уверяваха, че при нужда може винаги да разчита на тях. Не пропускаха да изкажат и съжалението си, че имал такъв брат, какъвто е дон Лоп: готови бяха да му наложат да се разкае за нежеланието да отмъсти за смъртта на баща си.
Заедно с тях и дон Рафаел съжаляваше за държанието на брат си, но настойчиво ги молеше да не се бъркат и да оставят дон Лоп да действува тъй, както желае. Уверяваше ги, че и дон Лоп не по-малко е възмутен от насилствената смърт на техния баща и не по-малко жадува за мъст, обаче политическите му убеждения са по-други — те повече клонят към испанците, и никой няма право да протестира, защото убежденията винаги трябва да бъдат свободни.
Дон Рафаел завърши, като заяви, че обича брат си повече от всичко на света и никому не позволява да го обижда. Който се осмели да го обиди, ще си има работа лично с него, тоест с дон Рафаел.
Изведнъж народът на площада се развълнува, тълпата се раздели на две, като образува широк проход. Отвред се чуваха сърдити викове и се отправяха страхотни закани. Дон Рафаел се обърна и видя, че виновникът за това безредие бе дон Лоп, който вървеше няколко крачки пред доня Бенита и Асунта.
Дон Лоп бе бледен, но по лицето му се четеше небивала решителност, а фигурата му издаваше ледено спокойствие. Очите му мрачно горяха, а на устните му играеше иронична усмивка.
Дон Рафаел изтича към него и горещо стисна ръката му.
Слаба руменина покри лицето на дон Лоп, чертите му за миг се успокоиха и той отвърна със същото топло ръкостискане.
После двамата тръгнаха един до друг и никой не посмя да им препречи пътя. Te отведоха дамите до църковната врата, където ги оставиха да влязат сами, а младите хора отново се върнаха на площада. Там веднага бяха заобиколени от гъста тълпа, настроена враждебно.
— Напразно си дошъл днес тука, братко! — каза дон Рафаел.
— Може би — гордо и небрежно отвърна младият човек, като отправи презрителен и студен поглед към възбудената и протестираща тълпа. — Може би трябваше да седя спокойно в нашето ранчо и да оставя всички да бъдем избити от ония, които се готвят сега да ме оскърбят, без да предприемат нещо, за да пресрещнат заплашващата ги опасност.
— Какво искаш да кажеш, Лоп?
— Искам да кажа, че испанците приближават към нас и в тоя момент са близо до Пало Мулатос. И вместо да дойда тук, рискувайки на всяка крачка живота си, за да ви известя, може би по-добре щеше да бъде да си остана у дома и да оставя да бъдат избити всички тези приятели, съседи и селяни, които сега ме отритват и незаслужено ме обиждат, когато съм им сторил само добро.
— Благодаря ти, братко. Ти постъпи точно тъй, както очаквах. Кажи ми, вярно ли е всичко, наистина ли идват испанците?
— Кълна се в честта си! — извика младежът с гръмлив, но треперещ глас. — Говоря чистата истина. Няма да мине и час, и те ще бъдат тук. Побързайте да ги срещнете, ако не искате да погубят нашите жени и деца.
— Ето, този е човекът, когото вие обиждате и заплашвате — викна дон Рафаел, като посочи дон Лоп на силно изненаданата и зашеметена тълпа, — той ви отмъщава, като спасява всички ви от сигурна смърт! А заедно с това всички негови симпатии са на страната на вашите врагове.
— Да живеят братята Кастильо! — изведнъж се разнесе оглушителен вик от устата на всички присъстващи. Тълпата се радвижи и зашумя, което бе гръмка овация, а не закана.
— Вместо да викате, побързайте срещу врага!
— На оръжие! — викна дон Рафаел.
— На оръжие! — поде тълпата.
— Затворете децата, жените и старците в църквата и барикадирайте вратата на храма! — извика дон Лоп.
Тази разумна предпазна мярка веднага бе изпълнена и на площада остана само грамадната тълпа въоръжени мъже, изпълнени с безумна решителност.
Братята здраво стиснаха ръцете си и странно, но с разбиране се спогледаха. Дон Лоп, смятайки, че достатъчно е услужил на хората, към които не се числеше, се загъна в своята наметка, подпря се с рамо на входната врата на църквата и остана безучастен свидетел на всичко, което скоро трябваше да се разиграе.
Излезе, че дон Рафаел притежаваше небивали военни способности и макар че беше нов в това изкуство, умело разпредели отряда, като използва всички пунктове, за да прикрие хората си. За миг площадът и близките улици опустяха, като при входа на всяка от тях бяха издигнати високи барикади с множество защитници.
Временният олтар, издигнат сред площада, за миг се превърна в огромна барикада, изпълнена със защитници и преграждаща пътя към църквата. Освен това всички покриви, сайванти и сенници, както и покривът на църквата послужиха за прикритие на доброволците, които чакаха момента, когато дон Рафаел ще даде заповед за бой.
Само дон Лоп стоеше още неподвижен, подпрял с рамото си вратата на църквата, без да бъде запазен от вражеските изстрели, и дълбоко замислен.
Тъкмо бяха привършени мерките за отбрана, когато се чуха испанските барабани, които биеха за атака при входа на селото.
Сякаш електрически ток премина през редовете на мексиканците, но всички останаха неподвижни на местата си.
Биенето на барабаните бързо се приближаваше и скоро отряд испански войници, около шестстотин души, свободно стъпиха на площада в стройни и гъсти редици. Отрядът се водеше от няколко офицери и на коне.
Когато се намериха на площада и като предполагаха, че ще се бият с малоброен отряд, който е изненадан и лошо въоръжен, полковникът, командващ испанците, заповяда на хората си да застанат в колона, за да превземат барикадата сред площада. Полковникът вярваше, че въстаниците се крият зад нея.
Размахвайки шпагата си на пистолетен изстрел от главната барикада, полковникът строго извика:
— Предайте се, бунтовници! Иначе всички ще бъдете избити!
В този момент от върха на барикадата се показа дон Рафаел с пистолет във всяка ръка и с развени от вятъра коси. Той викна със силен и звучен глас:
— Умри, проклетнико!
— Бий, бий, смърт на испанците!
И като насочи пистолет към полковника, с първия изстрел го повали мъртъв. Изплашеният кон повлече ездача, защото десният му крак се бе закачил за стремето.
По команда на дон Рафаел всички защитници на селото откриха ураганен огън срещу врага, като го обстрелваха едновременно от всички страни. Попаднали в клопката и изплашени, испанците, сами смятайки да изненадат населението на пуеблото, като се заблудиха, че необезпокоявани се появиха на площада, сега трябваше да стрелят на всички страни, без дори да виждат врага, скрит зад барикадите и всевъзможни други прикрития.
Ловците и контрабандистите изобщо са отлични стрелци. Сега, когато бяха тъй много и всички с войнствен дух, се завърза ужасен бой между тях и испанците.
Мексиканците не излизаха от прикритията: от покривите на къщите, от барикадите, дори от прозорците, отпред, отзад, отдясно, отляво безпощадно стреляха върху испанците, без да хабят нито един куршум.
Под тоя огън испаците се топяха като восък на слънце, но все още се държаха и не отстъпваха.
Te се построиха в каре. Като съзнаваха, че ги очаква неизбежна смърт, биеха се с онази сила, която дава отчаянето, но не вече да победят, а само по-скъпо да продадат живота си.
Телата на убитите испанци пречеха на свободните действия. Te бяха изгубили повече от половината си хора. Принудени да стрелят напосоки, изстрелите им отиваха напразно. Същевременно патроните им бяха на привършване, тъй че с всеки миг губеха възможност да се бранят.
Изведнъж в разгара на боя се втурна човек, който държеше в ръка голямо бяло знаме.
— Стой! — гръмко извика Рафаел. Чуха го всички въпреки шума от боя. Още отначалото дон Рафаел не слезе от върха на барикадата, служейки за мишена на всички изстрели, но пищящите край него куршуми
