която пробягваше по лицата им.
Повече от четири часа малката кавалкада навлизаше все по-навътре в гората, докъдето погледът й стигнеше, без да избира определена посока и без да се съобразява с времето. Същевременно гората ставаше все по-гъста и по-тъмна, вековните великани отвред се издигаха и все по-близко и по-близко ги обграждаха. Отнякъде подплашена антилопа или дива коза изскочи из горския гъсталак и с невиждан бяг им прекоси пътя. Местността почваше да става все по-дива, по-разнообразна и по-живописна.
Te стигнаха началото на девствената гора.
— Мамо — викна изведнъж дон Рафаел, — много се отдалечихме от Тепик и мисля, време е да се върнем обратно.
— Ах, защо? — весело отвърна тя. — Тук ни е толкова хубаво!
— Не, не, защо да се прибираме тъй скоро? В Тепик винаги можем да се върнем! — изведнъж запротестира доня Асунта.
— Твърде се съмнявам — обади се дон Лоп, — защото, ако продължаваме напред, все повече и повече ще се отдалечаваме от града.
— Навярно ви дотегна да се разхождате с нас, кабалеро? — засмя се доня Асунта.
— Съвсем не! Вие добре го знаете, братовчедке! — добродушно отвърна дон Рафаел. — Но има едно твърде важно обстоятелство…
— Какво? — тревожно запита доня Бенита.
— Ах, не му вярвайте, мамо — засмя се младата девойка. — Тия кавалери търсят причини, за да се отдалечат от нас.
— Е, възможно ли е да ни приписвате такива жалки чувства на нас, които тъй много се грижихме да ви доставим това удоволствие и тъй самоотвержено се жертваме за най-малките ваши капризи и желания?
— Вие се жертвате? Това ми харесва! — изсмя се доня Асунта. — Е, да, но струва ми се, че вие почвате да се отегчавате от своята саможертва и щяхте да бъдете по-доволни, ако отново ни върнете в затвора.
— Ах, братовчедке, съжалявам и ми е мъчно, че сте толкова лоша; прочее, отдавна го забелязах.
— Охо! Вижте, мамо, моят братовчед няма какво друго да каже и сега се опитва да ме засегне и тъй да се отърве — продължавайки да се смее, отвърна доня Асунта. — Пфу, сеньор, колко е отвратително!
— Скоро ще съжалявате за думите си, сеньорина! — с трагичен тон отвърна дон Рафаел. — И ще признаете, че не сте била права, когато аз само за вас мисля!
— О, никога! — извика тя все тъй шеговито.
— Стига, дъще, не го дразни повече — обади се доня Бенита, — остави го да се изкаже!
— Да се изкаже, когато сам не знае какво иска! Тези кабалерос просто търсят претекст да се отърват от нас, това е всичко. Каквото и да казва братовчед ми, аз съвсем не съм лоша и съм съгласна да го изслушам, ако може да каже нещо умно. А вие, мамо, нали сте съгласна да чуете важното обстоятелство?
— Разбира се! Е, говори, Рафаел, искаме да чуем!
— Ще ви кажа само няколко думи, драга мамо, за да видите, че съм прав — избъбра момъкът, като иронично погледна братовчедка си, която му се бе изсмяла в лицето. — И тъй, като не предполагах, че разходката ни ще продължи толкова, нито аз, нито брат ми взехме нищо за ядене!
— В такъв случай рискуваме да умрем от глад — каза дон Лоп, — Прочее, то не е толкова важно — насмешливо добави той.
— Да, наистина това е твърде сериозно обстоятелство! — каза доня Бенита.
— Е да, претекстът е сполучливо избран и по нямане на по-добър, ще се задоволим с този.
— Е, какво ще кажете сега, братовчедке? — засмяно попита дон Рафаел.
— Ще кажа, че то не е толкова страшно. Тук, в гората, има толкова много неща за ядене. Но аз подозирам, че вашето забравяне не е случайно, а преднамерено.
— А, още не признавате, че не сте права?
— Никак! Тук не сме в безплодна пустиня, навсякъде има пуебло, където ще ни приемат и нахранят! Пък ако не се лъжа, оттук не е далеч до Пало Мулатос.
— Тъй ли? — с развълнуван глас запита доня Бенита.
— А-а, виждате, нали ви казах, мамо!
— Тогава какво ще мислим, нали в Пало Мулатос имаме приятели, роднини, те ще се зарадват. Защо да не отидем там?
— Както обичате, мамо.
— Далеч ли е селото?
— Не повече от миля.
— Хм, вижте колко са лоши, мамо!
— Да вървим в Пало Мулатос! — каза доня Бенита.
— През лиановия мост! — извика младата девойка.
— Да, да — изведнъж се съгласи доня Бенита, — ще бъде щастие за мен.
— Слушам, мамо, вашите желания за заповед за двама ни.
— Да, да, умилквайте се сега, когато успях да ви изоблича, сеньор! Не, късно е вече! Сега няма да можете да ни изхитрите! — засмя се младата девойка.
Братята отново се спогледаха важно и по лицата им заигра същата странна усмивка.
— Вярвам, че лиановият мост няма да може да издържи тежестта на нашите четири коня — засмя се дон Лоп, — и рискуваме да паднем в реката и да се запознаем с алигаторите.
— Да, вярно е — съгласи се доня Бенита, — какво да се прави?
— Е, твърде лоша причина — извика Асунта, — можем да минем моста пеша, а конете ще вържем за някое дърво.
— За да ги откраднат — засмя се дон Лоп.
— Не, няма да ги откраднат, ако останете да ги пазите, сеньор! — със същия тон отвърна девойката.
— По-добре ще бъде да минем по другия мост, който е на стотина крачки от лиановия, там нищо не рискуваме.
— И аз тъй мисля! — добави Асунта.
— Добре, ще минем по него.
— Да вървим по-скоро — каза доня Бенита. Целият разговор се водеше при бавен ход, но сега всички ускориха вървежа и малката кавалкада бързо се понесе напред.
Дон Рафаел сви малко вляво, излезе на друга пътека и след няколко минути се намериха при реката, пред самия мост на лианите.
— Ах, сбърках — извика той леко отчаян, — но нищо! Ще се забавим само няколко секунди, докато стигнем до другия мост, и аз веднага…
— Не, не — прекъсна го Асунта, като за миг скочи от коня, — толкова по-зле за вас, щом сте се заблудили. Щом сте ни довели тук, с определена цел ли е или не, все едно, не сме съгласни да чакаме повече и ще минем през лиановия мост. Нали тъй, мамо?
— Да, мило дете! — отвърна доня Бенита, която с помощта на дон Лоп също слезе от коня. — Който иска, нека пази конете, аз ще мина оттатък — весело извика тя.
— Не вършете глупости, мамо, моля ви, почакайте ни!
Конете вързаха за едно дърво.
— Кой ще пази конете? — попита доня Асунта.
— Е! — весело извика дон Лоп. — Te сами ще се пазят. Да вървим, сестрице! — и той й подаде ръка.
— Хайде, сбогом! — весело извика тя, като го улови за ръка. — Да вървим!
— Да, да, да вървим! — обади се доня Бенита силно развълнувана.
Както казахме и по-рано, лиановият мост представляваше дълъг покрит коридор, където можеше да се види този, който се движи по него, а самият той свободно можеше да вижда реката вляво и вдясно. Отзад и отпред нищо не се виждаше поради резкия завой, който мостът правеше в началото и в края, тоест при двата бряга на реката.
