— Но ще бъде трудно да я изведа сама от лагера.
— Това е вече твоя работа.
— Предпочитам да ви ги предам всички заедно.
— По дяволите! За какво ми са?
— Хм. Какво ще каже генералът?
— Това не ме интересува. Отговори, приемаш ли предложението, или не го приемаш?
— Приемам.
— Заклеваш ли се да спазиш нашите условия?
— Заклевам се.
— А сега ми кажи, колко време смята генералът да остане на това място?
— Десет дни.
— Защо разправяш тогава, че до десет дни няма да можеш да изведеш момичето извън лагера?
— Е, че аз не знам кога искаш да ти я предам.
— Добре, прав си. Давам ти девет дни. Преди тръгването им момичето трябва да бъде при мен.
— Щом е така…
— Съгласен ли си?
— Напълно.
— Разбрахме ли се?
— Изцяло.
— Вземи, Бърборко — каза капитанът и подаде на водача една прекрасна диамантена игла, която носеше забодена на ловджийската си риза. — Ето ти капарото.
— Охо — радостно извика бандитът и грабна скъпоценната игла.
— Това е подарък от мене извън осемте хиляди пиастри, които ще ти броя, щом получа доня Лус.
— Ти си щедър и благороден, капитане — каза Бърборко, — да ти служи човек е цяло щастие.
— Но не забравяй — каза Уактено с твърд глас и хладно го изгледа, — че ме наричат „Човекът, който убива“. Ако ме излъжеш, в прерията няма място, достатъчно защитено и неизвестно, където можеш да се укриеш и да избегнеш отмъщението ми.
— Зная, капитане — отговори метисът и неволно потръпна. — Но бъди спокоен, няма да те излъжа.
— Надявам се! Сега си върви. Да не би да забележат отсъствието ти. След девет дни ще бъда тук.
— След девет дни ще ви предам момичето.
След тези думи Бърборко тръгна към лагера и се прибра, без да го забележат.
Щом останаха сами, двамата мъже, с които Бърборко бе сключил тази необикновено гнусна сделка, потънаха мълчаливо в храсталака и запълзяха като змии.
Скоро стигнаха до едно малко поточе, което течеше незабележимо из гората. Кенеди свирна два пъти различно.
Чу се лек шум и на няколко крачки пред тях изникна конник, водещ два коня.
— Ние сме, Франк, не бой се! Конникът веднага отиде при тях. — Какво ново? — попита Кенеди.
— Нищо особено — отвърна конникът. — Открих индианска следа…
— А — каза капитанът, — много хора ли са?
— Доста.
— В каква посока?
— Пресичат прерията от изток към запад.
— Добре, Франк, а какви са тези индианци?
— Предполагам, че са команчи. Капитанът се замисли.
— Вероятно е ловен отряд.
— Възможно е — отговори Франк. Двамата мъже възседнаха конете.
— Франк, и ти, Кенеди, вървете на Бъфало и се настанете в пещерата. Наблюдавайте внимателно мексиканците и гледайте да не ви открият.
— Бъди спокоен, капитане.
— Зная, че сте ловки и предани. Разчитам на вас, другари. Наблюдавайте и Бърборко. Този метис не ми вдъхва голямо доверие.
— Не се тревожете.
— Сега довиждане, скоро ще ви се обадя.
Въпреки тъмнината тримата мъже препуснаха в галон и изчезнаха из прерията в две различни посоки.
XII
НЕПОЗНАТИ ЧУВСТВА
Генералът таеше дълбоко в себе си причините, които го бяха принудили да предприеме това пътуване из западните прерии на Съединените щати. Даже лицата, които го придружаваха, не можеха да ги разгадаят.
Вече няколко пъти по негова заповед без видимо основание отрядът правеше с нищо неоправдани отклонения, спираше в съвсем пусти местности, където прекарваше по осем, десет и даже петнадесет дни. Тогава генералът тръгваше рано сутрин, придружен от някой водач, и се завръщаше едва привечер.
Какво правеше през тези дълги часове, без никой да знае къде отива? Каква цел преследваха неговите издирвания, от които се завръщаше още по-мрачен и натъжен?
По време на тия отсъствия на генерала доня Лус водеше доста еднообразен живот сред грубите хора, които я заобикаляха. Тя прекарваше унило дълги часове, седнала пред палатката си, или отиваше безцелно да язди из околностите на лагера, придружавана било от капитан Агилар, било от пълния доктор.
И този път стана същото. Оставено само от вуйчо си и даже от доктора, който все по-упорито търсеше своето фантастично растение и всяка сутрин излизаше от лагера, младото момиче бе принудено да се задоволява с компанията на капитан Агилар. Но макар и да беше млад, строен и донякъде надарен с интелигентност, капитан Агилар не беше особено интересен спътник за доня Лус.
Храбър воин с лъвско сърце, до смърт предан на генерала, комуто дължеше всичко, той изпитваше към племенницата му безкрайна привързаност и уважение, неотлъчно бдеше за нейната сигурност, но му бяха чужди малките внимания и ласкави думи, които тъй много се нравят на младите момичета и съкращават еднообразните часове.
Този път обаче доня Лус не скучаеше. След ужасната нощ на прерийния пожар, когато пред нея се появи Честно сърце като легендарните герои, за чиито подвизи тя толкова бе чела, и я спаси, нея и останалите, едно ново чувство, което тя още не съзнаваше, бе покълнало в сърцето й и постепенно бе завладяло цялото й същество.
Образът, на трапера, обграден от светлия ореол на човек, който с непоколебима решителност може да се бори лице в лице със страхотна опасност и да я превъзмогне, бе непрестанно пред очите й. Тя с гордост си приповтаряше различните перипетии на тази трагедия, траяла само няколко часа, в която траперът бе играл главната роля. Безпогрешната памет, с която са надарени младите непорочни момичета, възкресяваше точно и най-незначителните подробности от преживяното. С една дума, тя мислено възстановяваше всички събития, свързани с неочакваното появяване на трапера, благодарение на чиято неукротима смелост и хладнокръвие те бяха приключили щастливо за тях тогава, когато вече бяха загубили всяка надежда за спасение.
Внезапното заминаване на ловеца, отказът му да приеме най-естествената благодарност, сякаш той вече не се сещаше за онези, които бе спасил, бяха засегнали младото момиче. То се чувствуваше неизразимо засегнато от действителното или престорено равнодушие, което траперът бе проявил. Ето защо доня Лус непрестанно мислеше как да накара спасителя си да се разкае за това безразличие, ако случайно се срещнат втори път.
Известно е, макар това на пръв поглед да изглежда нелепо, че от омразата, или поне от любопитството, до любовта има само една крачка. Доня Лус направи тази крачка тичешком, без даже сама да забележи.
Както споменахме, доня Лус бе възпитана в манастир, чиито стени я ограждаха от света. Детството й бе преминало тихо и безцветно в изпълнение на разни религиозни или по-скоро суеверни задължения, които в
