— Кучета! Зайци! — крещяха те. — Команчите са баби, по-добре да си облекат поли!
Честно сърце излезе напред. Настъпи мълчание.
— Зле сте разбрали думите на вожда — каза той. — Не бива да смятате за обида, че ви оставихме сами да изберете как да умрете. Това е израз на уважение към вас. Ето камата ми! Ще ви развържат. Нека тя премине от ръка на ръка и се забие поред в гърдите ви! Мъжът, който свободно, без да се колебае, си нанася смъртен удар, е по-храбър от този, който, привързан към стълба на изтезанията, не може да понася мъченията и нагрубява палачите си, за да го убият по-бързо.
Думите на трапера бяха посрещнати с оживени възклицания. Пиратите се спогледаха за миг, сякаш се съвещаваха, после се прекръстиха и извикаха в един глас.
— Приемаме!
Тълпата, която ги заобикаляше, досега бурна и весела, се смълча в очакване на ужасната трагедия, която щеше да се разиграе.
— Развържете пленниците — нареди Честно сърце. Заповедта му веднага бе изпълнена.
— Дай си камата! — извика Франк. Траперът му я подаде.
— Благодаря и сбогом — продума пиратът твърдо, разгърди се и бавно, с усмивка на уста, сякаш се наслаждаваше на смъртта, заби камата до дръжката к гърдите си.
Смъртна бледност покри постепенно лицето му, блуждаещи, очите му се извъртяха в орбитите, той се олюля като пиян и падна на земята. Беше мъртъв.
— Сега е мой ред — каза следващият пират, изтръгна от раната още димящата кама и я заби в сърцето си. И падна върху тялото на Франк.
След него дойде ред на третия, после на четвъртия, на петия и на всички останали. Никой не се поколеба, никои не прояви малодушие. Всички паднаха с усмивка на уста, благодарейки, на Честно сърце за смъртта, която им бе дарил.
Присъствуващите бяха потресени от тази страхотна екзекуция, но завладени от ужасното зрелище и сякаш опиянени от дъха на кръвта, го следяха с безумен поглед и дишаха тежко, без да се помръднат.
Дойде ред на последния пират. Той погледна купчината трупове, проснати пред него, после изтегли камата от ръцете на предпоследния, усмихна се и каза:
— Щастлив съм, че умирам в такава чудесна компания. Но, дявол да го вземе, къде ли отива човек след смъртта? Колко съм глупав! Скоро ще узная.
С бързо движение заби ножа в гърдите си и падна мъртъв.
Това страшно клане трая не повече от четвърт час.23 Нито един от пиратите не бе повторил удара си, всички бяха загинали още от първия!
— Аз ще взема тази кама — каза Орлова глава и изтегли ножа от потръпващото тяло на последния бандит. Той бе чудесно оръжие за всеки воин. Спокойно го изтри в тревата и го закачи на пояса си.
Пиратите бяха скалпирани и изнесени вън от лагера. Оставиха ги ма лешоядите, които, привлечени от дъха на кръвта, вече се виеха със зловещи крясъци над богатия пир.
Страшната шайка на капитан Уактено бе унищожена. За нещастие в прериите имаше още такива банди.
След екзекуцията индианците безгрижно се прибраха във вигвамите си. За тях това бе едно от обичайните събития, които не са в състояние да ги затрогнат.
Треперите обаче въпреки тежкия живот, който водят, и навика им да проливат своя или чужда кръв, се разотидоха подтиснати от това ужасно зрелище.
Честно сърце и генералът се отправиха към пещерата.
Жените, които бяха останали вътре, не подозираха каква страшна сцена се бе разиграла и с какво кърваво изкупление бе приключила.
XV
ОПРОЩЕНИЕТО
Срещата на генерала с племенницата му бе затрогваща.
Преживял толкова тежки изпитания в последно време старият воин бе щастлив, че може да прегърне невинната девойка, която бе за него всичко и по чудо се бе спасила от сполетелите я нещастия.
Не можеха да се наприказват. Генералът я разпитваше как е живяла, докато той е бил в плен, а тя — за опасностите, на които е бил изложен, и за отношението на пиратите към него.
— А сега, вуйчо, какви са намеренията ти? — запита тя накрая.
— Уви, мое дете — тъжно отговори той и въздъхна, — трябва незабавно да напуснем тези страшни места и да се приберем в Мексико.
Сърцето на момичето се сви от мъка, макар то и да съзнаваше; че трябва веднага да отпътуват. Но да си замине сега, това значеше да напусне този, когото обичаше, да се раздели завинаги с него, без всякаква надежда да се види отново с човека, с когото всяка измината в щастлива близост минута й изтъкваше все повече неговия чудесен характер и който бе станал сега тъй необходим за живота й и за щастието й.
— Какво има, мило дете? Ти си тъжна, очите ти са насълзени.
— Уви, мили вуйчо, как да не бъде тъжна — отвърна тя с плач в гласа — след всичко, което се случи през последните няколко дни? Сърцето ми е сломено.
— Наистина, ужасните събития, на които бяхме и свидетели, и жертви, са предостатъчни, за да те натъжат, но ти си още млада, мое дете, и след късо време тия събития ще останат като блед спомен за неща, които, вярвам, не ще се повторят в бъдеще.
— Значи ще заминем наскоро?
— Още утре, ако е възможно. Какво да правя повече тук? Самата съдба е против мене, щом ме принуждава да се откажа от експедицията, чието успешно завършване щеше да ощастливи последните ми дни. Но не можах да получа тази утеха. Така да бъде — добави той примирено.
— Какво искаш да кажеш, мили вуйчо? — запита девойката.
— Нищо, което би могло да те интересува, мило дете. По-добре да не знаеш. Нека остана сам с мъката си. Аз съм стар, свикнах вече — добави той печално.
— Милият ми вуйчо!
— Благодаря за хубавите ти чувства към мене, скъпо дете, но нека оставим тези тъжни разговори. По- добре да поговорим, ако искаш, за добрите хора, на които толкова много дължим.
— За Честно сърце, нали? — прошепна доня Лус и се изчерви.
— Да — отговори генералът, — за Честно сърце и за неговата майка, тази достойна жена, на която още не съм успял да благодаря поради раната на бедния Веселяк и благодарение на която ти не си била лишена от нищо.
— Тя се грижеше за мене като нежна майка.
— Как ще мога да й се отплатя, а също и на нейния благороден син? Тя е щастлива, че има такова дете. Уви! Тази радост ми е отнета. Аз съм сам в живота — рече генералът.
— Ами аз? — запита младото момиче закачливо.
— О, да, ти! — отговори той и нежно я целуна. — Ти си моята любима дъщеря, но нямам син…
— Вярно! — пошепна тя замечтано.
— Честно сърце е горд — продължи генералът. — Той не би приел нищо от мен. Какво да направя, за да му се отблагодаря? Как да изразя признателността си за неоценимите услуги, които ни оказа?
Настъпи кратко мълчание.
Доня Лус се наведе към генерала, целуна го по челото и му прошепна с треперещ глас, като криеше лице в рамото му:
— Вуйчо, имам чудесна идея!
— Кажи, детето ми, не се стеснявай. Може би самото провидение говори чрез твоята уста!
— Вуйчо, ти казваш, че нямаш син, на когото да оставиш името си и огромното си състояние, нали?
— Да, уви! Мислех си, че ще намеря… но надеждите ми завинаги рухнаха и ти виждаш, че съм напълно сам.
— Знам, че Честно сърце и майка му няма да се съгласят да приемат нищо от тебе.
— Така е.
— Все пак смятам, че има начин, който ще ги накара, просто ще ги принуди, да приемат.
