Мексико са главната основа на религията. Когато вуйчо й я взе от манастира, за да я поведе из прерията, младото момиче не познаваше дори най-незначителните изисквания на живота и знаеше за външния свят, в който изведнъж бе потопено, толкова, колкото слепец по рождение знае за блясъка на слънчевите лъчи. Това нейно невежество бе добре дошло за плановете на вуйчо й и то за самата доня Лус се оказа сериозна пречка, в която тя често, без да ще, се препъваше.
Благодарение на грижите на вуйчо й дните преди заминаването им изтекоха почти безоблачно. Трябва все пак да отбележим една случка, на вид без значение, но която остави в душата на доня Лус дълбоки следи. Генералът бе цял погълнат от подготовката на експедицията — наемаше хора, за всичко трябваше да се погрижи и бе принуден да изостави племенницата си. За да не скучае обаче, ако стои все сама с една старица в неговия дворец на Кале де лос платерос, той често я изпращаше у една своя сродница, в чийто дом се събираше отбрано общество, сред което момичето прекарваше относително приятни вечери.
Една вечер имаше повече гости и те се разотидоха по-късно. Старият часовник на манастира Мерсед едва започваше да бие единадесет, когато доня Лус и гувернантката й, водени от един слуга с голям фенер в ръка, се прибираха в двореца, като плахо се оглеждаха. На няколко крачки от двореца, на ъгъла на улиците Св. Августин и Платерос, четири-пет съмнителни лица изникнаха сякаш от земята, с един удар загасиха фенера на слугата и заобиколиха двете жени. Ужасът на младото момиче беше неописуем.
То беше толкова изплашено, че не можа дори да извика, само падна на колене пред бандитите със сплетени ръце, докато гувернантката надаваше оглушителни писъци.
Мексиканските бандити, които бяха много делови хора, на бърза ръка завързаха устата на гувернантката с кърпата й и я принудиха да млъкне. После, с онова спокойствие, с което подобни хора си вършат работата, сигурни в своята безнаказаност, понеже делят плячката си с властите, се заеха да пребъркват жертвите си. Не срещнаха никаква съпротива. Напротив, двете жени сами побързаха да дадат скъпоценностите си, които бандитите радостно набутаха в джобовете си.
Но в решителния момент една шпага внезапно изсъска над главите им и двама бандити се простряха на земята, като кълняха и виеха от болка. Останалите обаче, засегнати от такова нападение, на каквото не бяха свикнали, се окопитиха и се нахвърлиха срещу неизвестния нападател, за да отмъстят за другарите си. Последният, без да се плаши от броя им, отстъпи крачка, зае отбранителна позиция и се приготви добре да ги посрещне. Случайно лунен лъч освети лицето му. Бандитите се стъписаха и скриха своите мучете в ножниците.
— Аха — рече непознатият с презрителна усмивка, — познахте ли ме, гълъбчета? Дявол да го вземе. Така ли изпълнявате заповедите ми? Ще поговорим по това. Хубав урок щях да ви дам.
Бандитите стояха неми, съкрушени и привидно разкаяни.
— А сега, господа нехранимайковци — продължи непознатият, — изпразвайте джобовете си и върнете на тези дами всичко, което сте им отнели.
Бандитите незабавно развързаха гувернантката и върнаха богатата плячка, която преди миг вече смятаха за своя собственост.
Доня Лус не можеше да дойде на себе си от изненада. Тя оглеждаше с голямо удивление странния мъж, който имаше такава власт над бандити без съвест и без чест.
— Всичко ли е върнато? — обърна се непознатият към нея. — Нищо ли не ви липсва, сеньорита?
— Нищо господине — отвърна тя ни жива, ни умряла, без даже да разбира какво говори.
— А сега — продължи той, обръщайки се към бандитите — да се махате веднага! Аз ще съпроводя дамите.
Бандитите не чакаха втора покана. Те изчезнаха като ято гарвани, отнасяйки със себе си ранените.
След като остана сам с двете жени, непознатият спасител се обърна към доня Лус.
— Позволете ми, сеньорита — каза той с най-изискана вежливост, — да ви придружа до вашия дворец, тъй като още не сте се съвзели от преживения страх.
Без да отговори, младото момиче машинално се улови за подадената му ръка.
Когато стигнаха до двореца, непознатият почука на входа, свали шапка и каза:
— Сеньорита, щастлив съм, че случаят ми позволи да ви окажа една малка услуга. Ще имам честта пак да ви видя. От дълго време следя незабелязано стъпките ви. Надявам се, че след като имах щастието да ви заговоря, ще ми се удаде да сторя това и втори път, сигурен съм в това, въпреки че скоро ще заминете на дълго пътешествие. Ето защо позволете ми да ви кажа не сбогом, а довиждане.
И той се поклони дълбоко пред младото момиче, после бързо се отдалечи.
Няколко дни след тази странна случка, за която доня Лус не счете за нужно да казва на вуйчо си, тя напусна Мексико, без да срещне непознатия. В навечерието на заминаването обаче младото момиче намери върху молитвеника си лист хартия, сгънат на четири, на който с дребен, изящен почерк бе написано:
„Вие заминавате, доня Лус, спомнете си, че ви казах довиждане.
Тази странна среща дълго време бе занимавала въображението на доня Лус. Тя бе допуснала даже за миг, че спасителят й и Честно сърце са едно и също лице. Но това предположение бързо отпадна. Имаше ли вероятност да е той? Защо Честно сърце, след като я спаси, тъй бързо изчезна? Не, това би било нелепо.
Но поради известна логичност или по-скоро нелогичност на човешката душа, колкото повече тази мексиканска история се заличаваше от паметта на доня Лус, толкова по-голямо място заемаше образът на Честно сърце във въображението й.
Тя искаше да види трапера, да говори с него.
Защо?
Сама не знаеше. Просто да го вижда, да слуша гласа му, да се опива от топлия му горд поглед, нищо повече! Всички млади момичета са такива.
Но как да го види?
Тук изникваше невъзможност, пред която младото момиче свеждаше безпомощно глава.
Все пак някакъв глас в дълбочината на сърцето й, който говори на младите влюбени момичета, й казваше, че скоро желанието й ще бъде изпълнено.
Тя се надяваше.
На какво?
Някоя непредвидена случка, някоя ужасна беда може би ще ги изправи един пред друг!
Истинската любов понякога се съмнява, но никога не се отчайва.
Четири дни след като се бяха настанили в лагера върху хълма, вечерта, когато се прибираше в палатката си, доня Лус се усмихна вътрешно, гледайки вуйчо си, който, дълбоко замислен, се готвеше за сън.
Най-после тя бе намерила начин да потърси Честно сърце.
XIII
ЛОВ НА ПЧЕЛИ
Едва слънцето се бе показало на хоризонта, генералът, чийто кон бе вече оседлан, излезе от тръстиковата хижа, в която спеше, и се приготви за път. Когато слагаше крак на стремето, една малка ръка вдигна завесата на палатката и доня Лус се появи.
— Охо, вече си станала — усмихна се генералът. — още по-добре, мило дете. Поне ще мога да те целуна преди тръгване; може би това ще ми донесе щастие — добави той с глуха въздишка.
— Вие няма да тръгнете така, вуйчо — отговори тя и му подаде челото си за целувка.
— Защо, мила госпожице? — запита той весело.
— Защото съм ви приготвила нещо и искам да хапнете, преди да се качите на коня. Няма да ми откажете, нали, мили вуйчо? — каза тя с усмивка ма галено дете, която тъй радва старците.
— Разбира се, че няма да откажа, мое дете, при условие, че закуската, която тъй мило ми предлагаш, няма да се забави. Много бързам.
