дружба под натиска на разума. Не му липсваше силна воля и мъжество да измери своята страст или любов към мен и братското чувство към нас, Рафаел. И това чувство победи. Пък и ние не пожелахме ли нашата любов вместо спокойствието му?
— Всичко това е вярно, прекрасна моя проповеднице, но…
— И тъй, всичко това е вярно — добави тя с мила усмивка, — което ние не сторихме за него, той самият го извърши за нас, за нашето щастие. Той влезе в борба със страстта си, която пречеше на благополучието ни.
Това бе мъчително трудно за него; на първо време ужасно страдаше, видях всичко, и аз страдах с него. После малко по малко и извън волята му скръбта се замести от увереността, че не го обичам с онази любов, която търсеше у мен. Това му помогна завинаги да изтръгне от сърцето си напразната мечта за мен и моята любов. И сега, ако понякога си спомня за мен, то е само като отминал приятен сън, отнесен от пробуждането.
— Може би сте права, но какво от това?
— Пояснението, което несъмнено брат ви чака, няма да бъде толкова тежко, колкото смятате, особено ако подхванете умело нещата.
— О, ще приложа цялото си изкуство!
— Послушайте ме, драги приятелю, привършете по-скоро с този въпрос, който еднакво измъчва и двама ни.
— Да, доста ми тежи, още повече че всеки час се страхувам да не се открия. Права сте, Асунта, по- добре отведнъж да приключим.
— И тъй, скоро ли ще говорите с него?
— Още днес, щом ми се удаде случай.
— Толкова по-добре, но сега тихо, влизаме в ранчото — добави тя, като допря пръст върху устните си.
Хората, събрани пред входа, посрещнаха новодошлите и ги поздравиха. Посрещачите бяха около четирийсет души — ловци и контрабандисти, които дон Рафаел познаваше още от детинството си, смели и по своему честни.
За да ги привлече към ранчото и ги накара да се грижат за спокойствието на двете жени, а в случай на нужда и да ги защитят, дон Рафаел измисли едно твърде просто и доста остроумно средство. Той се обърна към техните добри чувства и материални интереси. Те бяха хора бедни, дори твърде бедни. Той заповяда да построят с негови средства на всяко семейство по една трайна и малка къщица, достатъчна да приюти цялото семейство. Набави за всеки от тия домове необходимите мебели, съдове и храна за половин година. Даде на всекиго за вечно и наследствено владение по един такъв дом с всички принадлежности. Към тоя изключителен дар добави и оръжието: на всекиго даде по една пушка, буре с барут, по двайсет фунта куршуми, по една здрава, брадва, мачете и добър нож.
Срещу всички тези блага младият човек постави само едно условие — хората да се задължат с честната си дума винаги да пазят, дори ако потрябва, да защитят доня Бенита и доня Асунта от всякаква опасност и нападение.
Всички с радост приеха условието. Мнозинството от тях бяха семейни, имаха жени, дъщери и познаваха положението на една беззащитна жена. Освен това всички познаваха дон Салвадор и неведнъж бяха вършили заедно контрабанда. Същевременно, почитайки паметта му и бидейки доволни от справедливото разпределяне на общата печалба, тези хора с радост бяха готови да служат и бъдат полезни на семейството. Пък и сега имаха възможност да се изтръгнат от немотията, с която трябваше да водят борба всеки ден.
Тази постъпка струваше на младия собственик на дома около две хиляди пиастри, приблизително десет хиляди франка, но той никак не съжаляваше за парите, като знаеше, че тъй осигурява живота на двете най-скъпи нему същества.
Новите жители приветстваха дошлите с най-голяма радост, като ги увериха в искреността на своите чувстства. Доня Бенита и Асунта лично познаваха всеки от тях и затова им бе особено приятно, че ги виждат отново. После всеки се залови за своята работа.
Когато наближи входа, доня Бенита с радост видя, че я чака пеонът, който им прислужваше в града.
Според нареждането на дон Рафаел слугите тръгнаха след господарите си и като избраха най-краткия път, успяха да стигнат в ранчото много по-рано и приготвиха закуската и всичко необходимо.
— Преди всичко да споходим оня, който не е между нас! — каза тъжно доня Бенита, прекрачвайки прага на дома.
— Да вървим, мила мамо! — отвърна дон Рафаел. Той преведе дамите през ранчото и отвори вратата, водеща към сенчестата и гъсто залесена градина. Като минаха по лакътушеща пътека, дон Рафаел спря между няколко дървета, образували малка сенчеста горичка, заобиколена с дървени скамейки. В средата се виждаше мраморна плоча, на която бе издълбано името на покойния.
И четиримата с умиление коленичиха и дълго се молиха над гроба.
— Често ще идвам тук! — натъжена се обади доня Бенита.
— Както виждате, всичко е направено тъй, че да имаме кът за уединение — отвърна дон Рафаел. Скоро той привлече вниманието на вдовицата върху две подвижни кресла, няколко стола, масичка и креват, поставени близо край пътеката за гроба.
— Често ще идвам тук! — тъжно рече доня Бенита.
— Както виждате, всичко е уредено тъй, че това място да стане място за уединение, любим кът — усмихна се дон Рафаел.
— Сине мой, Рафаел — извика разчувствана жената, като стисна ръката му, — твърде много се грижите за мен. Не зная как бих могла да ви благодаря!
— Драга мамо — отвърна Рафаел, като улови за ръка брат си, — желанието ни е само да ви помагаме и да ви видим щастлива. За да изпълним тази приятна задача, след като обсъдихме, решихме заедно каквото единият има в сърцето си, другият да го осъществи. Тъй и сторихме.
— Драги Лоп — мило заговори доня Бенита, — знаете, че еднакво обичам и двама ви, и двамата сте скъпи на сърцето ми, но ако по-често се обръщам към Рафаел, който е по-голям от вас, това съвсем не значи, че мисля само за него. Не, като се обръщам към него, аз се обръщам еднакво към двама ви, затова не ми се сърди, скъпи Лоп, ако в разговора по-често произнасям неговото име вместо твоето. Това е само външно. Вярвайте, че в душата си не правя никаква разлика.
— Зная го, мамо. От все сърце обичам брат си и няма защо да му завиждам. Обичам всичко онова, което и той обича, и всички ония, които го обичат — добави с усмивка Лоп, — но като по-млад от него зная и винаги помня, че моето чувство трябва да отстъпва пред неговото. Нас нищо не може да ни раздели или скара. Кълна се в гроба на моя скъп баща.
— Благодаря ти, драги братко! — обади се дон Рафаел, като прегърна брат си. — Да, нашата дружба и братска обич са твърде искрени и свещени, за да могат да ги разстроят някакви бъдещи събития!
Братята още веднъж се прегърнаха и разцелуваха. После всички напуснаха сенчестите храсти край гроба, след като бяха го отрупали с уханни цветя, и тихо пошепнаха: „Довиждане!“ Оттук всички се прибраха в ранчото, за да го разгледат, защото по-рано дамите само минаваха през стаите, без да ги огледат.
Разположението на стаите и мебелите бе напълно същото, както по-рано. И най-дребната вещ бе поставена на мястото си. Стаята на покойния ранчеро бе в същия вид, в който той я напусна. Всичко беше наредено и постлано тъй, сякаш покойният е излязъл на разходка и всеки момент може да се върне.
При огледа на дома двете жени силно се развълнуваха. А когато всички седнаха да закусват, доня Бенита тихо възкликна и каза:
— Ах, колко жалко е да се изостави всичко това! Тук бихме се чувствали много по-добре!
— О, да — прошепна доня Асунта, — тук поне ще сме на въздух и простор.
— Тогава защо не останете тук? — запита дон Рафаел.
— След всичко онова, което се случи? — добави доня Бенита. — Нашата лична сигурност налага до свършването на тая ужасна война да останем в Тепик.
Младите хора се спогледаха и усмихваха.
— Положението сега е коренно променено — каза дон Рафаел, — тук ще бъдете защитени.
