В същото време дон Лоп се погрижи да му приготви провизии, които тури в ловната торба.
— Е, да вървим — предложи дон Лоп. — Искам да те изпратя до края на гората.
— Прекрасно, благодаря ти, братко! — отвърна дон Рафаел.
Изведнъж вратата се отвори. Младите хора за миг се обърнаха; пред тях стоеше доня Асунта, бледа, развълнувана, но с твърдо и решително лице. Тя пристъпи крачка напред и запита с небивала нежност:
— Вие отивате, Рафаел?
Той се поколеба и не отговори.
— О, не се страхувайте, няма да ви задържам, зная каква важна работа ви предстои. Видях, че не дойдохте да се сбогувате с мен, затова аз дойдох.
— Драга Асунта, бях уверен, че спите, и само преди няколко минути реших да напусна ранчото, иначе аз…
— Вярно е, сестрице — живо я прекъсна дон Лоп и като се обърна към брат си, каза: — Целуни годеницата си, братко! Това ще донесе щастие на двамата и ще ви утеши в раздялата…
— Как? Нима? — извика тя учудена.
— Да, мила, брат ми Лоп знае всичко и съчувства на нашата любов.
— Колко сте добър и как ви обичам, драги братко! — пламенно извика девойката.
Той се усмихна и я хвана за ръката.
— Е, сестрице, хайде, сбогувайте се! — ласкаво подкани той.
— Да, да — забърза тя, — довиждане!
И цялата трепереща се хвърли в предгръдките на дон Рафаел; за миг тя го притисна до сърцето си, а после, като се опомни, се откъсна от него.
— Хайде, довиждане, мили! — и поднесе челото си за целувка, закри с ръце обляното си в сълзи лице и като безумна се понесе към стаята си.
Младите хора с широки крачки преминаха поляната, без да продумат. Когато излязоха на края на гората, бързо се прегърнаха и дон Рафаел, стискайки за последен път ръката на брат си, промълви:
— И тъй, до неделя, братко!
— До неделя! — обади се той.
Дон Рафаел взе в ръка пушката си и скоро изчезна в гората.
9
Бяха изминали пет дни, откакто дон Рафаел, след като настани мащехата си и доня Асунта в новопостроеното ранчо край лиановия мост, неочаквано се присъедини към мексиканските въстаници.
Тази новина, която бързо се разпространи сред околното население, както и между жителите на Пало Мулатос, направи най-благоприятно впечатление. Тези, които най-много от всички викаха против безгрижието и самозабравата на младия човек, сега бързаха да убедят останалите, че той отдавна имал това желание, но като се грижел за сигурността на мащехата и братовчедката си, отлагал осъществяването на този замисъл за известно време. Ако сега е преминал на страната на националната партия, то е главно затова, защото тъй по-сигурно ще открие убиеца на баща си.
Но тъй като всеки медал има своята обратна страна, то заедно с всички похвали не липсваха и разни обиди и клеветнически отзиви, изливани предимно върху Лоп, който, вместо да последва добрия пример на по-големия си брат, предпочел да остане при жените и да прекарва времето си в бездействие и леност. Изглежда, че той съвсем не мислел да сложи на карта скъпия си живот и да задоволи чувството на мъст, завещано му от покойния баща, както дон Рафаел.
Всички тези обидни отзиви и зли насмешки бяха известни на дон Лоп. Но вместо да протестира или да се оправдава, той само свиваше рамене и отправяше презрителни погледи, без да отдава значение какво говорят срещу него.
Това още повече настройваше против него непримиримото и войнствено население, което считаше отмъщението за невинно пролятата кръв за свещен дълг.
Мнозина от горските ловци мислеха да извикат дон Лоп да обясни недостойното си за един мъж безучастие към отмъщението и презрението си към общественото мнение.
Престъплението, извършено в ранчото край лиановия мост, бе твърде ужасно и се явяваше дело на бандити, извършено за грабеж и убийство, затова да се остави ненаказан убиецът, особено възмущаваше съвестта на жадното за мъст горско население.
След настаняването си в ранчото дон Лоп нито веднъж не стъпи в Пало Мулатос. Затова всички околни жители, ловци и контрабандисти, с нетърпение чакаха неделята, за да видят ще има ли кураж открито да въстание срещу общественото недоволство и да се яви на църковна служба в пуеблото.
Читателят помни, че братята, разделяйки се край гората, си определиха среща в неделя в Пало Мулатос.
Тази неделя бе празник на тялото Христово, празнуван много тържествено. В Мексико се смяташе за най-голям от всички празници.
Всички знаеха, че дон Рафаел, назначен за капитан в освободителната армия, за няколкото дни от преминаването му към въстаниците неведнъж прояви безпримерна храброст и смелост в боевете с испанските войски. Нему бе възложено командването на отряда, който свещеникът при църквата на Пало Мулатос беше поискал от генерала, командващ въстаниците, за да придружава светите дарове по време на процесията, свързана с тази религиозна церемония.
Поради това любопитството у всички бе възбудено до последна степен. Всички очакваха тази интересна среща между двамата братя. Мнозина, които познаваха смелостта и гордата решителност на дон Лоп, не се съмняваха, че той на всяка цена ще дойде в неделя в Пало Мулатос.
Най-после дойде и този дългоочакван празник на тялото Христово. Слънцето тържествено изплува над кръгозора. Двете камбани на малката църква в село Пало Мулатос весело възвестиха на богомолците високо тържествения празничен ден. Жените се заловиха да подредят и украсят домовете си в знак на всеобща веселба и празнично настроение. Тук-там бяха издигнати няколко временни олтари и жертвеници на площадите и селските улици, които бяха отрупани с цветя. През отворената църковна врата се виждаше ярко осветен от стотици свещи аналой, украсен с бродерии и цветя и поставени по средата ковчежета с мощите на светии. Не липсваха сребърни икони на светци, приготвени за процесията, както и един разкошен кадифен балдахин, украсен със сърма, под който трябваше да се движи духовникът със свещените дарове, пристигнал от катедралата в Гуадалахара с петнайсетина свещеници, викарии и абати нарочно за този извънредно тържествен празник. Хорът от деца, облечени в носии, чакаше момента да тръгне пред процесията. Купеният от командира на един търговски кораб неголям църковен орган, доставен, разбира се, контрабанда, днес за пръв път трябваше да наслади ухото на дошлите богомолци.
Никога този велик ден на тялото Христово не бе се празнувал в скромната община на Пало Мулатос в такъв разкош и тържественост.
Между другото ще посочим, че всички мъже по стар навик носеха пушки, а в пояса — мачете и наваха.
Това пълно въоръжение не само не тревожеше, но дори не учудваше никого.
Към седем сутринта се чуха веселите звуци на тръбите. Един отряд доброволци на едри коне влязоха в селото строго подредени: през четиригодишното воюване въстаниците не само станаха дисциплинирани, но и отлично изучиха военното изкуство.
Тоя войнствен и бодър отряд произведе отлично впечатление. Той имаше следния състав: сто и петдесет редници, един капитан, лейтенант и вахмистър.
Пред отряда с шпага в ръка яздеше капитанът — това бе дон Рафаел Кастильо. Отрядът бе разделен на два ескадрона: първият се водеше от лейтенанта, а вторият от вахмистъра.
Пред отряда се виждаха трима тръбачи, трима барабанчици и трима флейтисти, водени от важен наглед капелмайстор. Алкадът на пуеблото, облечен парадно, с висок жезъл, украсен със златна дръжка, излезе да посрещне отряда и го поздрави. После предложи на капитана да нареди войниците от двете страни на църковния вход и всички други наредби предостави на командира на отряда. Появата на дон Рафаел бе приветствена от всички местни жители с небивала радост. Мнозина стари ловци и контрабандисти отиваха при него и прочувствено му стискаха ръка. Младите хора му поднасяха своите чувства на вярност, като го
