът на капитана. Но в същия миг някаква сянка изникна пред тях и един глас каза твърдо:
— Вие сте предатели и ще умрете!
Въпреки цялото си хладнокръвие двамата мъже за миг се смразиха от страх.
Без да им даде време да се опомнят, лицето, което бе извикало, стреля с два пистолета срещу тях почти от упор.
Бандитите изреваха: единият падна, другият скочи като оцелот, прехвърли се през укрепленията и изчезна, преди да успеят да стрелят още веднъж по него.
Двата изстрела и викът на бандитите разбудиха лагера. Всички се спуснаха към укрепленията.
Генералът и капитан Агилар пристигнаха първи на мястото, където се бе разиграла описаната сцена.
Те завариха доня Лус с два пламтящи пистолета в ръце, а в краката й се гърчеше мъж в предсмъртни конвулсии.
— Какво значи това, мила племенничко, какво, за бога, е станало? Ранена ли си? — уплашено запита генералът.
— Успокойте се, вуйчо, не съм ранена — отговори младото момиче, — аз само наказах един предател. Двама негодници заговорничеха в тъмнината срещу нас; единият избяга, но мисля, че този е тежко ранен.
Генералът бързо се наведе към бандита. При светлината на факела, който носеше в ръка, той позна
