на дома.
Ранчерото разполагаше с пет патрона. Той не бързаше. Като се целеше добре, пусна и петте куршума и с всеки изстрел поваляше по един бандит.
След това, изтощен от получените рани, изпусна още димящата пушка и като дъб, сразен от буря, се строполи на земята и остана неподвижен. От петнайсет бандити четиринайсет бяха убити, а последният, останал жив, в първия момент не можа дори да се опомни, а като безумен избяга от дома, останал сам сред толкова тела. Неволни тръпки от ужас попълзяха по тялото му. Косите му настръхнаха и той бе готов да тича без определена цел. Но то трая само миг. Като събра сили, изведнъж се опомни и присъщото му зверско чувство на хищно животно, което подушва плячка, отново се пробуди у него, злобна усмивка изкриви устата му, конвулсии изопнаха чертите на неговото лице.
— Защо да се боя от мъртъвци? Напротив, те не ми пречат, пък и вече няма да има с кого да деля плячката! — добави той.
Понеже пожарът бързо се разпространи — къщата гореше като факла и след няколко минути в стаята можеше да стане горещо, — бандитът трябваше по-скоро да свърши с всичко. Той се хвърли върху падналия на земята ранчеро.
— Мъртъв ли е или жив? — зашепна той и сложи ръка върху сърцето му, което още биеше, при което видя на шията на ранения златна верижка с муска. С рязко движение бандитът откъсна верижката заедно с черната кадифена кесийка и бързо мушна едното и другото в джоба си, като процеди през зъби:
— После ще видя що за реликва е това!
Но това тежко посегателство накара ранения ранчеро да отвори очи и да се опомни. Той направи слабо движение:
— Жив е! — извика бандитът и попита: — Къде скри златото, което получи в Сан Блас?
Ранчерото мръдна устни, но отговор не се чу. Тогава бандитът го повдигна и остави в изправено положение.
— Благодаря! — обади се старецът. — Какво искаш от мен?
— Кажи ми къде скри златото и аз ще те спася.
— Наистина ли? — зашепна раненият.
— Кълна се в Гуаделупската света Богородица! — извика бандитът.
— Добре! Наведи се по-близко до мен; кръвта ме задушава, трудно говоря.
Бандитът се наведе.
Тогава дон Салвадор със сетни усилия направи отчаян опит и изтегли ножа си, за да го забие в гърлото на бандита. Онзи видя блесналия нож и машинално го улови с лявата си ръка, за да парира удара на ранчерото. В същия момент извика страшно, тъй като ножът му бе отрязъл два цели пръста. Отрязаните пръсти паднаха върху гърдите на ранения, който злобно се изсмя.
— Ах, проклетнико! — извика бандитът. — Осакати ме! — И като изтегли своя нож, заби го до дръжката в гърдите на стареца.
Бандитът навярно би продължил да нанася още удари, защото ножът му бе издигнат над беззащитната жертва, ако в тоя момент не бе чул тропота на коне, които летяха към къщата в бесен галоп.
— Проклетници! — извика бандитът. — Ето и вълчетата пристигнаха! Загивам! Трябва да бягам! Всичко се провали! За стареца мога да бъда спокоен: няма да може да ме издаде. Този път сигурно е мъртъв.
Превърза с едно парцалче осакатената си ръка, тури кървавия нож в ножницата и като изскочи от къщата, за миг се скри в нощния мрак.
След малко младите хора бяха вече на мястото, където се разиграха горните трагични събития…
Другото е известно на читателя.
— Но познахте ли човека, който избяга? — запита дон Рафаел баща си, когато последният млъкна.
— Не, лицето му бе намазано със сажди, но знайте, деца, че на лявата му ръка остана по едно кокалче от двата пръста.
— Ще запомня, татко! — обади се дон Рафаел. — По това ще открия този негодник. — После, като се наведе към брат си, пошепна на ухото му няколко думи. Дон Лоп веднага скочи и бързо отиде някъде.
— Къде отиде. Лоп? — тревожно запита старикът.
— Не се безпокой, татко, Лоп сега ще се върне.
— Чувствам, че скоро ще ви оставя, деца — добави с развълнуван глас старецът. — Винаги се обичайте! Ето моето завещание!
— Да, татко, каквото и да стане, винаги ще се обичаме.
— Ти, Рафаел, оставаш глава на семейството. Не забравяй, че твой дълг ще бъде да се грижиш за мащехата и братовчедката си.
— Няма да забравя, татко! Брат ми и аз ги обичаме и ще се погрижим да получат онова щастие, което заслужават.
— Благодаря ти, синко, приятно ми е, като чувам думите ти. Уви, искам още веднъж да ги видя, преди да склопя очи навеки, но за нещастие е невъзможно. Кажи им, Рафаел, колко силно ги обичах.
— Вие сам ще им го кажете, драги татко! — успокои го младият човек.
— Как? Нима ще мога да ги видя? — извика старецът и гласът му затрепера от вълнение.
— Да, татко, те вече идват тук. Лоп отиде за тях. — О, Рафаел, сине, бог да те благослови! На теб дължа, че ще мога да ги видя още веднъж и да умра в ръцете на всички мои скъпи и близки.
— Кураж, ето ги и тях!
— О, нека побързат да дойдат при мен! — прочувствено викна бащата. — Разбирам, че ми остава да живея още няколко минути.
Двете жени, следвани от дон Лоп и потискащи риданията си, доближиха умиращия и коленичиха. Старецът им протегна ръцете си, които двете жени започнаха да целуват със сълзи на очи.
— Не плачете, мили мои — ласкаво им заговори ранчерото, — твърде съм щастлив, че умирам, заобиколен от вас. Лека е за мен тази смърт и не е страшна. Ах, едва сега разбирам колко горещо ви обичам и раздялата с вас много ме измъчва.
Дон Салвадор млъкна. Силите отново му измениха.
— Мили чичо, вие няма да умрете! Не, това е невъзможно! — горещо зашепна младата девойка, като се мъчеше да задържи сълзите, които въпреки волята й се стичаха по нейното лице.
— Какво ще стане с нас, когато теб няма да те има, за да ни пазиш и обичаш? — извика доня Бенита. — Не, не мога да повярвам, че Бог е пожелал да ни лиши от твоята нежност, ласки и любов.
— Кураж, скъпи мои! Аз умирам… Бог ме вика при себе си, нека бъде волята му! Не ме забравяйте и се молете за мен, защото и аз немалко кърви съм пролял в разни разпри, които може би е трябвало да избегна. Но аз се надявам на божията милост и вярвам, че той ще ми прости и няма да ме осъди строго, а ще приеме разкаянието ми.
Всички се приближиха към умиращия, гласът на когото почна бавно да отслабва.
— Сърцето ми се къса при мисълта за скорошната раздяла — каза старецът, — но се утешавам, че всички отново ще се видим в лоното божие. Оставям ви осигурени, дори богати и ако богатството може да даде щастие, тогава бъдете щастливи. Обичайте се помежду си, в това ще намерите истинско щастие, защото, вярвайте ми, сърцето, а не златото дава щастие на човека. И когато дойде близкият час, когато нашата Асунта се омъжи, нека си направи свободен избор и обикнете човека, когото нейното сърце ще избере. След моята смърт Рафаел остава глава на семейството; уважавайте го и го обичайте тъй, както и той ще обича и уважава всички ви. Той знае къде са вашите капитали; ще ги подели между всички ви според моето последно завещание. А сега простете, мили мои! О, всички вие, които тъй много обичах, не ме забравяйте… умирам като християнин, подчинявайки de безропотно на божията воля; прощавам на всичките си врагове!
Той помълча една минута и отново продължи с твърд глас:
— Има един подъл предател, убиец, на когото никога няма да простя и дори в този смъртен час призовавам божието проклятие над него. Това е оня негодник, който посегна на реликвата и ме ограби, смятайки ме за умрял; който откъсна святата за мен муска.
— Ние ще отмъстим, татко! Кълна ти се! — обади се Рафаел.
— Благодаря ви, деца… елате по-близко, очите ми гаснат, не мога да виждам… Нека бог ви благослови за щастието, което всички вие ми дадохте… Боже мой, моля те, приеми ме в твоите селения… Помнете,
