— Как? Какво искате да кажете? Не мога да повярвам на това, което казвате. Ще бъдем твърде щастливи, ако останем тук.
— В случая това зависи само от вас. — И младият човек подробно разказа какво са направили с брат си за тяхната пълна безопасност в ранчото. Двете жени го слушаха с най-голямо внимание.
— Ето защо — завърши Рафаел — с брат ми излизахме рано всяка сутрин и вечер се връщахме късно. Присъствахме при работата, следяхме всичко да се извърши тъй, както ние искахме. Сега, когато всичко знаете, решавайте желаете ли да се върнете в града, или оставате тук.
— Ще останем! — с развълнуван глас отвърна доня Бенита. — Надявам се, че никога няма да се върна в Тепик.
И тъй, въпросът напълно се разреши и цялото семейство се настани в своето любимо ранчо. Същия ден вечерта, когато дамите отидоха да спят, братята, като пушеха цигарите си, се разхождаха из градината.
Дълго време се движеха те мълчаливи и редом един до друг. Изглежда, че нещо размисляха.
— Виждаш ми се натъжен, братко? — обади се дон Лоп.
— Не — сепна се Рафаел, — просто съм замислен.
— За какво или за кого, ако смея да попитам?
— За какво! Просто мечтаех, а ти сам знаеш, че мечтите не се разкриват и не се предават: трудно е дори да се кажат на друго лице.
— Невинаги, нали това не е тайна, между нас няма тайни и ние не крием нищо един от друг. Прочее, и аз мога да ти кажа за какво мечтаеше тази минута.
— Охо! — отвърна дон Рафаел, само за да каже нещо.
— Ти мислеше за Асунта!
— Защо смяташ тъй?
— Не мисля, а съм уверен; пък и защо да не я обичаш?
— А ти? — запита дон Рафаел, като се спря и погледна брат си право в лицето.
— Аз не я обичам, защото зная, че обича теб, а мен никога не би могла да обича.
— Братко, какви ги приказваш? — извика дон Рафаел с треперещ глас.
— Да не си играем на думи, Рафаел; нека бъдем чистосърдечни и откровени, както всякога: не искам една жена, макар красива като ангел, да помрачи нашата дружба.
Дон Рафаел протегна ръце към брат си.
— Драги братко! — прочувствено извика той.
— Не ме прекъсвай — каза дон Лоп, — искам всичко да ти кажа. Обичах Асунта. Как се пробуди у мен тази любов, не мога да кажа, пък и сам не зная, навярно и с теб е станало същото.
— Да! — прошепна дон Рафаел.
— Аз криех тази любов като някакво съкровище; не смеех да я изповядам дори пред себе си, но чувствах как тя растеше и крепнеше в душата ми. Веднъж, струва ми се, че беше в навечерието на страшната трагедия, когато убиха баща ни, случайно присъствах, незабелязан от вас, на разговора ти с Асунта. Не ви дебнех, нито подслушвах, кълна се в честта си. Една случайно доловена дума ми отвори очите. Приближих се и когато чух разговора ви за мен и как решихте да се откажете за дълго от вашето щастие, докато се убедите, че любовта ви няма да бъде за мен тежък удар, трогнах се и останах засрамен. Почувствах се толкова нищожен и малък пред вас, че веднага реших да изхвърля от сърцето си тази любов и да не се Изпречвам на щастието ви. Няма да крия, братко, че ужасно страдах, изживявайки тази мъка, която с думи е невъзможно да се предаде. То бе някаква агония, но неуморно се борих с чувствата си и най-после с надвих себе си. На двайсет и пет години сърцето на мъжа или се разбива, или се калява завинаги. Сега всичко е свършено, сърцето ми се кали: никога няма да обичам нито една жена. Асунта обичам като сестра, а теб, братко, те обичам затова, защото и тя те обича, и вярвам, че Асунта ще съумее да те направи щастлив.
— Ах, Лоп, ти си тъй великодушен и самоотвержен, че на твое място тъй не бих могъл да постъпя.
— Да, но тя те обича, там е голямата разлика. Но да не говорим повече за това. От предишната любов за мен остана само един мил и скъп спомен, а самата любов умря.
— Не губи надежда, братко. Откъде знаеш, може би и ти някога…
— Нито дума повече. Друга Асунта няма да срещна, но дори и да срещна, няма да мога да я обикна — моето сърце завинаги е затворено за любовта.
— Ние никога няма да се разделим с теб Лоп. Бих се чувствал твърде нещастен, ако се наложи раздяла с теб.
— Е, слава богу! Тези твои думи ме радват. Сега да помислим за теб и за Асунта: кога ще се венчаете?
Лицето на младия човек изведнъж потъмня.
— Ние имаме още един свещен дълг, братко — каза той. — Докато не отмъстим за баща ни, не мога и не искам да мисля за никакво щастие.
— Добре казано, Рафаел! Преди всичко да не забравяме нашия баща. Знаеш, че и без туй за нас твърде много се говори, откакто направихме тези постройки.
— Какво говорят?
— Говорят много, но не особено ласкаво и приятно за двама ни.
— Какво именно?
— Казват, че отначало страшно сме се заканвали и ако някои ни чуел, щял да си помисли, че на другия ден баща ни ще бъде отмъстен. Но след като сме получили голямото наследство и сме станали богати, жаждата ни за мъст веднага угаснала и сме престанали да мислим за нашия баща, който гние в своя кървав гроб, а ние сме мислели как да строим домове и да се прочуем като великодушни благодетели.
— Кой смее да говори тъй за нас?
— Почти всички!
— Добре, ще им докажем, че много се заблуждават. Кажи, братко, Гуаделупите все още ли са на „Армада дел буитре“?
— От тази сутрин са там. Нима ще отидем при тях?
— Да, още тази вечер. Прави са хората. Два месеца минаха, откакто е починал баща ни, а ние още не сме отмъстили. Съседите трябва да променят мнението си за нас и да признаят, че сме прави.
— И тъй, аз тръгвам и нека утре всички да знаят за моето отпътуване.
— Това е моя работа, не се грижи!
— Какво да кажа на мама и на Асунта?
— Самата истина. Te са родени и отрасли в гората и веднага ще разберат, че тъй трябва да бъде.
— Не забравяй да поръчаш на нашите хора добре да ги пазят, защото и ти скоро ще напуснеш ранчото.
— Не се безпокой, ще се погрижа за тях. Уви! На мен се падна най-незначителната роля.
— Нали аз ти я предложих? Съгласен съм да си разменим ролите, ако желаеш.
— Не, не, Рафаел! Сам си избрах тази роля и ще мога да я изпълня както трябва. Нека всичко остане тъй, както е.
След това двамата младежи се върнаха в ранчото.
— Върви, братко, в конюшнята и ме чакай там — каза дон Рафаел, — оседлай моя кон, за да не се бавя напразно.
— Мисля, че кон съвсем няма да ти трябва.
— Защо?
— Защото Гуаделупите още воюват и се занимават с мародерство, а конете ги съблазняват, защото те са без коне.
— Да, прав си, не го и помислих. Е, тогава почакай ме тук една минутка — и дон Рафаел влезе в стаята си, където бързо се преоблече.
Когато се върна при брат си, изглеждаше почти неузнаваем: бе се облякъл като истински горски жител, като се почне от гетите над коленете и се свърши с кожената шапка. На лявата страна висеше провряно през желязна халка мачете без ножница, а в пояса бяха забодени два дълги пистолета, брадва, нож, барутник и торбичка с куршуми.
