— Хайде, хайде, да не губим време!
— Вярно, да тръгваме! Но какво направихте с капитана?
— Дявол го знае къде е. Той излезе след вечерята, без да се обади никому. Но аз подозирам къде е: може да се лъжа, но смятам, че ще го срещнем скоро.
— Е, всичко е на добре, а сега да вървим!
Тримата потеглиха. Въпреки приспивателното на доктора генералът и негърът не се чувствуваха спокойни. Минаха край помещението, където разбойниците спяха, налягали както дойде.
Стигнаха до изхода и тъкмо се канеха да отвържат сала, за да минат реката, под бледите лъчи на луната зърнаха сал с петнадесетина души, който бавно се приближаваше към тях.
Пътят за бягство беше пресечен. Как да се съпротивяват срещу толкова противници?
— Каква беда! — промълви генералът отчаяно.
— Ах! — въздъхна докторът. — А колко се мъчих, докато измисля този план за бягство.
За да не бъдат забелязани, бегълците се прикриха зад една издадена скала и зачакаха с разтуптени сърца приближаването на сала, чиито маневри им се струваха все по-подозрителни.
XIII
ЗАКОНЪТ НА ПРЕРИИТЕ
На едно доста широко пространство пред пещерата на Честно сърце дърветата бяха изсечени и набързо бяха издигнати сто и петдесет-двеста вигвами. Цялото племе команчи се бе настанило тук на лагер. Трапери, ловци и червенокожи воини живееха в пълно съгласие.
Вигвамите на това импровизирано селище, нашарени с различни цветове, бяха наредени доста симетрично, а сред него, в една по-обширна палатка, над която стърчаха дълги пръти с трофейни скалпове, денонощно гореше огън. Тук се събираше Съветът на вождовете.
В селището цареше голямо оживление. Индианските воини бяха татуирани и въоръжени като за война, сякаш готови да тръгнат на боен поход. Траперите бяха облекли най-хубавите си дрехи и бяха почистили оръжието си най-грижливо, може би смятаха, че скоро ще им се наложи да си послужат с него.
Конете, напълно оседлани, пазени от десетина воини, ровеха земята с копита, готови да полетят в поход.
Червенокожите и траперите сновяха нагоре-надолу. Изглеждаха заети, безпокойни.
Нещо рядко и необичайно за индианците — на определени разстояния бяха поставили часови, които да сигнализират за идването на всяко външно лице.
Личеше, че се подготвя някакво своеобразно прерийно тържество.
Но странно! Честно сърце, Орлова глава и Черния елен отсъствуваха. Само Веселяка следеше приготовленията и разговаряше със старейшината на команчите Есхис. Лицата им бяха строги, замислени. Виждаше се, че са много угрижени.
Бе денят, определен от главатаря на пиратите, когато доня Лус трябваше да му бъде предадена. Щеше ли да посмее той да се яви? Или предложението му беше само едно самохвалство и нищо повече?
Тия, които познаваха пирата, а те бяха много, защото почти всички имаха основание да се оплакват от него, бяха склонни да мислят, че той ще дойде. Единственото качество, което му се признаваше, бе неговата безумна смелост и желязна воля. Щом се заречеше да направи нещо, той го изпълняваше независимо от всичко.
Освен това, от какво можеше да се опасява Уактено, ако дойдеше втори път сред своите врагове? Нали държеше в ръцете си генерала, чийто живот зависеше от неговия? Всички знаеха, че той не ще се поколебае да пожертвува възрастния човек заради своята сигурност.
Беше към осем часа сутринта. Ослепителното слънце пръскаше животворните си лъчи над картината, която се опитахме да нахвърлим.
Доня Лус излезе от пещерата, хванала подръка майката на Честно сърце. Зад тях вървеше Еусебио. Лицата на двете жени бяха бледи, печални, изтощени. Зачервените им очи показваха, че са плакали.
Веселяка се приближи до тях и ги поздрави.
— Още ли не се е завърнал синът ми? — тревожно запита старата жена.
— Още не — отговори траперът, — но успокойте се, сеньора, скоро ще пристигне.
— Боже мой! Ме знам защо, но ми се струва, че някаква неприятност го е задържала.
— Не, сеньора. Аз щях да знам, ако имаше нещо подобно. Когато тръгвах насам нощес, за да дойда да ви успокоя и да изпълня нарежданията му, той беше в отлично настроение. Не се тревожете и имайте вяра в него.
— Уви! — изстена горката жена. — От двадесет години живея в постоянни тревоги, всяка вечер лягам с мисълта, че на сутринта няма да видя сина си.
— Не се безпокойте, сеньора — каза нежно доня Лус. — Аз знам, че ако Честно сърце в този миг се излага на опасност, то е само за да спаси вуйчо ми. Дано успее!
— Скоро всичко ще се изясни — каза Веселяка. — Вярвайте ми. Знаете, че не искам да ви заблуждавам.
— Да — каза възрастната жена, — вие сте добър, обичате сипа ми и нямаше да бъдете тук, ако съществуваше някаква опасност за него.
— Аз ви благодаря за доброто мнение, което имате за мене, сеньора, в момента нищо повече не мога да ви кажа.
Но ви моля, имайте търпение и бъдете сигурна, че сега той мисли само за вас и за щастието на доня Лус.
— Да, винаги е такъв, добър, предан.
— Затова и го наричат Честно сърце — прошепна момичето и се изчерви.
— И никой не си е заслужил името повече от него — каза траперът убедено. — Трябва човек да е живял дълго време с Честно сърце, да го познава така, както аз го познавам, за да може да го оцени.
— И аз благодаря за хубавите думи, които казвате за моя син, Веселяк — отвърна старата жена и стисна коравата ръка на трапера.
— Аз казвам само истината, сеньора. Просто съм справедлив. Колко хубаво щеше да е в прериите, ако всички трапери бяха като него!
— Боже мой, времето тече, няма ли най-после да се завърне! — прошепна тя и трескаво се огледа.
— Скоро ще се завърне, сеньора.
— Искам първа да го видя и да го поздравя, когато се завърне.
— За жалост това е невъзможно.
— Защо?
— Вашият син ме натовари да ви помоля, вас и доня Лус, да се приберете в пещерата. Той не желае да присъствувате на сцената, която ще се разиграе тук.
— Но как ще узная дали вуйчо ми е спасен? — запита младата жена с тревога в гласа.
— Бъдете спокойна, сеньорита, няма дълго да се безпокоите. Но моля ви, не стойте повече тук, приберете се в пещерата.
— Може би така ще бъде по-добре — каза майката на Честно сърце. — Хайде, миличка — усмихнато добави тя, — нека се приберем, щом синът ми желае това.
Доня Лус я последва, като се обръщаше крадешком с надеждата да види този, когото обичаше.
— Колко е хубаво да има човек майка — тихо прошепна Веселяка и сподави тежка въздишка, следейки с поглед двете жени, които изчезнаха в сянката на пещерата.
Индианските часови нададоха вик, който веднага бе подет от поставения пред съвещателната палатка воин. При този сигнал вождовете на команчите станаха и излязоха от палатката, където се бяха събрали.
Траперите и команчите взеха оръжието си, наредиха се от двете страни на пещерата и зачакаха.
Облак прах се движеше с необикновена бързина към лагера. Скоро се разпръсна и се появи отряд конници, препускащи в кариер. Повечето от тях носеха мексикански дрехи. Начело яздеше на великолепен вран кон мъж, когото всички веднага познаха. Беше капитан Уактено. Той дръзко идваше със своята шайка да иска изпълнението на отвратителната сделка, която бе предложил преди три дни.
В прериите съществува обичай, когато два отряда се срещнат или пък воини или трапери посетят някое
