— А какъв е този начин? — оживи се генералът.
— Вуйчо, щом съжаляваш толкова, че (нямаш син, на когото да оставиш името си, защо не осиновиш Честно сърце?
Генералът я погледна. Тя бе цяла зачервена, трепетна.
— Миличка — каза той и нежно я целуна, — идеята ти е чудесна, но е неосъществима. Аз ще бъда най-щастлив и горд, ако имам син като Честно сърце. Но ти сама си ми казвала, че майка му го обожава. Тя сигурно го ревнува и никога не ще се съгласи да сподели любовта му с чужд човек.
— Може би — прошепна тя.
— Освен това — продължи генералът, — ако даже от любов към него майка му се съгласи, което ми се струва невъзможно, за да му даде известно положение в обществото, тъй като майките са готови и на най- големи жертви за щастието на своите деца, самият той ще откаже. Смяташ ли, мое дете, че този мъж, израснал в прерията, чийто живот е протекъл сред великолепната природа, ще се съгласи за шепа злато, което той презира, и за едно име, което му е ненужно, да се откаже от този чуден приключенски живот, пълен с радост и силни преживявания, станал му вече необходим? Не, не, той ще се задуши в нашите градове. За един съвършен организъм като неговия нашата цивилизация ще се окаже гибелна. Забрави тези мисли, мила, уви, сигурен съм, че Честно сърце няма да приеме.
— Кой знае? — поклати тя глава.
— Ще бъда безкрайно щастлив — продължи генералът твърдо, — ако успея, и тогава всичките ми мечти ще се осъществят. Но защо да храним напразни надежди? Сигурен съм, че ще откаже, и то с право!
— Опитай все пак, вуйчо — настоя доня Лус. — Ако Честно сърце отхвърли предложението ти, поне ще си доказал, че не си непризнателен и че достойно си го оценил.
— Държиш ли на това? — запита генералът, който само чакаше да бъде убеден.
— Да, вуйчо — каза тя и го прегърна, за да скрие радостта и руменината си, — не знам защо, но вярвам, че ще успееш.
— Добре тогава, помоли Честно сърце и майка му да дойдат при мене.
— След пет минути ще ти ги доведа — извика тя радостно.
Скочи като сърна и тичешком изчезна из завоите на пещерата.
Останал сам, генералът оброни глава и потъна в мрачни и тежки мисли.
Само след няколко минути Честно сърце и майка му, водена от доня Лус, бяха при генерала.
Той вдигна глава, поздрави пристигналите най-почтително и със знак помоли племенницата си да ги остави сами. Тя се отдръпна трепереща.
В тази част на пещерата цареше сумрак, който не позволяваше да се различават ясно отделните предмети. По странна случайност майката на Честно сърце бе забулила почти цялото си лице с воал, тъй че въпреки усилията си генералът не можеше да съзре чертите й.
— Повикали сте ни, генерале — каза весело Честно сърце. — Както виждате, побързахме да се отзовем на поканата ви.
— Благодаря, приятелю — отвърна генералът. — Най-напред искам да ви изкажа признателността си за всичко, което сторихте за мен. Това, което казвам на вас, приятелю, позволете ми да ви наричам така, се отнася и до вашата добра, чудесна майка и на нея благодаря за вниманието й към моята племенница.
— Генерале — отвърна Честно сърце разчувствуван, — благодаря ви за милите думи. Те ни възнаграждават за всичко, което мислите, че ни дължите. Като ви помогнах, аз изпълних обета си да не оставям никога свой ближен без подкрепа. Вярвайте ми, не желая никаква друга награда. Достатъчно ми е вашето уважение. Задоволството, което изпитвам сега, е най-голямата отплата за мене.
— Все пак позволете ми да настоя, аз бях искал да ви възнаградя по някакъв начин.
— Да ме възнаградите ли? — буйно извика младият мъж и цял зачервен, се отдръпна.
— Оставете ме да довърша — продължи бързо генералът. — Ако предложението, което искам да ви направя, не ви се нрави, ще ви моля да ми отговорите също тъй откровено, както аз говоря сега с вас.
— Говорете, генерале, слушам ви.
— Приятелю, моето пътуване из прериите имаше за мен една свещена цел, която не можах да постигна. Вие знаете защо. Хората, които тръгнаха с мене, загинаха. Сега, когато останах почти сам, съм принуден да се откажа от търсенето, което, ако се бе увенчало с успех, щеше да изпълни с щастие последните дни на живота ми. Съдбата жестоко ме наказа. Всичките ми деца загинаха. Един син може би щеше да ми остане, но в момент на безразсъдна гордост аз го изгоних от своя дом. Днес, когато дойде залезът на моя живот, домът ми е празен, огнището мм е студено. Аз съм сам, уви! Без роднини, без приятели, без наследник, на когото да оставя не състоянието, а името, завещано ми неопетнено от толкова прадеди. Бихте ли желали да заместите семейството, което ми липсва? Отговорете, Честно сърце, искате ли да станете мой син?
При тия думи генералът стана прав, хвана ръката на младия мъж и силно я стисна. Очите му бяха плувнали в сълзи.
Това неочаквано предложение изпълни трапера с трепетно вълнение и той не знаеше какво да отговори.
Майка му бързо свали воала от лицето си, което в този миг изглеждаше преобразено, светнало от радост. Застана между двамата мъже, сложи ръка на рамото на генерала, загледа го втренчено и с треперещ от вълнение глас въз кликна:
— Най-сетне, дон Рамон де Гариляс! Вие значи желаете да си възвърнете сина, когото преди двадесет години тъй безмилостно изгонихте?
— Сеньора, какво искате да кажете? — запита генералът задъхано.
— Искам да кажа, дон Рамон — продължи тя тържествено, — че аз съм доня Хесусита, вашата съпруга, и че Честно сърце е вашият син Рафаел, когото вие прокълнахте?
— О — промълви генералът и падна на колене с лице, обляно в сълзи, — прости, прости ми, сине мой!
— Татко — извика Честно сърце и се спусна към него, за да го вдигне, — татко, какво правите?
— Синко — каза старецът, почти обезумял от болка и радост, — няма да стана, докато ме получа твоята прашка!
— Станете, дон Рамон — кротко продума доня Хесусита. — Отдавна вече в сърцето и на майката, и ла сина са останали само обич и почит към вас.
— О! — извика старецът и ги прегърна, опиянен от радост. — Това е преголямо щастие за мен. Аз не съм заслужил да бъда толкова щастлив, след като постъпих тъй жестоко.
— Татко — великодушно отвърна траперът, — благодарение на заслуженото наказание, което ми наложихте, аз станах честен човек. Забравете миналото, което сега вече е само сън, и мислете за бъдещето, което ви се усмихва.
Доня Лус се появи плаха и смутена. Щом я зърна, генералът я хвана за ръка и я доведе при доня Хесусита, която протягаше ръце към нея.
— Мило мое момиче — каза генералът със светнало от радост лице, — ти можеш без страх да обичаш Честно сърце. Той е наистина мой син. Намерих го тогава, когато вече не очаквах такова щастие!
Доня Лус възкликна радостно, скри смутено лицето си в обятията на доня Хесусита и подаде ръка на Рафаел, който я обсипа с целувки и падна на колене пред младото момиче.
ПОСЛЕПИС
Това се случи само няколко месеца след експедицията на граф Раусе Булбон. Тогава французите бяха на голяма почит в Сонора. Всички френски пътешественици, които се случваше да минат през тази част на Америка, бяха сигурни, че където и да спрат, ще срещнат най-сърдечен и мил прием.
Подтикван от страст към пътешествията, без друга цел, освен да видя свят, напуснах столицата.
Възседнал великолепен мустанг, подарен ми от един трапер, който лично го бе заловил за мене, прекосих целия американски континент.
Без да бързам, винаги сам, по стар обичай, изминавах стотици мили през снежни планини, през безкрайни пустини, през пълноводни реки и буйни потоци само за да посетя и разгледам испанските градове по крайбрежието на Тихия океан.
