— Не само, че ги открих, генерале, но се опасявам, че ягуарът не е сам, а си има и другар.
— Охо-хо! Сигурен ли сте?
— Може и да се лъжа, генерале, но не вярвам. Впрочем питайте Честно сърце, аз не бях толкова неизвестен в западните прерии.
— Татко — каза домакинът, — Веселяка сигурно е прав. Той е стар и опитен ловец, не може да допусне грешка.
— Значи ще трябва да устроим хайка, за да се отървем от тези опасни съседи, нали, Рафаел?
— Радвам се, татко, че и ти мислиш като мен. Черния елен е предупреден. Вероятно всичко е вече готово.
— Можем да тръгнем на лов, когато решим. Всичко е уредено — отвърна не млад мъж, седнал недалеч от мене.
Вратата се отвори и влезе нов посетител. Всички приветствуваха пристигането му с радостни възклицания. Дон Рафаел и съпругата му станаха, за да го посрещнат. Бях учуден от тази сърдечност, защото новодошлият беше червенокож. Беше в пълно бойно снаряжение на индиански воин. Благодарение на многобройните ми срещи с червенокожите можах да позная, че е от племето команчи.
— Орлова глава! Орлова глава! — зачуруликаха децата и радостно го заобиколиха.
Команчът ги взе на ръце едно след друго, целуна ги, после, за да се отърве от тях, им раздаде чудесни, изработени с много вкус индиански играчки. Поздрави многобройното семейство и седна между домакина и домакинята.
— Надявахме се, че ще дойдете преди залез слънце, вожде — му каза приятелски домакинята. — Не е хубаво, дето ни накарахте да ви чакаме.
— Орлова глава преследваше ягуарите — каза многозначително индианецът. — Моята дъщеря вече няма защо да се страхува. Ягуарите са мъртви.
— Как? Ти си убил ягуарите, вожде? — запита живо дон Рафаел.
— Моят брат ще ги види. Кожите им са чудесни. На двора са.
— Виждам, вожде — каза генералът и му протегна ръка, — че вие все още държите да бъдете нашето провидение.
— Моят баща говори добре — каза вождът и се поклони. — Господарят на живота му вдъхва мъдри слова. Семейството на моя баща е и мое семейство.
След вечерята дон Рафаел ме заведе в една удобна спалня и аз веднага заспах, озадачен от всичко, което бях чул и видял.
На другия ден моите домакини в никакъв случай не ме пуснаха да замина. А да си кажа право, и аз не настоях. Не само че бях очарован от любезния прием, но и тайно любопитство ме караше да остана още няколко дни.
Измина седмица. Дон Рафаел и семейството му ме отрупваха с внимание, животът ми през тези дни беше прекрасен.
Не знам защо, но от идването ми в асиендата всичко, което ставаше около мене, непрекъснато засилваше любопитството, обхванало ме още от първия миг. Струваше ми се, че в основата на щастието, което осветяваше лицата в този дом, се крие дълга поредица от нещастия. Предугаждах, че животът на тези хора не винаги е протичал безоблачно и спокойно. Сам не зная защо, си представях, че те са намерили спасителното пристанище след дълги тегла.
Лицата им носеха отпечатъка на възвишеност, каквато пораждат само великите изпитания, а бръчките по челата им говореха за дълбоки страдания.
Тази мисъл така бе заседнала в съзнанието ми, че въпреки всички усилия не успявах да я пропъдя; тя ме преследваше все по-настойчиво.
За кратко време станах приятел на семейството. Те знаеха вече всичко за мене. Разкриха ми и част от своя живот. И все пак на устните ми винаги стоеше един въпрос, който не смеех да изрека от страх да не постъпя нетактично и да съживя мъчителни спомени.
Една вечер се връщахме с дон Рафаел от лов. На няколко крачки от асиендата той сложи ръка на рамото ми и ме запита:
— Какво ви е, дон Густавио? Мрачен сте, замислен. Да не би да ви е скучно с нас?
— Нима може да мислите така! Напротив, не знам как да ви уверя, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото при вас.
— Останете тогава при нас — помоли, се топ чистосърдечно. — В нашия дом има място за още един приятел.
— Благодаря — казах и стиснах ръката му. — Как бих искал, но уви, това е невъзможно. В мене има някакъв демон, който непрекъснато ми крещи: „Върви!“ Трябва да следвам съдбата си.
Въздъхнах тежко.
— Вижте какво — продължи той, — бъдете искрен! Кажете ми какво ви мъчи. От няколко дни състоянието ви ни тревожи. Никой не смее да ви заговори за това. Но ето, аз се престраших и реших да ви запитам.
— Е, добре — отвърнах аз, — щом искате, ще ви кажа. Моля ви само да не погледнете на моята откровеност с лошо око.
— Хайде — снизходително се усмихна той, — изповядайте ми се! Не се страхувайте, аз ще ви дам опрощение. Говорете!
— Предпочитам да бъда наясно и всичко да ви кажа.
— Точно така. Говорете!
— Мисля си, не знам защо, че не всякога сте били толкова щастливи и че сте заплатили с безкрайни страдания щастието, на което се радвате сега.
Тъжна усмивка се мярна на лицето му.
— Простете ми за любопитството — извиках аз смутено. — Това, от което се опасявах, се случи. Нека не говорим повече по този въпрос, моля ви се.
Бях наистина отчаян.
Дон Рафаел ми отговори приятелски:
— Защо? Не намирам нищо неуместно във вашия въпрос. Добрите ви чувства към нас са ви накарали да ми го зададете. Само когато човек обича хората, с които дружи, може да бъде толкова проницателен. Не, приятелю, не сте се излъгали. Ние минахме през големи изпитания. Щом желаете, всичко ще ви разкажа. Може би, след като чуете какво сме преживели, ще се съгласите, че наистина скъпо сме заплатили щастието, на което се радваме сега. Но нека влезем. Сигурно вече ни чакат за вечеря.
След вечерята дан Рафаел задържа няколко души, постави на масата цигари и бутилки с мескал и каза:
— Приятелю, ще задоволя вашето любопитство. Веселяка, Черния елен, Орлова глава, баща ми, майка ми, както и скъпата ми съпруга бяха действуващи лица в необикновената драма, която ще чуете сега. Те ще ми помагат, ако паметта ми изневери.
И тогава дон Рафаел ми разказа това, което прочетохте.
Признавам, че тези събития, разказани от човека, който сам е играл главната роля в тях, пред тези, които са взели също живо участие в тяхното развитие, ме заинтригуваха до най-висша степен. Не вярвам да бъде същото с вас; те губят много, когато аз ги разказвам, тъй като не мога да влея в тях това вълнение, което е техният истински чар.
След осем дни се разделих с моите любезни домакини. Но вместо, както смятах, да се кача на парахода за Гуаймас, потеглих с Орлова глава на обиколка из прериите.
По време на тия мои странствувания благодарение на случайността станах свидетел на необикновени събития, които може би ще ви разкажа някой ден, ако тези, които прочетохте днес, не са ви много отегчили.
Информация за текста
© 1979 Огнян Вартоломеев, превод от френски
