— Тогава побързайте.
Младите хора вдигнаха тялото, сложиха го върху своите кръстосани пушки и го понесоха; свещеникът тръгна след тях, шепнейки молитви. Малко по-далеч вървеше клисарят, като водеше за поводите двата коня.
В това време вдовицата и племенницата сложиха сред стаята легло и тревожно зачакаха синовете да донесат тялото на бащата.
Когато видяха свещеника, двете жени извикаха от радост и побързаха да коленичат пред краката му, но той ги спря и благослови, след което сам постави тялото на дон Салвадор върху кревата, напръска го със светена вода и положи разпятието върху гърдите му. Сетне се обърна към домашните и каза:
— Братя, нека се помолим!
Всички коленичиха. Свещеникът отвори требника и зачете гласно една след друга молитви; клисарят също вършеше работата си, а роднините се молеха за покойника.
След молитвите дон Лоп придружи клисаря до конюшнята, където заедно настаниха конете и ги нахраниха.
Когато дон Лоп, придружен от клисаря, се върна от конюшнята, свари свещеника при главата на покойника, а жените, коленичили до умрелия, тихо плачеха. Като даде знак на клисаря Да го замести при главата на покойника, свещеникът отиде при двамата братя и като ги покани да го последват, рече:
— Да вървим, имам да ви кажа нещо.
Младите хора тръгнаха след него. Когато отминаха конюшнята, свещеникът продължи да върви, докато стигнаха на реката.
— Да спрем! Тук никой няма да ни чуе освен Бог. Сега кажете ми познавате ли ме?
— Да, но само по лице, отче! Знаем, че сте същият свещеник, който всяка неделя и в празник служи литургия в църквата на Пало Мулатос, а ние и всички членоне на нашето семейство редовно присъстваме на всяко богослужение — каза дон Рафаел.
— Значи не съм ви съвсем чужд човек. Живея, както може би знаете, съвсем самотно в жалка колиба с моя клисар в местността Пилда недрос.
— Да, знаем! — отвърнаха младите хора.
— През свободното време събирам разни билки и приготвям лекарства за болните, които идват при мен за помощ, или пък им давам сами да отглеждат билките, ако не могат да ме посещават. Нощес, след полунощ, току-що прочетох молитвеника, помолих се на бога и се готвех да си почина, когато се почука на вратата, която никога не заключвам.
— Влезте, за бога! — казах аз.
— Амин! — чу се зад вратата.
Вратата се отвори и при мен влезе мъж, когото никога не бях виждал. С влизането вежливо поздрави, без да свали шапка; когато поисках да запаля лампата, той сграби ръката ми и каза:
— Не си правете труда, приятелю, още е светло; твърде силната светлина ми вреди на очите.
Когато си лягам, обикновено намалявам светлината на лампата. При тази светлина трудно можеше да се различи нещо, но като разбрах от думите на този човек, че той иска да запази своето инкогнито, не настоях и веднага попитах с какво мога да му услужа.
— Отче — обади се той, — преди час се връщах от Сан Блас. В околностите на Пало Мулатос ме нападна шайка бандити, от които трябваше да се браня. Защитавах се добре и успях да избягам от тях. За нещастие, когато трябваше да отбия удар от меч с лявата си ръка, бях сериозно ранен. — При тези думи той посочи завитата си в парцал ранена лява ръка.
— Наистина, раната бе ужасна: от двата пръста на лявата ръка бяха останали само две кокалчета, които трябваше да се отрежат, за да се спре гангрената.
Братята сериозно се спогледаха. Свещеникът, който нищо не забеляза, добави:
— Казах, че ампутацията е необходима, и той отвърна: „Щом е нужна, направете я.“
Понеже започнах да разглеждам наоколо, той запита:
— Какво търсите, падре?
— Гледам дали не е останало някое парче от дрехата, която сте скъсали, за да превържете ръката си — казах.
— Това не е дреха, а парче — каза непознатият, — което намерих в гората.
Не настоявах повече, но този човек ми се видя подозрителен. Дрехата му бе потънала в кръв и на много места скъсана. Разказът за станалото бе предаден много заплетено и като се замисли човек как търсеше думите, разбрах, че всичко е лъжа. Освен това в разговора променяше и гласа си и аз веднага познах в него един от многото бандити, които пълнят нашите гори. Особено ме заинтересува случаят с дрехата, за която уверяваше, че я е намерил в гората. Освен кървавите петна от неговата ръка, по нея нямаше никакви следи от кал. Освен това нямаше никакво съмнение, че то е парче от женска дреха, разкъсана набързо Но който и да бе той, бандит или не, все пак човек е и раната бе твърде сериозна — трябваше да му се помогне. С най-голяма грижливост оперирах ръката му и я превързах. Той изтърпя операцията мъжествено, без да изохка, а когато свърших, бръкна в джобовете си, откъдето извади шепа златни монети, сред които видях стар пробит пиастър. Човекът бързо го скри в джоба си, а ми даде четвърт златна унция и каза:
— Благодаря ви, отче, и ви моля да вземете това за вашите бедни.
Не зная защо, но не се решавах да взема тази монета; стори ми се, че виждах по нея следи от кръв, и внимателно отклоних предложението на непознатия.
— Аз винаги безплатно помагам на хората — отвърнах доста сухо, — но ако мислите да дадете милостиня за оказаната ви услуга, то сам я дайте на първия срещнат бедняк.
— Нека бъде вашата воля, отче — съгласи се моят пациент, като прибра парите в джоба си. — И тъй, още веднъж ви благодаря и сбогом!
— Бог да ви е на помощ! — казах.
— Скоро ли ще заздравее раната? — запита той.
— Да — успокоих го аз, след месец, ако редовно по два пъти на ден сменяте превръзката. Ето ви и бурканче с мехлем за по-бързо заздравяване на раната.
— Благодаря, с радост го приемам, още повече че утре напускам страната и няма да мога да дойда при вас още веднъж.
После се сбогува и тръгна към вратата, отвори я, но вместо да излезе и я затвори след себе си, изведнъж се върна и като сграби изцапаното с кръв парче от дрехата, бързо го скри в джоба.
— На вас тоя парцал не е нужен, а на мен сигурно ще ми потрябва — каза той, — откъде да зная, може да се случи нещо… възможно е… — тук той изведнъж млъкна и след малко добави: — Трябва ми!
Нищо не му казах. Странен ми се видя този човек. В държанието му имаше нерешителност — ту отиваше, ту се връщаше, изобщо като че действаше под влияние на чувство, много по-силно от неговата воля. След като взе парчето плат, тръгна към вратата, отвори я, но отново се върна и рязко заговори:
— Сеньор отче, ако желаете да проявите вашето неизчерпаемо милосърдие към ближните, веднага вървете в пуебло Пало Мулатос, на ливадата край моста на лианите! Мисля, че в дома на дон Салвадор де Кастильо се е случило нещастие: там с радост ще ви посрещнат!
Изсмя се саркастично и тръшна вратата; чуваше се как тича, като че го гонеше някой, и се скри навътре в гората.
При последните му думи и дивия саркастичен смях подозренията ми изведнъж се превърнаха в увереност. Нямаше вече съмнение, че този е убиецът, но под гнета на съвестта неволно признаваше ужасното си злодеяние.
Без да се бавя нито минута, разбудих клисаря и наредих да оседлае коня, след което веднага тръгнахме. Бях убеден, че ако не ми се случи да превързвам рани, поне трябва да утешавам скърбящите.
— И ние ви благодарим, отче! — извика дон Рафаел.
И младите хора му целунаха ръка, обливайки я със сълзи.
— Как мислите, кой е този човек? — попита свещеникът.
— Той е убиецът на баща ни! — в един глас извикаха двамата братя.
— Не бързайте да вините само по подозрение; може би той да не е единствен виновен за това престъпление и не толкова, колкото мислите вие.
— Не подозираме — тихо отвърна дон Лоп, — а напълно сме уверени.
