Кенеди, водача, за когото Бърборко заявяваше, че е изгорял жив по време на пожара в прерията.
— О — каза той, — какво значи това?
— Това значи, вуйчо, че ако провидението не ми бе помогнало, група бандити, които се крият някъде наблизо още тази нощ щяха да ни нападнат изневиделица.
— Тогава да не губим време.
Подпомогнат от капитан Агилар, генералът побърза да вземе всички мерки, за да отблъснат евентуално нападение.
Бърборко бе избягал, но широка кървава следа показваше, че е тежко ранен. Ако беше светло, щяха да се опитат да го преследват и може би щяха да го заловят, но в тоя мрак, като при това не знаеше дали няма скрити наблизо врагове, генералът не позволи на войниците да излязат от лагера и да рискуват живота си. Предпочете да остави на негодника възможност за спасение.
Кенеди беше мъртъв.
След като първото вълнение и напрежението от непосредствената опасност преминаха, доня Лус почувствува, че е жена. Силите й я напуснаха, очите й се замъглиха, конвулсивни тръпки разтърсваха цялото й тяло, краката й се подкосиха и тя сигурно щеше да падне на земята, ако докторът не беше я задържал.
Той я отнесе почти в безсъзнание в платката и положи всички необходими грижи за здравето й.
Доня Лус постепенно дойде на себе си, сърцето й се успокои, мисълта й се изясни.
Тя си припомни препоръката, която й бе направил същия ден Черния елен, и разбра, че е дошъл часът да го помоли за помощ. Направи знак на доктора да се приближи.
— Драги докторе — тихо каза тя, — искате ли да ми направите една голяма услуга?
— Разчитайте на мен, сеньорита.
— Познавате ли трапера Черния елен?
— Да, неговата колиба е близо до езерото на борбите.
— Точно така. Добри ми докторе, щом се съмне, трябва да отидете при него и да му кажете, че идвате от мое име.
— Но защо, сеньорита?
— Моля ви се — дяволито каза тя.
— О, тогава можете да бъдете спокойна, ще отида — отговори лекарят.
— Благодаря ви.
— И какво трябва да му кажа?
— Ще му разправите всичко, което стана тук тази нощ.
— Разбира се.
— И после ще добавите, запомнете добре тези думи, трябва точно да му ги предадете.
— Слушам с двете си уши. Ще запечатам тези думи в мозъка си.
— „Черен елен, часът удари!“ Разбрахте, нали?
— Отлично, сеньорита.
— Заклевате ли се да направите това, което ви моля?
— Заклевам се — каза той сериозно. — При изгрев слънце ще отида при трапера, ще му разкажа всичко, което стана тук през нощта, и ще добавя: „Черни елен, часът удари!“ Това ли е всичко, което желаете от мен?
— Да, това е всичко, драги докторе.
— Е, добре, почивайте си без страх, сеньорита, заклевам се в честта си, че ще сторя това, което ми поръчахте.
— Благодаря ви — промълви младото момиче с мила усмивка и стисна ръката му.
След това, сломена от ужасните преживявания през нощта, тя се отпусна на леглото си и заспа здрав възстановителен сън.
Призори, въпреки че генералът напразно се постара да му попречи да замине, като му посочи всички опасности, достойният учен отхвърли всички доводи на приятеля си и без да му даде никакви обяснения, излезе от лагера и се спусна по хълма. Като стилна до гората, той пришпори коня си и се понесе в галоп към колибата на Черния елен.
XVIII
ОРЛОВА ГЛАВА
Орлова глава беше колкото предпазлив, толкова и решителен вожд. Той знаеше, че може да очаква всичко от американците, ако не успее да прикрие напълно следите си.
Затова след успешното изненадващо нападение срещу белите, които отскоро бяха разорали земите по брега на Великата канадска река, той не пренебрегна нито една предохранителна мярка, за да запази отряда си от ужасното отмъщение, което го заплашваше.
Човек едва ли може да си представи умението на индианците да заличават следите си.
Те минават по двадесет пъти през едно и също място, смесват следите си, докато станат неразгадаеми, без да пропуснат нито едно възвишение или падина, вървят в стъпките си един след друг, за да прикрият броя си, газят по цели дни в потоците, като понякога водата им стига до кръста, случва се дори последователно да заличават с ръка една по една дирите, които биха могли да насочат хитрите им и проницателни врагове.
Племето змия, към което се числяха воините, командувани от Орлова глава, наброяваше около петстотин души. То бе навлязло в прерията, за да лови бизони и да води непрекъснати сражения с поуните и сиуксите, с които постоянно враждува.
Целта на Орлова глава бе, щом привърши похода, да се присъедини към братята си, за да скрие на сигурно място плячката, заловена при превземането на селото. Освен това имаше намерение да вземе участие във великия по-ход, който племето му подготвяше срещу траперите — бели и метиси, — разпръснати из прерията, които индианците смятаха, и то напълно основателно, за свои безпощадни врагове.
Въпреки многобройните предпазни мерки отрядът вървеше бързо.
Вечерта на шестия ден след унищожаването на форта команчите се спряха на брега на една безименна рекичка, каквито често се срещат по тия места, и се приготвиха за пренощуване.
Няма нищо по-просто от установяването на индиански лагер, когато червенокожите воини са на пътеката на войната, т.е. в боен поход.
Те спъват конете, за да не могат да се отдалечават: ако няма опасност от изненада, запалват огън сред лагера, а в противен случаи всеки сам се грижи да се нахрани и подслони.
От напускането на разрушения форт разузнавачите не бяха открили никакви съмнителни следи и команчите напредваха без никакви опасения, че са наблюдавани или следени от враговете си.
Те бяха наближили лагера на своето племе, тъй че се намираха в пълна безопасност.
Орлова глава нареди да се запали огън и лично постави часови, за да бдят за сигурността на воините.
След като взе тези предохранителни мерки, военачалникът се облегна на едно абаносово дърво, извади лулата си и заповяда да му доведат стареца и мексиканката.
Когато двамата се изправиха пред него, Орлова глава поздрави сърдечно стареца и му предложи лулата си в знак на благоволение. Старецът пое лулата и се приготви да отговаря на въпросите, които без съмнение индианският вожд се канеше да му зададе.
И наистина, след кратко мълчание Орлова глава заговори.
— Добре ли се чувствува моят брат сред червенокожите? — запита той.
— Нямам право да се оплаквам, вожде — отговори старецът. — Откакто съм при вас, с мен се отнасят с голямо уважение.
— Моят брат е приятел — надуто отговори команчът. Старецът се поклони.
— Ние сме вече в нашите ловни земи — поде индианецът, — а моят брат, Беловласата глава, е уморен от дългия си живот. Той е много по-добър за огъня на Съвета, отколкото да преследва на кон елени или бизони. И тъй, какво желае моят брат?
— Вожде — отговори старецът, — вашите думи са самата истина. Беше време, когато като всяко дете на
