само колкото да хапнат надве-натри и сега бяха грохнали от умора. Затова въпреки цялото си желание часовите не можаха да устоят на съня, който ги обори, и скоро заспаха дълбоко.
Около полунощ, когато всички в лагера бяха потънали в тежък сън, един човек тихо стана. Безшумно като влечуго се плъзна в тъмнината и с най-голяма предпазливост се измъкна от укрепените линии и заграждения.
Тогава легна по корем и незабелязано запълзя през високата трева по посока на гората, която покриваше подножието на хълма и се спущаше към равнината.
След известно разстояние, когато вече беше сигурен, че не може да бъде открит, той стана.
Лунен лъч, прокраднал се между два облака, освети лицето му. Беше Бърборко. Той се огледа внимателно, наостри уши и излая като прерийно куче. Почти незабавно се чу същият лай и един човек изникна на десетина крачки от Бърборко.
Беше водачът, който преди три дни бе изчезнал от лагера при първите отблясъци на пожара.
XI
СДЕЛКАТА
Индианците и следотърсачите имат два езика и си служат с тях според обстоятелствата.
Единият се състои от думи, другият — от движения и мимики. В Америка, както езикът от думи, и езикът от движения има, така да се каже, най-различни наречия. Всеки си създава свое наречие. Това е сбор от странни и загадъчни движения, чиито значения се изменят своеволно и са разбираеми само за малък брой посветени.
Бърборко и приятелят му разговаряха с движения.
Този странен разговор трая цял час. И събеседниците бяха толкова увлечени, че въпреки изключителните предпазни мерки, които бяха взели, за да се укрият, не забелязаха, че от гъсталака ги следят две блестящи очи, вперени в тях с необикновена упоритост.
— В такъв случай — каза Бърборко, като се реши да произнесе няколко думи — чакам да видя какво ще направиш.
— Няма да чакаш дълго — отговори другият.
— Разчитам на тебе, Кенеди, аз си свърших моята работа.
— Добре, добре, няма нужда от толкова приказки, за да се разберем — сви рамене Кенеди. — Само че трябваше да ги заведеш на не толкова добре защитено място. Тук не е лесно да ги изненадаме.
— Това вече е ваша работа — злобно се усмихна Бърборко.
Събеседникът му го погледна внимателно.
— Хм, внимавай, побратиме — каза той, — с хора като нас да се седи на два стола е неразумно.
— Аз не седя на два стола. Но ние с тебе доста отдавна се познаваме, нали, Кенеди?
— Е, та какво?
— Какво ли? Просто не искам и този път да ми се случи това, което вече ми се случи веднъж, нищо повече.
— Отказваш ли се, или имаш намерение да ни измениш?
— Не се отказвам и нямам никакво намерение да ви изменям. Само че…
— Само че?…
— Този път не искам да ви доставя обещаното, докато условията ми не бъдат честно приети, иначе…
— Е, сега поне си откровен.
— Човек трябва да бъде честен в сделките — рече Бърборко и поклати глава.
— Да, така е. Добре, повтори условията си, ще видя дали можем да ги приемем.
— Защо да ги повтарям? Ти не си главният, нали?
— Не съм, но при все това…
— Ти нищо не можеш да направиш, няма смисъл. Е, ако беше тук Уактено — човекът, който убива, — друго щеше да бъде. Сигурен съм, че с него бързо щяхме да се разберем.
— Щом е така, говори, той те слуша — изгърмя звучен глас.
Храстите се раздвижиха и човекът, който дотогава бе слушал безмълвно разговора, очевидно бе решил, че е време да се появи, бързо изскочи от гъсталака и застана между двамата.
— Охо, вие сте ни подслушвали, капитан Уактено — каза невъзмутимо Бърборко.
— Това смущава ли те? — иронично се усмихна новодошлият.
— Ни най-малко.
— Тогава продължавай, приятелю, слушам те.
— Действително — каза водачът, — така е може би по добре.
— Отлично. Говори!
Човекът, когото Бърборко нарече със страшното индианско име Уактено, беше напълно белокож, най- много на тридесет години, висок и добре сложен, с красива стойка. Носеше с известна небрежност живописен костюм на следотърсач. По лицето му с благородни черти се четеше онзи израз на надменност и сдържаност, който често се среща у хората, свикнали със суровия, свободен живот в прериите.
Той погледна Бърборко с големите си блестящи очи и на устните му се появи загадъчна усмивка. Нехайно се облегна на пушката си и заслуша водача.
— Ще ви предам хората, които са ми платили, за да ги придружавам и водя, само ако имам голяма полза от това — каза бандитът.
— Така е — съгласи се Кенеди. — И капитанът е готов да те възнагради.
— Да — кимна другият.
— Много добре — каза водачът. — Но какво ще бъде възнаграждението?
— Какви са твоите искания? — запита капитанът. — Нали трябва да знаем условията ти, за да видим дали може да ги приемем?
— Условията ми са много прости.
— По-точно?
Бърборко се поколеба, или по-скоро взе да пресмята възможностите за печалба и загуба, които тази сделка му предлагаше, после продължи:
— Мексиканците са много богати.
— Възможно е — каза капитанът.
— Та, струва ми се…
— Говори, без да извърташ, Бърборко, няма време за усуквания. Както у всички мелези, индианската ви кръв все се обажда и не можете искрено да пристъпвате към същността на нещата.
— Добре — грубо почна водачът, — искам пет хиляди пиастри, иначе нищо няма да стане.
— Най-после, поне да знаем за какво говорим. Та, значи, искаш пет хиляди пиастри?
— Да.
— И срещу тази сума се задължаваш да ни предадеш генерала, племенницата му и всички, които ги придружават, така ли?
— Щом кажете.
— Добре. А сега слушай аз какво ще ти кажа.
— Слушам.
— Ти ме познаваш, нали?
— Познавам те отлично.
— Знаеш ли, че на думата ми може да се разчита.
— Напълно.
— Добре. Ако изпълниш честно задължението, което поемаш по собствена воля, значи ако ни предадеш, не казвам всички мексиканци от експедицията, хора наистина достопочтени, но неинтересни за мен, а само младото момиче, което се нарича доня Лус, давам не пет хиляди, както ти искаш, а осем хиляди пиастри. Надявам се, че разбираш какво ти говоря, нали?
Очите на Бърборко светнаха алчно.
— Да — отвърна той.
— Добре.
