подредена просто, но удобно и с вкус. Тук имаше отделни стаи за всекиго от членовете на семейството.
Шест души мъже и жени, изпратени по-рано от дон Салвадор, очакваха нашите пътници. В дома всичко бе готово за посрещането на новите стопани и те с влизането си не можеха да не заплачат при мисълта, че дон Салвадор, без да им каже нито дума, уреди къщата с такава грижливост и любов, като искаше да ги зарадва и накара да не скърбят за бившето ранчо сред гората.
Същата вечер новите стопани на градската къща бяха насядали на двора, сред цветята. Лъхвани от нощния ветрец, цветята диво ухаеха. С тъжни гласове шепнешком разговаряха за скъпия покойник.
— Сега там той е самичък! — с въздишка издума доня Бенита. — Дали винаги ще бъде сам?
— Да, ние сме далеч от него — пошепна Асунта.
— Между тези стени човек може да се задуши — обади се дон Лоп.
— Да… няма ги нашите величави дъбрави, които изглеждат без край! — добави доня Бенита.
— Не скърбете, мамо — каза Рафаел, — изгнанието ви няма да трае вечно; скоро ще се върнем в нашите родни гори, тъй мили и скъпи за вас. Грамадните разкошни дървета, сред които израснахте вие, Асунта, и ние, тесните пътеки, които водят в тъмните храсталаци, из които ние щастливи и безгрижни като птички божии си играехме — всичко това, надявам се, скоро пак ще го видите!
— Но уви, нашето ранчо, което всички тъй много обичахме, сега се превърна в купища пепел и развалини! — въздъхна доня Бенита.
— Да… но ако искаме — нерешително каза доня Асунта, като предпазливо погледна дон Рафаел, който й отвърна с усмивка, — можем отново да го построим.
— Ах да, и от време на време да отиваме за няколко дни — живо се обади доня Бенита — да подишаме волния въздух на нашите чудесни гори.
Разговорът продължи още някое време все в същия дух, после всички си разотидоха по стаите си да спят.
Братята се заключиха в своята стая и водиха твърде сериозен разговор.
Измина около месец. Тежката скръб от незаменимата загуба започна да се превръща в тиха тъга. Жените водеха твърде уединен живот. Te почти не се показваха в дома. Виждаха се само за обяд и вечеря, после привечер в градината, където идваха да се разходят и подишат вечерния прохладен въздух, напоен с нежното ухание на цветята.
Напротив, братята дон Рафаел и дон Лоп през всичките дни прекарваха вън от дома.
Често се завръщаха призори или късно през нощта. Нито доня Бенита, нито Асунта някога ги разпитваха за нещо. Може би чакаха момента, когато младите хора сами ще им открият своите замисли и планове. Но братята упорито мълчаха къде се губят по цели дни и какво правят през това време.
Веднъж, когато младите хора навярно случайно бяха останали дома, дойде непознат човек, който попита за дон Рафаел. Непознатия въведоха в стаята на братята, които не се разделяха и винаги биваха заедно — и тримата мъже се затвориха и дълго разговаряха доста тайнствено за нещо. Скоро непознатият си отиде и какво бяха говорили, никой вкъщи не узна. Това силно възбуди любопитството на двете жени, но никоя не се решаваше да поиска от младите хора обяснение: предполагаха, че някакви сериозни причини карат младите хора да крият от тях за известно време всичко, което вършат.
След посещението на тайнствения човек дългите отсъствия на двамата братя отново продължиха.
Това трая още три седмици.
Дон Рафаел и дон Лоп забелязаха, че здравето на доня Бенита и Асунта почва да се влошава чувствително от новия живот, при който бяха поставени. Ярката руменина на младата девойка се превърна в болезнена бледост; доня Бенита също изглеждаше болна и тъжна.
Екзотичните растения, израсли на воля в девствените гори, вехнеха в задушната атмосфера на града, където тъй неочаквано бяха преместени.
Te буквално загиваха от еднообразието.
Младите хора ненапразно се тревожеха и макар че двете жени никога и от нищо не се оплакваха, все пак трябваше незабавно да се вземат мерки, за да се избегне възможната катастрофа.
Веднъж, като се разхождаха из градината, доня Бенита каза:
— Какви прелестни цветя и красиви, сенчести дървета, но не можем да ги сравним с красотата на нашите могъщи горски великани, израснали на свобода, на волния селски въздух!
— Да, вярно е — съгласи се дон Рафаел, — същото си помислих и аз днес, когато с брат ми се връщахме от разходка из гората и полето.
— О, щастливи сте вие, че можете да се ползвате и наслаждавате от тези далечни разходи по ливадите и горите! — въздъхна доня Бенита.
— Ах, мамо, кой ви пречи да се ползвате и вие от същото, ако имате желание? — засмя се той. — Защо не идвате с нас, вместо да седите цял ден затворени във вашите задушни стаи.
Двете жени учудено изгледаха младия човек, като че ли не можеха да повярват на ушите си.
— Защо ме гледате тъй? — попита той. — Ако искате, от утре можем да бъдем заедно на разходка и да се наслаждаваме на волния селски въздух. Нали тъй, братко?
— О, разбира се! — извика дон Лоп, — И ако по-рано не ви го предложихме, то е, защото се бояхме, че ще ви бъде неприятно.
— О, нищо друго не желаем, само такава разходка.
— Защо не казахте по-рано, драга мамо?
— И тъй, утре излизаме заедно, нали? — извика зарадвана Асунта. — В колко часа?
— В колкото искате, сестрице! — обади се дон Лоп.
— Боя се, че ще е твърде рано за вас! — отвърна дон Рафаел.
— Не, не, ще се приготвим по-рано от вас! — добави Асунта.
— Добре, решено! И тъй, до утре!
На другия ден при изгрев слънце двете дами бяха вече на конете и заедно с кавалерите си напущаха дома. Скоро групата се намери извън града.
Въздухът бе свеж и напоен с мириса на ширните ливади. Чувстваше се близостта на океана с неговата ободряваща прохлада, дишането ставаше леко и свободно.
Жените явно се наслаждаваха от просторните ливади и полета и весело се усмихваха на околната гледка.
— Къде да отидем? — запита дон Рафаел доня Бенита. — Днес, драга мамо, вие ще избирате пътя и посоката.
— Тогава да отидем в гората!
— Добре! — весело се съгласи младият човек, като обръщаше коня си към указаната посока.
Всички останаха доволни от решението на доня Бенита и тръгнаха бодри и доволни.
8
Разходката продължи все тъй весело, както бе започнала.
Двете дами напълно се ободриха от волния селски въздух.
Само този безкраен океан от зеленина, ширнала се навред, изкачваща се, от една страна, по високи планински склонове, а от друга — стигаща до самите води на Тихия океан, пълнеше душите им с веселие и радост.
Родили се бяха и израснали сред тъмните и тайнствени дебри на същите гори и там прекараха целия си живот, тих, мирен, щастлив и спокоен.
С особена нежност и любов гледаха те високите дървета с техните люшкани от вятъра върхари, като се радваха на тези вълнообразни движения, на дивните приливи на зелената шир, на вълнуващата се от вятъра повърхност на гората, по която преминаваха същите приливи и отливи, както в морето.
Изглежда, че не можеха да се наситят на тази прелестна и величава гледка. Не само Асунта, но и доня Бенита тоя ден приличаха на две пансионерки, седели дълго време затворени в задушлив карцер и сега изведнъж пуснати на свобода, на широк простор, при толкова въздух и светлина.
Щом някой от братята споменеше за връщане, двете жени изведнъж викваха:
— Ах, не! Още, моля, още малко!
Тогава братята сериозно се споглеждаха и се обръщаха, за да скрият от дамите онази странна усмивка,
