Пътувах вече петдесет и седем дни като истински скитник, спирах се там, където ми се приискваше да разпъна палатката си.
Приближавайки целта на моето пътуване, бях достигнал на няколко мили от Ермосильо; град, заобиколен от защитни стени, с население от петнадесет хиляди души, отбранявай от хиляда и сто редовни войници под командата на генерал Браво, един от най-храбрите пълноводни на Мексико, и който град бе превзет за два часа на нож от граф Раусе начело на по-малко от двеста и петдесет войници.
Слънцето бе залязло. Тъмнината ставаше все по-плътна. Конят ми, изтощен от няколкодневно непрекъснато препускане по петнадесет мили на ден, тъй като бързах да стигна час по-скоро в Гуаймас, едва се движеше и се спъваше на всяка крачка о старите камъни по пътя.
Самия аз бях крайно изморен, умирах от глад, тъй че мисълта да прекарам още една нощ под открито небе, не ми харесваше. Страхувах се да не се заблудя в тъмнината. Напразно търсех светлинка, която да ме насочи към някое жилище. Знаех, че около Ермосильо има доста асиенди.
Като всички хора, водили дълго време скитнишки живот и преживели повече или по-малко неприятни случки, и аз съм доста философски настроен. Това е особено необходимо при пътешествие, главно в Америка, където почти винаги трябва да разчиташ само на собствената си съобразителност и да не чакаш помощ от никого.
Бързо взех решение. С въздишка на съжаление се отказах от надеждата за вечеря и подслон. Нощта ставаше все по-тъмна и вече не можех да се движа в мрака от страх да не тръгна в обратна посока. Потърсих наоколо си подходящо място за стануване, за да запаля огън и да намеря малко тревица за коня, който също като мене умираше от глад.
Това не бе лесно из тая обгорена от слънцето и покрита със ситен пясък местност. След дълго лутане открих едно хилаво дръвче, под което бе поникнала малко трева. Канех се да сляза от коня, когато долових в далечината тропот на копита. Изглежда, че ездачът следваше моя път и бързо напредваше.
Застанах неподвижно.
Срещата с ездач нощно време в мексиканските полета винаги събужда най—различни чувства. Този, когото срещаш, може да е почтен човек, но най-вероятно е да излезе нехранимайко.
При това положение извадих пистолетите си, заредих ги и зачаках.
Не мина дълго време. Само след няколко минути ездачът ме настигна.
— Добър вечер, кабалеро — каза той на испански.
В начина, по който ме поздрави, имаше нещо толкова открито, че подозренията ми се изпариха веднага. Отвърнах на поздрава му.
— Къде отивате толкова късно? — запита ме той.
— Право да си кажа — отвърнах чистосърдечно, — и аз сам не знам. Мисля, че съм се заблудил, и затова смятам да прекарам нощта под това дърво.
— Но е много приятен подслон — каза ездачът, клатейки глава.
— Е, да — отвърнах примирено. — Но по липса на по-добър ще се задоволя и с него. Умирам от глад, конят ми едва се влачи от умора. И на двамата не ни е до скитане. Едва ли ще намеря по-добър подслон, особено в такъв късен час.
— Хм — промърмори непознатият и хвърли изпитателен поглед на моя мустанг, който бе навел глава и се мъчеше да отщипне с края на устата си някой и друг стрък трева. — Изглежда расов кон. Едва ли е толкова уморен, че да не може да издържи още една-две мили!
— Ако трябва, ще издържи и два часа път — отвърнах усмихнат.
— Тогава елате с мене, дявол да го вземе! — сърдечно рече непознатият. — Обещавам и на двама ви добър подслон и вкусна вечеря.
— Приемам и ви благодаря — отвърнах. Благородното животно сякаш разбра за какво става дума и пое в доста силен тръс.
Доколкото можах да преценя, непознатият беше на около четиридесет години. Имаше открито и умно лице. Беше облечен като местните жители — широкопола шапка, украсена с широк около три пръста златен галон, пъстро наметало, което се спускаше от раменете до бедрата му й покриваше задницата на коня, тежки сребърни шпори, завързани за ботушите с кожени ремъци.
Като всички мексиканци, на лявото си бедро носеше мачете.
Разговорът ни скоро се оживи, дори стана задушевен. След около половин час забелязах пред нас в тъмнината очертанията на голяма сграда. Това бе асиендата, в която моят спътник ми бе обещал добър прием, добър подслон и добра вечеря. Конят ми изпръхтя и сам засили хода си.
Огледах се с любопитство и различих високите дървета на добре поддържана градина. От всичко лъхаше уют и комфорт.
Благодарих вътрешно на щастливата си звезда, която ми бе отредила тази добра среща.
Когато приближихме, един ездач, поставен по всяка вероятност на пост, извика отривисто:
— Кой е там?
И в същото време седем или осем чистокръвни хрътки се спуснаха с радостен лай към моя водач и започнаха да ме душат една след друга.
— Аз съм — отвърна спътникът ми.
— Е, хайде, по-бързо. Веселяк, цял час те чакаме!
— Предупреди домакина, че водя гост — извика моят водач, — и най-важно, Черни елен, не забравяй да му кажеш, че е французин.
— Как познахте? — попитах аз засегнат, защото се лаская от мисълта, че владея отлично испански.
— О-хо — засмя се той. — Ние сме почти съотечественици.
— Така ли?
— Ей богу! Аз съм канадец и веднага разбрах по произношението ви.
Стигнахме до асиендата. На входа ни посрещнаха няколко души. Изглежда, съобщението на моя спътник, че съм французин, бе произвело истинско вълнение.
Десетина-дванадесет слуги държаха факли, при светлината на които забелязах, че около седем-осем души, мъже и жени, бързаха да ни посрещнат.
Домакинът на асиендата се приближи до мене подръка с една около четиридесетгодишна дама, по чието лице още личаха следи от голяма красота.
Съпругът й беше петдесетгодишен мъж, висок, с мъжествено лице. Около тях се тълпяха с ококорени очички пет-шест очарователни дечица, които толкова им приличаха, че не можеше да не бъдат техни деца.
Малко по-назад, полузакрити в сянката, стояха около седемдесетгодишна жена и почти стогодишен старец.
С един поглед обгърнах цялото семейство: в него имаше нещо патриархално, което будеше уважение и симпатия.
— Господине — любезно се обърна към мене домакинът, като хвана юздата на коня, за да сляза. — Този дом ви принадлежи. Мога само да благодаря на моя приятел Веселяка, че ви е довел у нас.
— Трябва да призная — отговорих със смях, — че не се наложи дълго да ме увещава. С благодарност приех поканата му.
— Ако позволите, тъй като вече е късно, и най-важното, вие се нуждаете от почивка, ще отидем веднага в трапезарията. Тъкмо сядахме на вечеря, когато ни съобщиха за вашето пристигане.
— Много ви благодаря, господине — отвърнах аз и се поклоних. — Вашият любезен прием ме накара да забравя умората си.
— Веднага си личи френската учтивост — мм каза дамата с очарователна усмивка.
Всички преминахме в трапезарията, където върху огромна маса бе сервирана прекрасна вечеря, чийто примамлив аромат ми напомни, че почти дванадесет часа не бях турял залък в уста.
Седнахме. Не по-малко от четиридесет души бяха събрани около масата. В тази асиенда още бе запазен старият обичай, който вече е на изчезване — прислужниците да се хранят заедно с господарите.
Всичко, което виждах, всичко, което чувах в този дом, ме привличаше. Всичко носеше белега на почтеността.
— Е, Веселяк — запита старейшината на дома моя водач, който седеше до мене и ожесточено размахваше вилицата, — открихте ли следите на ягуара?
